След Освобождението България участва активно в пет войни. Печели първата: срещу Сърбия през 1885 г. Следват три войни за национално обединение: Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Армията печели почти всички битки, но накрая политиците губят войните. Следва участието ни във Втората световна война. В началото, като съюзник на Германия, България си връща изконните земи, но войната срещу почти целия свят се оказва безнадеждна кауза. Макар че, както знаем, на няколко пъти германците са били на косъм от спечелването на войната. Сензационни данни, публикувани неотдавна, показват че Германия в самия край на войната вероятно е изпробвала ядрено оръжие с малка мощност. Ако съюзниците не бяха форсирали нещата и се бяха размотавали до лятото на 1945 г., светът днес можеше да е коренно различен. Но да оставим тези истории на историците и на научните фантасти. Накрая България се включва във войната като партньор на съюзниците и поради това не търпи сериозни териториални загуби след края й.

Следва участието на Българската армия в окупацията на Чехословакия през 1968 г., като там даваме и жертви (един мой съученик загина там, лека му пръст). След падането на комунистическия режим армията участва в мироопазващи мисии в Камбоджа и на Балканите, както и в двете истински войни в Ирак и Афганистан. И тук даваме жертви. Но не за тези войни ще говорим тук.

Веднага след 10 ноември 1989 г. изглеждаше, че и без война България ще постигне националния си идеал: обединение на всички българи, но не чрез завоюване на територии, а чрез включването ни в семейството на демократичните европейски държави. Където границите придобиват символично значение, а европейското гражданство замества националното. Наивна обаче беше тази представа, друга се оказа българската орис. Не ни е било писано да постигнем идеала си без война. Но какво пък: щом трябва, ще я водим тази война и този път ще я спечелим. Защото го заслужаваме.

Комунистическите барони и Държавна сигурност от една страна срещу България от друга – това са участниците във войната, която сме длъжни да спечелим. Не започна добре тази война, но важното е как ще завърши. Само година издържа формираното през 1991 г. първо демократично правителство на България. Успешно атакувано от явни и тайни агенти на Държавна сигурност начело със шефа на уж новото българско разузнаване, правителството беше свалено в края на следващата година. Започна епохата на варварски капитализъм, на трупане на мутренски капитал и на връщане на заграбеното национално богатство в страната под формата на безумни строежи, съсипали основната ни ценност – природата. Този капитал малко преди това беше откраднат от народа. Например чрез външни заеми, които никога не влязоха в страната. Всички знаем в чии сметки влязоха те. И когато отчитаме заслугите на агентите на Първо главно управление на Държавна сигурност, “работили” за България, нека си припомним именно това: как ограбиха парите на България чрез стотиците задгранични фирми на разузнаването.


Агентите на ПГУ на ДС, които някои величаят като големи професионалисти, май наистина са такива. Разкритата наскоро “фабрика за убийства” на ДС има много външни успехи, включително убийства и отвличания на дисиденти. Нека припомня ликвидирането през 1978 г. на големия български писател Георги Марков и опита за убийство на друг българин малко преди това, след което страната ни стана печално известна с “българския чадър”. С трогателна последователност няколко поредни български правителства фактически отказваха да сътрудничат на британските служби при разследването на убийството на Георги Марков. Защо ли? Но има нещо светло в този трагичен случай и то е в девиза на същите тези служби. Простичък девиз, от който те побиват тръпки: “Ние всичко помним и нищо не прощаваме.” Впрочем не е късно България да измие срама от челото си по този случай. Като осигури възможност на британците да разпитат все още живите организатори на това убийство, които кротко доживяват дните си у нас. И ако трябва, убийците да бъдат съдени във Великобритания, където давност за убийство няма. За разлика от България, където давността за този казус изтече на 7 септември 2008 г. Което беше и целта на успешното размотаване на случая от страна на българските власти. За спечелване на войната с Държавна сигурност успешното завършване на тази битка ще е от голяма полза.Големите професионалисти от ПГУ на ДС в продължение на години крадяха остаряла американска компютърна техника (всъщност американците охотно им я даваха, вкарвайки България и соцлагера в технологичен капан). И вместо да реализираме новаторските идеи и проекти на прекрасните български компютърни специалисти, ние произвеждахме стари IBM-и под гордото название “Единна серия”. И завинаги отпаднахме от надпреварата за високите технологииТова са факти, а не догадки. Знам ги лично, а не от разкази на очевидци. Та така с големите професионалисти от ПГУ на ДС.Войната на България срещу червените барони и ДС навлезе в решителна фаза. Водят се битки буквално за всичко. Например воюва се срещу налагането най-накрая на някакъв ред при провеждането на избори. В. “Монитор” вече описа битката за новия изборен кодекс. Днес със зъби и нокти се опитват да спасят окопалите се по посолства и консулства агенти на ДС от онези, големите професионалисти. Забележително е как тези агенти (с едно само изключение) стоят като гьонсурати и не подават оставки. Ясно е - и това е аксиома в дипломацията, че един представител на България в чужда държава не може да свърши и грам полезна работа, ако собственото му правителство е загубило доверие в него. Тези хора какво искат? Да бъдат отзовани за едногодишни консултации в България и да останем без посланици и консули в съответните страни? Или Външно да им спре командировъчните примерно заради икономии? На пръв поглед тази липса на достойнство и доблест изглежда учудваща. На втори поглед – вече не изглежда.Ако България спечели битката за отзоваване на дипломатите агенти, краят на войната ще е близо. Защото тогава нещата ще се отпушат, ледът ще се пропука и водата ще тръгне по естествения си път. И не става въпрос за лустрация, която след 20 години наистина е закъснялаСтава въпрос за длъжностна характеристика и за професионална пригодност. Агентите на ДС, особено обучените в школите на съветския КГБ, не са подходящи за реализация на целите, които са си поставили Европейският съюз и НАТО.Накрая ще трябва да си отговорим на още един въпрос. Защо толкова дълго западняците търпяха посланиците, агенти на ДС, в собствените си държави? Отговорът е елементарно прагматичен. Маса агенти на ДС бяха превербувани от западните служби още в началото на 90-те години на миналия век. И това тези служби го смятат за тактически успех. Проблемът с превербуваните обаче е друг и отдавна известен: предателят веднъж е предател завинаги. А и тези хора си остават двойни агенти - на натовските служби и на ФСБ, прекия наследник на КГБ. Така че кому са нужни тези хора? Вероятно са удобни за двойните и тройните игри в света на разузнаването. Но на България тези хора определено не й трябватИ те следва да си намерят друга работа, никой не е венчан за службата си. А и да е венчан, какво от това? Браковете се разтрогват.От работата на Комисията по досиетата научихме, че около 10% от българския елит във всяка една сфера се състои от агенти на ДС (в някои сфери като дипломацията и ръководството на БАН този процент е безобразно по-висок). Този процент е ужасяващ, но и обнадеждаващ. Все пак останалите 90%, т.е. ние, не сме били агенти на ДС.От 2000 г. насам у нас е в сила закон, обявяващ комунистическия режим и репресивните му служби за престъпни. Този закон даже шайката около предишния премиер не посмя да отмени. А иначе всяка държава по света е длъжна да се бори с престъпността – иначе не е държава. В случая ние не просто трябва да се борим. Дошло е времето България да спечели войната с Държавна сигурност.

Проф. Михаил Константинов /monitor.bg