Има много български народни поговорки, които съветват хората да внимават какво правят, защото стореното днес може да има опасни последици утре:

Каквото посееш, това ще жънеш!

Който сее ветрове, жъне бури!

С твоите камъни, по твоята глава!

Но изглежда, че народните представители, които замислиха промените в конституцията не ги знаят, защото в противен случай не биха забъркали тази каша, която имаме сега. Вредата, която промените в конституцията нанасят на държавата е огромна и това вече се вижда, защото новите текстове дават възможност на всеки ловък политически играч да ги извърта в своя полза. И, ако достатъчно дълго е бил във властта, да сложи в служебното правителство предани свои хора, представени като непартийни експерти.

Ето например, срокът, в който се насрочват избори. От него зависи много.

Дали изборите ще бъдат заедно или отделно, е важно не само от финансова гледна точка – сметката със 100 милиона лева по-малка, ако са 2 в 1. Ако са заедно мобилизацията за парламентарен вот, която традиционно е по-висока се прелива и към европейския. Ако са отделно, партията, която победи на първия вот влиза във втория с шампионски ореол, което се отразява върху гласуването. Същевременно загубилите „ближат рани“ и е трудно избирателите им да бъдат нахъсани за една – две седмици отново на бой.

Затова върху срока на изборите вече се упражнява всеки, който не го мързи, тълкувайки израза „насрочва нови избори в двумесечен срок“ в зависимост от това дали на партията, на която явно или скрито симпатизира са й изгодни избори 2 в 1 или поотделно за национален и за европейски парламент.

Срок по-малък от два месеца вмества ли се в двумесечния конституционен срок или не? Срокът точно два месеца ли трябва да бъде?

Лично аз не мога да разбера защо, ако процедурата по завъртането на т.нар. парламентарна рулетка и последвалите я консултации при президента приключи, да кажем на 16 април, изборите да не могат да бъдат 2 в 1. Според мен „в двумесечен срок“ означава не повече от два месеца, но по-малко може.

И разсъждавам така изхождайки от това, на което са ме учили едно време в Юридическия факултет на СУ по конституционно право – България е парламентарна република, служебното правителство се назначава от президента като наказание за парламента, който не се е справил с основната си задача – да излъчи правителство, но изборите трябва да са най-късно два месеца след разпускането на парламента, защото една парламентарна република не може да остава дълго без парламент.
Това беше стройната логика на бащите на конституцията, които я изковаха през 1991 г. въпреки политическите си разногласия. В този дух са и разпоредбите в Изборния кодекс, според които “изборите за народни представители за Народно събрание и за общински съветници и за кметове се насрочват от президента на републиката не по-късно от 60 дни преди изборния ден“. За „по-рано“ не става дума въобще.

Сега парламентът не се разпуска, следователно няма опасност за парламентарния характер на републиката.

Но предишната стройна логика бе взривена и страната наистина е изправена пред конституционна криза.

Да си спомним какви бяха основните промени в конституцията, приети на 20 декември от ПП – ДБ, ГЕРБ – СДС и ДПС. За които днес от ГЕРБ твърдят, че коалиционните им партньори са им извили ръцете да приемат.

Запитан на 28 март възможна ли е конституционна криза, лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов отговори: „Имам един говорител по темата и това е Христо Иванов. Аз съм подкрепил всичко, което той е искал, и той ми е благодарил.“ В думите на Борисов се усеща ехидна нотка и тя е обяснима – все пак преди 9 месеца партията му бе принудена да преглътне правителство, в което има само един представител и то, след като бе победила на изборите.

С конституционните промени първо бяха сериозно ограничени правомощията на президента при съставянето на служебно правителство. Написа му се „домова книга“, от която да избира служебния премиер: „За служебен министър-председател се назначава измежду председателя на Народното събрание, управителя или подуправител на Българската народна банка, председателя или заместник-председател на Сметната палата и омбудсмана или негов заместник.“

Мотивите на тези, които поискаха промяната бяха да се намали политическото влияние на президента. Най-активен бе Христо Иванов от ДБ, който в онези дни многократно изтъкваше, че конституцията позволявала да се създаде президентски режим на управление, а това не е била целта на Великото народно събрание. Сочеше, че „служебните правителства трябва да са неутрално управление, което да преведе държавата към ново управление след провеждане на избори“. А що се отнася до списъка с потенциални премиери – това били висши държавни длъжности, получили доверие от парламента. По думите на Иванов това е конституционно задължение и като заемаш някоя от изброените длъжности да съзнаваш, че това може да ескалира до обществения дълг да станеш служебен министър-председател.
Сигурно е мислел, че сглобката е неразглобяема, защото няма как да не е знаел чии кадри са на изброените постове. Ако някой не се сеща – основно на ГЕРБ, все пак тази партия управляваше 12 години, в част от които Иванов беше министър на правосъдието.

Възторгът от орязването на президентските правомощия преди три месеца беше толкова голям, че никой от възторгващите се не се сети за резонно възникващите въпроси. Всеки, който се опитваше да разсъждава в тази посока беше заклеймяван, както е модерно сега – като скрит симпатизант на Путин и авторитарния му режим, мечтаещ за такъв и у нас чрез служебните кабинети на Радев.

А част от въпросите са:

Посочените ще трябва ли да подават оставка от заеманата длъжност? Ще им се пази ли поста? Ако се пази, това не е ли несъвместимост – председателят на парламента, та макар и в отпуск от тази длъжност, да е и премиер? Това не противоречи ли на разделението на властите, като в едно лице се съвместят изпълнителна и законодателна власт?

Да допуснем, че този казус отпада, защото избраният за премиер напуска предишната си длъжност и не може да се върне назад. Къде е държавническата логика да се обезглавява институция като БНБ, например? И къде е житейската логика да напуснеш толкова важна служба с добра заплата, за да останеш след два месеца безработен?

В тази връзка – какво правим, ако всички в списъка откажат да са служебни премиери? Все пак това е работа за два месеца, а гаранции за трудоустройване след това могат да дадат само най-големите политически сили. Тези, които имат собствени сили и съюзници да формират управление. Защото каква тежест имат обещанията на някой, за когото е ясно, че няма как да ги изпълни? Засега, ако се вярва на социологическите проучвания, в позиция да обещават са само от ГЕРБ.

Мини, мини, мини, за които изглежда никой не е мислил.

На второ място, конституционните промени предвидиха, че парламентът не се разпуска. Остава да работи до избора на нов.

А във ваканция поне ще излезе ли преди изборите? Не е ясно. Проф. Михаил Константинов, дългогодишен член на ЦИК, предположи, че щом не се разпуска, парламентът може да промени в движение и Изборния кодекс, ако рече. Тогава хаосът в държавата ще стане пълен, защото в ЦИК трябва да са някакви ясновидци, за да съобразят решенията си със законодателните хрумки на депутатите. Които със сигурност ще превърнат парламентарната трибуна в трибуна на безкраен предизборен митинг. Още повече като се има предвид, че поне две трети от сегашните парламентаристи ще бъдат и кандидати за народни представители. Поне досега винаги е било така.

Следващите две основни изменения в конституцията са свързани с разделянето на Висшия съдебен съвет на две и възможността за депутати и министри да бъдат избирани хора с двойно гражданство. Сигурно и тук има много подводни камъни, на които ще се натъкнем когато му дойде времето.

Прави впечатление, че с приближаването на предсрочните избори от ПП – ДБ се върнаха към предишните си мантри – първата от които е реформата в съдебната система. Сякаш всички промени в конституцията досега – а до последната те бяха пет, не бяха свързани със съдебната власт. И сякаш Христо Иванов не беше министър на правосъдието в едно от правителствата на Бойко Борисов. Тогава подаде оставка, защото при промените в конституцията не станала съвсем неговата, а сега, когато стана неговата, защо пак е недоволен?

Има и друга пословица - „Когато не знаеш къде отиваш, стигаш там, където не си искал“. Тя с пълна сила важи за ПП – ДБ и лидери като Кирил Петков и Христо Иванов. Те сякаш не знаят къде са стигнали и къде доведоха всички нас с необмислените промени в основния закон.

При връчването на втория мандат, когато президентът ги попита - защо не поискахте изслушване по оставката на зам.-омбудсмана Елена – Чернева – Маркова, тя беше единственият вариант за служебен премиер, несвързан с партия, Петков се въртеше и гледаше встрани, сякаш този въпрос не се отнасяше до него. С изражение „приказвай си, не ми пречиш“, базиращо се сигурно на твърдата убеденост, че с промените в конституцията Радев вече са го „игнорвали“ от политическата игра и няма нужда да го слушат какво говори.

От ПП – ДБ вече подновиха атаките си към ГЕРБ, без да мислят, че след два месеца може да им се наложи отново да преговарят с тях за правителство. Или както казва пословицата – да пият вода от кладенеца, в който са плюли.

Политиците стават политици, за да допринесат за развитието на страната си и благополучието на народа си. Управлявайки, те се опират на мандата, който този народ им е дал. Както казваше покойният д-р Дертлиев – да се управлява с ума и таланта на цялата нация. Не да се заклеймява, не да се лепят етикети.

За съжаление след Иван Костов традиционната десница сякаш изгуби държавническа посока. Политическите й послания станаха дребнави, изродиха се до търсене и заклеймяване на врага – от списъка почти отпаднаха комунистите и Държавна сигурност по демографски причини, но пък сигурно се настани Путин. Ако някой е забравил – имаше опасност той да спечели изборите в София в лицето на Ваня Григорова.

Основната вина пред българските граждани на политиците от ПП - ДБ е, че заклеймявайки отбора на ГЕРБ, те не представиха по-добър, по-компетентен, наистина европейски мислещ и действащ. Нещо повече, когато направят някой пробив, резултатът се връща срещу тях като бумеранг. Както стана и с последните промени в конституцията. Радев ги предупреди – да чакат политически служебен кабинет, който няма да им хареса.

Но трябва да понесат и отговорността за вакуума, който създадоха с конституционните промени. Когато в основния закон има неща неясни, двусмислени, позволяващи различно тълкуване, от това се възползват ловки политически играчи.

Красина Кръстева, epicenter.bg