Доналд Тръмп обича да се подиграва на Еманюел Макрон. „No, no, no“, имитира той френския президент, когато последният – разбира се, напразно – се съпротивлява на по-високите мита. В унижението към Макрон прозира презрение към Европа.

Поведението на Тръмп е болезнено, а в похотливо възхваляваната обида – направо непристойно. Но президентът на САЩ слага пръст в раната: Европа не е партньор на равна основа и няма да стане такъв.

Липсата на отбранителни способности, за която се говори навсякъде, не е решаващият фактор защо Европа е само сила от по-ниска категория. Основните дефицити са липсата на последователна стратегия и политическа сплотеност. Това важи най-вече за ЕС, който е най-важният играч, но важи и за страни като Великобритания и Швейцария.

Това става ясно именно в предизвикателството, което надделява над всичко останало – войната в Украйна. Вече четири години ЕС не успява да формулира обща линия и след това да я приложи.

Който е далеч от фронта, дава по-малко: европейците се държат като САЩ

Най-голямата спирачка не е унгарецът Виктор Орбан. По-скоро той служи като изкупителна жертва, върху която могат да се проектират всички недостатъци на ЕС. Той е „черният мъж“, от когото се страхуваш в тъмното. На дневна светлина се оказва илюзорен гигант – един самотен боец, който мисли единствено за собствената си изгода.

Решаващото препятствие е фронтът на мълчаливите противници, в който южните европейци и Франция са се обединили – Club Méditerranée. Вербално тези гратисчии никой не може да ги надмине по решителност.

Макрон е най-шумният. Той отново разхожда старата си идея за стратегическата автономия на Европа. Но това важи и за Джорджа Мелони. Тя не прави нищо „грешно“ в ЕС и НАТО и е бурно хвалена за това. Но това говори повече за новите ѝ почитатели, отколкото за самата нея. Точно както беше оклеветена като постфашистка бунтарка при встъпването си в длъжност, днес е надценена.

Общото между Мелони и Макрон – както и по-малко явните противници като Испания и Гърция – е, че подкрепят Украйна много по-малко от северноевропейците, Великобритания и Германия. Това се вижда в най-трудната валута: парите.

Тръмп драстично намали даренията за Киев – включително доставките на оръжие – през миналата година. ЕС и Великобритания се включиха, за да компенсират. Междувременно, според Института за световна икономика в Кил, те осигуряват 95 процента от помощта.

Въпреки това разпределението едва ли може да бъде по-небалансирано. Германия, Великобритания, Швеция и Норвегия значително увеличиха военната си помощ и заеха най-високите позиции. Франция, от друга страна, е едва на 7-о място, пред Италия (11) и Испания (13). Погледнато през икономическата мощ, Париж е на 14-о място, а Мадрид – на 19-о. Рим дори не е сред топ 20.

Подобна е картината и при програмата, по която членовете на НАТО купуват оръжия за Украйна в САЩ. Без тази инициатива Киев не би могъл да продължи войната. Ако доставките спрат, капитулацията е само въпрос на време. Въпреки това Франция и Италия не участват.

Рим оправдава неучастието си с бюджетната си дупка, а Париж принципно „присъства“. Макрон олицетворява открит егоизъм от голистки тип. Това личи и в безкомпромисната доктрина „Buy European“ („Купувай европейско“): да се доставят само френски или поне европейски оръжия. В същото време ЕС не произвежда някои системи, които са от решаващо значение за Киев.

Тези последователи се държат като Тръмп. Той казва директно, че материалната подкрепа за Украйна не е американска задача, защото САЩ са отделени от театъра на войната от океан и много хиляди километри. Така разсъждава и Club Med. Той е далеч от негостоприемните степи на изток.

Американското поведение е широко осъждано в Европа. Има обаче неудобно мълчание за ролята на Франция, Испания и Италия, въпреки че те са сред политическите и икономическите тежка категория в ЕС. Критиката към Тръмп така се оказва доста лицемерна.

Инвазията в Украйна означава нова ера, в която войната и грубата политика на силата се завръщат в Европа. Засегнат е целият континент, а не само тясно дефиниран регион, както беше при югославските войни през 90-те години.

Ако Путин победи, ситуацията със сигурността в цяла Европа ще се промени – дори ако руските казаци някога не окупират Париж, както направиха след разпадането на Наполеоновата империя. Русия би била хегемонът, особено ако Америка вече не се чувства отговорна за стария континент.

Ако ЕС не намери обща позиция пред лицето на тази заплаха, той няма да бъде особено полезен като геополитически играч. Единството не означава само големи думи (Макрон е непобедим в тази дисциплина), но и съвместни действия.

Парите са добър показател за сериозността на ангажимента. Франция, Испания и Италия се провалят на този изпит напълно.

Само за Швейцария това откритие може да бъде тихо утешение: тя не е единствената дупка в европейския поничка. Обвинението в бездействие или недостатъчна ангажираност важи и за други поне толкова, колкото за Швейцария.

Остроумните лозунги за единство на върховния представител по външните работи Кая Калас не успяват да прикрият факта, че ЕС е разделен по екзистенциален въпрос. Дори в тази ситуация членовете на ЕС не се чувстват като общност на съдбата. Всеки има свои интереси. Който – като балтийците, финландците и скандинавците – е по-близо до Русия, действа. Останалите гледат.

Само оръжия не са достатъчни – най-важното е общата стратегия

Докато канцлерът Шолц се чувстваше удобно в американската сянка, Фридрих Мерц води мощно. Германия отново е някой. Но Берлин е твърде слаб и твърде крехък вътрешнополитически, за да компенсира самостоятелно липсата на единство.

Великобритания твърдо подкрепя Украйна още от анексирането на Крим – независимо от кадровите промени в Уестминстър. С бягството си от ЕС обаче тя се е превърнала в страничен наблюдател.

Путин се концентрира изцяло върху Вашингтон. Тръмп се отнася към Европа ту снизходително, ту покровителствено. И двата подхода следват една и съща логика. Руснакът и американецът имат безпогрешно усещане за силата и слабостта на своите противници.

„Силата си е сила“ („Power is power“), знае безскрупулната регентка Серсей Ланистър в „Игра на тронове“. Нищо не компенсира липсата на истинска сила. Основна предпоставка за това е последователна стратегия. Без нея държавите от ЕС могат да купуват колкото оръжия искат, но остават джуджета. Те никога няма да бъдат сред великите.

Европа е обединена само в опозиция на Съединените щати. Когато Тръмп направи дръзката претенция за Гренландия, отбранителният фронт бързо се оформи. В отношението към Америка европейците се държат като деца към родителите си. Родителите са досадни, а тийнейджърите почти не размишляват върху собственото си поведение. Но тийнейджърите порастват. Европейците, изглежда, са осъдени на вечен пубертет.

Това заключение има неприятни последици. Интегрирана политика за сигурност на ЕС ще остане мечта, както и общите ядрени оръжия. „Силата си е сила.“ Това изречение важи най-точно за ядрените бойни глави. Те са върховната застраховка, без която Европа няма да порасне.

Лондон обаче предпочита партньорството с Вашингтон. Голистите в Париж няма да дадат на никого пълно съучастие в контрола върху ядрените си подводници – най-малко на германците, които са им постоянни конкуренти. Благодарение на препълнените си фондове германците така или иначе скоро ще станат най-силната конвенционална военна сила в Европа.

Приемането на Украйна в ЕС би било най-голямото доказателство за солидарност – един акт, който би зачеркнал досегашните половинчатости с един удар. Но съпротивата срещу приемането на Украйна е огромна, дори и Киев да не получи достъп до редовните финансови фондове. Европа не е по-добра от Америка. Всеки мисли за собствената си полза.

Ерик Гюер, главен редактор на "Нойе Цюрхер Цайтунг"

Превод за "Гласове": Меглена Плугчиев