Шепотът на западния алармизъм: Защо западно-центричните наративи погрешно интерпретират системните промени?

След като днес публикувах в социалните медии статията „Справяне с КРИСК“ (Китай, Русия, Иран и Северна Корея – б.пр.), която разглежда различията между репортажите от мястото на събитието – срещата на ШОС, организирана от Си в Пекин – и повечето западни отчети, бих искал тук да разгледам един повтарящ се модел в англоезичните политически коментари от около 2014 г. насам, особено в елитни списания от САЩ/Великобритания, редакционни статии и доклади на големи мозъчни тръстове, като не претендирам, че този модел е универсален за целия западен свят.

Наблюдаваната тенденция има звученето на задъхана паника, примесена с изтощение, всеки път когато несвързани с либерално-демократичните рамки извъневропейски сили демонстрират сплотеност или настъпателност. Подобни моменти твърде често биват представяни не просто като заплаха, а като предвестници на безредие. Анализът отстъпва място на интерпретацията, спекулацията и силно емоционалната реторика, подхранена от трайно пристрастие, което — съзнателно или не — препотвърждава западната центричност и изключителност. В жаргона на футуристичното мислене това, което се представя като „прогнозиране на настоящето“, всъщност често е наративен цикъл, който опростява системата, за да я запази.

Не всички западни анализи следват този модел. Реалистичните и ориентираните към сдържаност гласове — Бари Позен, Стивън Уолт, Джефри Сакс и Джон Миършаймър — заедно с учени като Ема Ашфорд, Джесика Чен Вайс, Евелин Го и Айше Заракол, както и журналистическите разследвания на Карол Кадуоладър за стимулите на платформите и дезинформацията, както и постколониални перспективи и перспективи на Глобалния Юг, публикувани в издания като „International Affairs“ и „Third World Quarterly“, многократно са изтъквали структурните фактори и ролята на малките държави. Аргументът тук е насочен към преобладаващия медиен и аналитичен дискурс, който оформя ежедневните възприятия и „фоновата музика“ на политиките, а не към цялата гама Западна академична продукция.

Моделът често започва с прикрита предпоставка: „световният ред“ се подразбира като следвоенният, ръководен от Запада ред в сигурността и финансите. Всякакви отклонения от неговите норми — като алтернативни съюзи, различни подходи към суверенитета или индустриална политика, поставяна над свободното движение на капитали — са разглеждани като атака срещу стабилността, а не като възможни еволюции или легитимни прояви на различни исторически развития и амбиции. Възходът на някой конкурентен център на власт твърде често се свежда до реакция спрямо грешките на някой от последните западни лидери, сякаш световната политика е морална пиеса, въртяща се около един двор. Системният поглед разказва различна история: незавършеното дело на деколонизацията, дилемите на сигурността, стремежът към стратегическа автономия и широко разпространеното недоволство срещу Западното лицемерие и унилатерализъм са дълбоки течения, които предхождат и надживяват всяко възможно правителство. Това са дълбоки структури — зависимости на посоките, институционални блокажи и ограничения в развитието — през които отекват настоящите сътресения.

Друг похват е прекомерната психологизация и спекулативно четене на мисли. Мотивите на несвързаните със Запада лидери се третират като окончателни факти — продиктувани от несигурност, суета или нихилизъм — докато сложната държавност и дългосрочната стратегия спадат към личните особености на „силните хора“. Този удобен наратив опростява многополюсната реалност и делегитимира националните избори, като ги приписва на предполагаеми патологии. Междувременно настъпателните действия на Запада по-лесно се представят като защитна необходимост. Перспективата на бъдещето подсказва умереност, а не отрицание. Персонализмът има значение в определен контекст — особено там, където институциите са крехки, нормите за приемственост са слаби или коалициите на елита са фрагментирани — но той не отменя необходимостта от структура. Аналитичната грешка не се състои във включването на психологията, а в издигането ѝ над капацитета, доктрината и базовите закономерности.

Алармизмът най-ясно се разкрива в речника и прогнозите. Натоварени термини като „раболепие“, „триумфализъм“, „експанзионизъм“, „ос“, „нова Студена война“ — не просто описват, а насочват читателите към катастрофизъм. Съюзите между извъневропейски сили рутинно се определят като крехки „брачни съюзи по сметка“, с прогнози за разпад или хаос, веднага щом лидерът си отиде. Подобни предвиждания подценяват институционалната устойчивост, овладяната приемственост и трайното съвпадение на интереси отвъд простия антизападен импулс. В най-театралната си и абсурдна форма коментарите използват апокалиптични образи, намеквайки, че многото полюси вещаят системен колапс. Това не е анализ, а „арбитраж на страха“ в условия на икономия на вниманието. Ако искаш да убедиш припряна политическа аудитория, се научаваш да продаваш крайния риск като базова линия. Но като фетишизира кошмарите си цивилизацията не обновява стратегическия си интелект.

Посочването на този дискурс като „пропаганда“ рискува да внуши централна координация. По-точното обяснение е за взаимно подсилващи се механизми, които изкривяват наратива без наличие на конспирация. Редакции и платформи се възнаграждават за негативизъм; източниците гравитират към служители по сигурността, владеещи „най-лошия сценарий“; достъпът до политики и финансиране може да привилегирова раздуването на заплахите. Определени когнитивни склонности — като резки промени на наличностите, линейна екстраполация и желание за оцеляване — накланят преценката. Това не са отклонения, а конструктивни особености на сегашната информационна екосистема. Те създават ехо-камера, в която бдителността се превръща в хипербдителност, а предпазливостта — в парализа.

Действията на по-малките и извъневропейските държави често са първата жертва. Те се представят като пасивно „принудени“ в обятията на съперници поради западни грешки, вместо като актьори, разширяващи възможностите си в свят на множество пресичащи се игри. Но справката показва добре обмислена диверсификация и търсене на лостове. Виетнам разшири отбранителните и икономическите си връзки със САЩ, Индия, Япония и Русия, за да поддържа стратегическа гъвкавост. Индонезия използва залежите си на никел, за да оформи вериги на доставки за електромобили и да изисква трансфер на технологии. Саудитска Арабия задълбочи енергийните, технологични и дипломатически връзки с Китай, докато разчиташе на американския отбранителен чадър. Турция преговаря в рамките на НАТО, дори когато купуваше С-400, за да сигнализира автономия. Кения и Етиопия комбинираха финансиране от Залива и Китай с участие на западни институции за развитие, за да разширят фискалните и инфраструктурните си опции. Мога да продължа да изброявам, но тезата ми е, че това не са рефлекси на недоволство, а упражнения в действие в условията на полицентрична взаимозависимост.

Също така си струва да се квалифицира „ръководеният от Запада ред“. Американското и европейското влияние бяха централни в сигурността и финансите, но следвоенната система беше преоформена от деколонизацията, Движението на необвързаните и участието на големи незападни икономики в глобалните институции. Многополярността не е прекъсвач; тя е специфична по области и зависима от посоки — по-видима в търговските модели, управлението на суровини и регионалните комплекси за сигурност, отколкото във формалните съюзнически структури. Ориентиран към бъдещето прочит подсказва, че се движим от свят на хегемонични опростявания към такъв на гъвкави, припокриващи се режими — може да се нарече „преплетени редове“ — където координацията зависи по-скоро от тематична конвергенция, отколкото от монолитно съгласие.

Конструктивната критика трябва да различава бдителност от алармизъм. Пропорционалната оценка дава предимство на това, което може да се наблюдава и възпроизведе, пред онова, което е само изведено. Капацитети, логистика и доктрина трябва да тежат повече от психологията на лидерите. Вътрешните ограничения, толерансът към разходите и сплотеността на елита трябва да се картографират преди да се прогнозира агресия или колапс. Регионалните баланси и реакциите на съюзи трябва да се включват редом с ескалационни стълби и пътища за деескалация. Историческите базови норми — за начало на война, провал на режими или отцепване на съюзи — са по-надеждни ориентири от епизодични аналогии. Сценарното планиране трябва да се разграничава от предвиждането или антиципативните методи, с разкриване на несигурността, а не със скриването ѝ зад решителен стил. Ако мейнстрийм коментарите последователно претегляха капацитетите над намеренията, съпоставяха твърденията с базови норми и подчертаваха ролята на малките държави също толкова, колкото и съперничеството на великите сили, критиката тук би се обезсилила сама по себе си.

Точността също изяснява залозите. „Неолиберална парадигма“ не означава общо отрицателно клише, а конкретен пакет от политики: даване приоритет на мобилността на капитала и защитата на инвеститорите, закрепени в търговски и инвестиционни договори; възприемане на фискалната консолидация и независимостта на централните банки като стандартни норми; и разчитане на архитектура на сигурността, която предполага, че водените от САЩ съюзи са гарант за отворени пазари. Настоящата преконфигурация — възраждане на индустриалните политики, „дерискинг“, а не „декуплинг“, регионални експерименти с валути и плащания, автономни дигитални стандарти — сигнализира не край на реда, а поява на алтернативни равновесия. Мъдрият подход е нито да се отричат тези промени, нито да се романтизират, а да се научим как да се навигира в река, която вече тече преплетено.

Добрият анализ изглежда различно от алармистичния стандарт. Той съчетава структурни показатели — мрежи на търговия и Преки чуждестранни инвестиции, зависимости от суровини, логистични тесни места, демография, разходи и конфигурации за отбрана — с анализ на кодирани дискурси и исторически сравнения с базови норми. Разширява източниците отвъд англоезичните мозъчни тръстове към регионални експерти и неанглоезични медии. Съпротивлява се на наративи с единствена причина, разделя факти от предположения и сценарии и признава несигурността. Оттук следват и политически изводи: да се предпочита целевото „дерискинг“ пред всеобхватното „декуплинг“; да се изграждат тематични коалиции за климат, морска безопасност и здраве; да се реформират институциите от Бретън Уудс, за да отразяват съвременните икономически тежести; и да се толерират регионални архитектури на сигурността, които не съвпадат напълно с американския съюзнически модел.

Ако коментарите, които задават тона на западния дебат, започнат да усвояват тези навици — по-малко четене на мисли, повече картографиране на системи; по-малко апокалиптични метафори, повече базови норми; по-голямо внимание към дейностите на мнозинството, вместо към тревогите на малцинството — призракът на западния алармизъм би избледнял сам по себе си. Бъдещето не би станало по-малко несигурно. Но нашият капацитет да го навигираме, да усещаме ранните сигнали за трансформация, без да ги бъркаме с катастрофа, би се подобрил значително.

Ричард Дейвид Хеймс, richarddavidhames.substack.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова