- Какъв скучен мач - тюхка се запалянко.- Трябваше да отида на сватба.
- Кой се жени?
- Аз!

В този стар виц е събрана цялата драма, която очаква нежната част на човечеството през следващите двадесетина дни. От вчера футболът ще налага порядъка, отношението, настроението и програмата на телевизора в милиони семейства. Брачната любов временно ще отстъпи крачка встрани. Дори назад. Излиза в принудителна отпуска. Без любов мога, но без футбол не, ще кажат мнозинството от мъжете и ще се откажат не само от секс, но дори и от симпатичните дребни фамилни скандали, които са като горчицата на кренвирша. Защото как може да говориш за някаква развалена пералня или килим за тупане, когато Роналдо бродира из игрището като шевна машина "Сингер", а

Руни стреля като добрата стара гаубица
чиято скорост на снаряда е 800 метра в секунда. От днес, госпожо, времето е мое, всичкото, казват истинските мъже и ако имат характера и силата на Одисей, дори отплуват нанякъде.

В такива случаи от тресавищата изплуват мародерите. Един гледа сватба друг брадва. Точно тези подли хора, за които Касияс не е велик вратар на Испания, а нещо средно между марка плодов сок и ментови бонбони ще търсят изгода в създалата се ситуация. На гърба на съпрузи и влюбени, преживяващи на семейни начела, те ще горят в емоции, за които в друго време могат само да мечтаят. Те ще въртят телефони, ще ухажват, ще свалят звезди и правят предложения, използвайки особеното положение, в което са изпаднали половинките ни.

Мнозина истински мъже в близките дни може и да се окичат с рога.
Но трябва ли от това да се прави трагедия
Кое е по важно за историята: Да видиш как Иниеста разплаква поредния си противник, как Рибери мачка като валяк или да целуваш някоя изтерзана, уплашена и непрестанно гледаща часовника си домакиня, след която остават нещо като угризения, угарки от цигари и декларацията, че това повече няма да се повтори. Всъщност на последното дори и тя не си вярва.

По време на футболно първенство от такъв ранг на изневярата трябва да се гледа със снизхождение и безразличие. Повърхностно и благородно.

Погледнато от друга гледна точка трябваше ни на нас, българите, точно в този момент да се видим в Полша и Украйна. Да глътнем малко от онова хапче, което пихме през американската 1994-та. Може и да беше само за броени дни, но как вдигна нацията ни тогава. Изправи ни, въпреки че бяхме в нокдаун. И сега е същото. Не ни стига инфлацията,  безработица, разпада на СДС-то и цената на розовите домати, но и земята ни се разтресе, а "Петолъчката" - гръмна. Месиите, които все чакахме да дойдат и да ни оправят, дойдоха, оправиха се и си заминаха. Вече няма и на кого да разчитаме. Някой казват: На себе си. Как на себе си! Ние не сме свикнали така. На нас ни трябва патрон. Началник. Командир и по-голям брат. Някой да ни води, да ни се кара, да ни погалва по главата и да го слушаме и да ни поплясква.

Затова можем да съжаляваме, че не сме на европейското. Защото само на такива места може да се чуе "Българи юнаци". Никой не нарича хората в парламента юнаци. Няма защо. Наричат ги циркаджии. И това не е редно. Цирковите артисти са много сериозни и отговорни хора. Техните грешки струват скъпо, да не кажем прескъпо. Грешките в парламента са само повод за политически пушилки. В тях нищо юнашко няма. Затова тези дни ще гледаме Златан Ибрахимович и Шевченко. Защото, каквото и да стане, те ще ни пълнят душата. Ще ни карат да викаме и плачем от радост. Нищо че радостта няма да бъде наша. /standartnews.com