Преживяваме ли отново 50-те години на 19 век?

Когато през октомври републиканците от Камарата на представителите изхвърлиха говорителя Кевин Маккарти, а след това в продължение на три седмици не можаха да му намерят заместник, мнозина бяха втрещени от това напълно ненормално положение. Без постоянен говорител Камарата не може да приема закони и Конгресът в общи линии заседна като стар разнебитен камион. Това не е начинът, по който се очаква Конгресът да работи.

Но в продължение на десетина години преди Гражданската война Камарата преживява три такива кризи на застой: първата е през декември 1849 г., която продължава три седмици; другите две са през 1855 г. и 1859 г., всяка продължила два цели месеца. Постоянните затруднения при избор на говорител сочели, че страната е безнадеждно разделена по въпроса за допускане на робството в новите югозападни територии, придобити чрез войната на Джеймс Полк с Мексико.

„Това е страшно положение на нещата и може да се превърне в начало на скърби за нашата щастлива страна“, жалва се изданието „St. Louis Democrat“ през декември 1849 година. И действително, през следващите десет години американските политици водят страната до множество епизоди на дисфункционално управление, вълни от граждански размирици, изблици на насилие и накрая – разединение и война.

Тогава възниква въпрос: означава ли това, че Америка, която сега е натоварена с най-голямото политическо напрежение и отровна реч, които страна е виждала от гражданската война насам, върви към нов период на вътрешни кръвопролития?

Мнозина допускат подобно нещо. Ричард Хаас, бивш президент на Съвета за външни отношения, вижда ситуацията като „истински опасна“ и казва, че не би изключил „масови политически бунтове и дори разпад“. Робърт Кътнър, либерален писател и професор в Брандайс заявява, че превишаването на правомощията на съдебната власт от страна на консерваторите прилича на „бърз ход към гражданска война“. Консервативен коментатор на име Ванс Байърс, който пише в „The American Mind“ смята, че буйните политически сили по време на кампанията през тази година „могат потенциално да доведат до насилие“. Единственият въпрос е „мащабът на насилието и дали единството на Америка в крайна сметка ще оцелее“, допълва той.

Подобни предупреждения са отражение на нарастващото усещане, че днешното гражданско неразбирателство преповтаря враждебността, разразила се в страната през 1850-те години. Хаплив въпрос за всеки, който проследява паралелите между тогава и сега, е дали конфликтът отпреди толкова време е могъл да бъде предотвратен. Може би е могъл, но едно задълбочено изследване на онези години сочи, че в даден момент конфликтът на разделението е станал неизбежен.

Защо? Донякъде защото проблемът с робството, лежащ в сърцето на конфликта, се възприема широко от северняците като проблем от най-високо морално значение. Историята свидетелства, че политическите решения са ставали крайно трудни, на моменти дори невъзможни, когато централните проблеми на деня са разглеждани в морални категории.

Преди експанзионизма на Полк, например, въпросът с робството в Америка, макар и проблематичен, сякаш едва кипи на политическия огън. Широко се е приемало, че този омразен институт в крайна сметка ще изчезне от само себе си. Така например Големият компромис от Мисури от 1820 г. на Хенри Клей има за цел да успокои тревогата, създадена от този проблем, най-вече като поддържа баланс между политическите сили на робските и свободните щати. Очевидното в този резултат е, че не е било необходимо да има протест от страна на Севера срещу института на робството – трябвало е той просто да бъде управляван в процеса на отмирането му.

Но териториалните придобивки на Полк създават у северняците мощно ново усещане за морална неотложност. Интелектуалци и политици започват да се позовават на светостта на „висшия закон“, който надхвърля човешките закони, включително Конституцията, чиито създатели са допуснали робството като наследство от Юга, за да може документът да бъде ратифициран. 

Красноречивата романистка и противник на робството Хариет Бичър Стоу изразява мнението на мнозина, когато порицава сенатор Стивън А. Дъглас от Илинойс за това, че е „преминал на страната на злото“, когато се е „подиграл с идеята, че съществува Божи закон, който е по-висш от всеки друг закон или конституция на Съединените щати“.

Подкрепата на Дъглас за „народен суверенитет“ (нека решават гласоподавателите по места) със сигурност отразява неговата морална заблуда по отношение на робството, но също така представлява и усилие за намиране на среден път. Според Стоу и други нейни съмишленици от Севера, не може да има среден път.

