Адското земетресение в Япония показа в условията на страшна катастрофа какво означава латинската мъдрост "Ние учим в училището, но за живота".

Много е лесно да бъде формирано гражданско общество, което извършва чудеса от единство и героизъм във филм. Истинските кадри от полусринатата Япония обаче ден след ден разкриват, че хората там - от децата до най-възрастните, са научени да живеят един за друг и да бъдат от помощ и полза. Япония е и първата държава в света, където след подобно бедствие не се появиха мародери. И не защото в държавата няма престъпност, а защото усещането за дълг и познанието как се работи и оцелява в колектив е по-силно от всичко друго.

В България преди около година група столични хлапета на 14 години решили да си играят екстремно и едно от тях се заплете във въжена примка. Приятелите му така се стреснали, че избягали, и детето се обеси. Два чифта приятелски ръце можеха да го спасят, но никой не бе възпитал тези деца, че животът е ценно нещо.

У нас съвременното преподаване за това какво означава да си част от света и да си обвързан с другите хора, е толкова чуждо на нашето училище, колкото далечна ни се струва самата Япония.

Килийните училища в България, създадени по време на Възраждането, са били съобразени с нуждата от базова грамотност - да бъде овладяна аритметиката, четмото и писмо, география и естествени науки, та младите хора да притежават някакви познания за света, в който живеят. И след всеки нов ден в школото младите хора са научавали нещо, с което да си помагат в живота.

Днес по методика на преподаване нашето училище не е мръднало от средата на 19 в., щото все така даскалът крачи пред черната дъска, а децата седят пред него и се правят, че слушат неща, които обаче в повечето случаи по никакъв начин не са свързани с живота, който тече наоколо.
Въпросът не е в това дали един път в годината у нас се прави упражнение за масова евакуация при пожар. Липсва цялата концепция как индивидуалните хора формират общество, как да бъдат адекватни, сигурни, полезни и отговорни.

Репортажите по световните телевизии за трагедията в Япония разкриват едновременно две неща: невижданите разрушения и духа на цяла нация. Би Би Си показа нов запис, където черната прииждаща смъртоносна вълна връхлита върху група случайно събрани хора, които обаче до последния момент вадят пострадали от някакви руини, и докато водата ги залива, без да пускат телата, продължават да се борят. Ученици, останали без подслон, без идея къде са родителите им и дали още са живи, се събират и правят свои малки общества за взаимна подкрепа. И това национално обединение не е защото нещастията сплотяват хората, а защото във възпитанието на нацията е залегнала ценността на съпричастието и важността на единното позитивно мислене и голямата цел - да успяват заедно.

Нашите деца се научават да прилагат всякакви методи на преписване и да прилагат всякакви трикове за измама. Допотопната система на образование е толкова откъсната от реалността, че повечето млади хора гледат на учителите като на динозаври. Малцината педагози с по-модерен подход на преподаване са мразени от тесногръдите си колеги, които намират начини да ги клеветят пред регионалния инспекторат и да им викат проверки, защото им завиждат.

Япония ни показа училището на живота и че когато става дума за национална сила, тя не е в технологиите, а в умението на хората да застават един до друг и да се борят заради живота.
Лияна Панделиева /monitor.bg