Свързано с моралните категории е и усещането, че проблемът с робството е станал „определящ“, дефинирайки същността на страната според политиката ѝ спрямо робството. Северняците все повече възприемат убеждението, че да живееш в страна, която разрешава робството, е просто неприемливо. Това убеждение се засилва допълнително от една разпоредба в по-късния вариант на Компромиса на Клей от 1850 г., която затвърждава действието на заповедта, че жителите на Севера трябва да помагат за залавянето и връщането на избягали роби, което въвлича противниците на робството от Севера в система, която те смятат за морално отблъскваща. Това става несъстоятелно за Севера, особено когато робовладелците от Юга обявяват конституционното си право по желание да отвеждат робите си в новите земи.

Тогава председателят на Върховния съд Робърт Тейни издава печално известното решение „Дред Скот“, постановяващо правото на преместване на роби в новите територии, както и че американските чернокожи, свободни или в робство, нямат право на американско гражданство. Моралните измерения на постановлението незабавно стават грандиозни, а все повече северняци са убедени, че разпростирането на робството е равносилно на утвърждаване на робството.

Междувременно Югът реагира на засиленото размахване на пръст от Север, настоявайки, че робството не представлява никакъв морален проблем. Южняшките интелектуалци измислят обстоятелствени аргументи, възхваляващи робството като генератор на прогреса и цивилизацията. 

Използвайки манипулации с изборните урни и откровено насилие, южняците се опитват да доминират новата територия на Канзас, която да послужи като крепост за по-нататъшна експанзия и се опияняват от плановете си за придобиване на Куба и Централна Америка като допълнителна робска територия.

Освен това Югът се бори с вълни от страх – страх от кървави робски бунтове, подбудени от агитациите на Севера срещу робството; от финансов крах при загуба на движимата си работна сила; и като цяло от нарастващата мощ на Севера по брой население, богатство и политическа власт. Това довежда до широко разпространеното усещане на южняците, че единственият начин да запазят южняшкия си начин на живот е отцепването.

Отцепване е дума, която не се чува в днешния политически дискурс. Но има обширно проучване сред 35 307 американци, проведено по-рано тази година от базираната в Обединеното кралство компания за маркетингови проучвания „YouGov“, което разкрива, че 23 % от населението на САЩ всъщност биха одобрили отцепване на своя щат от съюза. При републиканците от Тексас цифрата е 44 процента. Това са забележителни открития, напомнящи за песимизма и тревогата от 50-те години на 19 век.

Със сигурност нито един проблем в Америка от днес не носи толкова дълбока морална тежест както проблемът с робството, смущавал американския Север през 1850-те години. Но все повече и повече американци днес смятат, че политиката зависи от моралните въпроси и основните спорове за националната идентичност на страната. Освен това въпросите, свързани със съдбата на републиката и на различните американски субгрупи, пораждат все по-силни граждански страхове.
Тази линия на разлома, която разтърсва страната днес, е политическа битка между образованите елити от двете крайбрежия на страната и от големите градове във вътрешността, както и от университетските градове, срещу това, което най-общо може да се дефинира като вътрешността на Америка и по същество избирателния район на Тръмп.

Елитите подкрепят глобалистичния етос, който води до отворени граници, свободна търговия, антинационализъм, културен либерализъм и външна политика, водена с хуманитарен плам. Някъде от 1970-те години тази растяща привилегирована класа започна да се показва изключително склонна да доминира над множество големи американски институции, включително Демократическата партия, престижни университети, влиятелни тинк-танкове и НПО, популярна култура, големите финансови и технологични корпорации и повечето големи медии. Както забеляза покойният консервативен оратор Самюъл Фрнасис, в следвоенните години (включително годините на Рейгън) десните се бореха за идеи, докато левите се бореха за власт.

Анализирайки тази консолидация на властта, Рон Браунстийн от „Атлантик медия“ употреби така наречената „коалиция на възхода“, включваща расови малцинства, имигранти, милениали и високообразовани бели хора. И още нещо: „достатъчно бели хора от Средния Запад с работни гащеризони, за да може президентът да победи“.

През годините тази възхождаща коалиция демонстрира силен морализаторски уклон. Нейните лидери са универсалисти, което ще рече, че се смятат за водени от свещените принципи на хуманността, които надхвърлят плиткия национализъм и други провинциални проблеми. Те гледат на опонентите си като на прикрити расисти и ксенофоби. След като моралният проблем с гей браковете беше уреден в тяхна полза, те чевръсто преминаха към следващия си морален кръстоносен поход за правата на трансджендърите. През 2016 г. изглеждаше, че коалицията на Браунстийн ще консолидира властта под знамето на Хилари Клинтън.

Тогава обаче дойде Доналд Тръмп, който, почти единствен сред големите политици и от двете партии, забеляза новата линия на разлом, която се беше появила в американската политика. Той говореше на хората от вътрешността на страната, които историкът и колумнист на „Уолстрийт Джърнъл“ нарече „джаксъновисти“ – хората, които не са съгласни с елитаристката концепция за Америка като носителка на универсална мисия за глобално добруване. Вместо това те виждат ролята на правителството на Америка в изпълнение на „съдбата на страната, като се грижи за физическата сигурност и икономическото благосъстояние на американския народ в неговия национален дом“. Тези хора се чувстват заложници на властта и програмите на собствения си национален елит.

Затова те прегърнаха и все още прегръщат заядливите и често груби нападки на Тръмп срещу коалицията на Браунстийн, най-вече по отношение на пограничния проблем, търговията, антинационализма и хуманитарните войни, водени от Америка.
При две толкова отдалечени в ценностите си партии и стоящи на ръба на политическия паритет (още един паралел с 1850-те години), малки промени в модела на гласуване могат да предизвикат големи промени в посоката на страната. Това е особено вярно предвид политическата безизходица, в която е затънала Америка и при която президентите управляват в по-малка степен влияейки на Конгреса и в по-голяма степен чрез изпълнителни действия. Както пише Томас Едсал от „Ню Йорк Таймс“, тази смесица от политически реалности „вдига много високо залога на всички избори“.
Изборите с висок залог пораждат емоция и безпокойство, което на свой ред води фракциите до още по-голямо разделение и „физиологично ниво на омраза и недоверие“, както се изразява Джонатан Уейлър от университета на Северна Каролина. Той отбелязва, че конкретните проблеми днес сякаш имат по-малко значение от „интензивността, с която и двете страни се чувстват екзистенциално застрашени от своите опоненти“.

По този начин стигаме до неумолимо увеличаваща се пропаст сред нацията. Образованите елити виждат Тръмп и неговите избирателни райони като смъртна заплаха за демокрацията, като „хора, които не зачитат Конституцията... не вярват във върховенството на закона... и не зачитат волята на народа“, както каза президентът Байдън в речта си от 2022 г. в Залата на независимостта във Филаделфия. В този смисъл, ако му бъде дадена власт, контингентът на Тръмп ще унищожи републиката, както е сторил Цезар с Римската република.

От своя страна, американците от вътрешността на страната смятат елита за „разюздан“, за да цитираме професор Арли Хохшилд от Бъркли, която проведе социологическо проучване за политическите и културните нагласи на жителите на Източен Кентъки. „По отношение на заплахите, които идват от страна на десницата, бих казала, че всички те – особено транссексуалните въпроси – се възприемат като последната капка, която прелива чашата.“ Хората в Кентъки, добавя тя, смятат, че все по-овластеният и морализаторстващ елит „говори сам на себе си в тяхно присъствие, докато се опитва да ги постави под своята културна власт“.

Трудно е да се разбере как тези дълбоки антипатии и страхове ще изчезнат скоро чрез някакви нормални политически процеси. По-вероятно е те да се разпространят и затвърдят, постепенно намалявайки изгледите за компромис. Когато Ейбрахам Линкълн се кандидатира за президент през 1860 г., той се опитва да смекчи южняшката враждебност чрез множество сериозни отстъпки, включително признанието, че Конституцията е утвърдила робството там, където то вече е съществувало; че законите за робите-бегълци, колкото и отвратителни да са, също са конституционно регламентирани; и че забраната на робството в столичния Окръг Колумбия трябва да получи одобрение от живеещите там. Той дори се отказва от идеята да постави черните на едно и също социално ниво с белите.

Нищо от тези неща не дава резултат. Южняците не виждат нищо друго отвъд неговото убеждение, че робството е морално зло и трябва да се върви към неговото изкореняване. Линкълн отказва да се помръдне и на „една йота“ от това убеждение, тъй като в него се пресичат моралната му чувствителност и политическата практичност. Той пише до свой приятел: „Изтръгването трябва да се случи и по-добре сега, отколкото по-късно“.

Изтръгването доведе до отцепване и война. Може ли това да стане отново в Америка? Иска ни се да мислим, че не. Все пак бащите на Конституцията създадоха добре балансирана политическа система, която се доказа като забележително устойчива в продължение на близо два и половина века. Но тази система веднъж се пречупи, вследствие на едно десетилетие на разногласия, които в крайна сметка се оказаха непримирими. Може би днешна Америка не е достигнала подобна точка на непримиримост. Но историята от 50-те години на 19 век сочи, че днешна Америка е тръгнала в тази посока.

Робърт Мери е журналист и директор на издателство във Вашингтон, автор е на пет книги за американска история и външна политика, последната от които е „Президентът Маккинли: Архитектът на американския век“.

Робърт У. Мери, theamericanconservative.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова