Богатата филмография на Тони Палмър обхваща над 100 филма – от ранните му творби с “Бийтълс”, Джими Хендрикс и Франк Запа до известните филмови портрети със и за Бритън, Уолтън, Мария Калас и Менухин. Неговият почти 8-часов филм за Вагнер с участието на Ричърд Бъртън, Лоранс Оливие и Ванеса Редгрейв е определен от Los Angeles Times като “един от най-хубавите филми, правени някога”. Палмър печели над 40 международни награди, между които са и 10 златни медала от New York Film & Television Festival, както и многобройни номинации и награди BAFTA и EMMY. Той е и единственият, който е печелил двукратно Prix d’Italia. Режисирал е също театрални и оперни постановки. От Кеймбриджкия университет той постъпва в ВВС и още с първия си голям филм – All My Loving – Палмър печели признание и слава. От днешната среща на варненските медии с Тони Палмър стана известно още, че той е автор и на няколко книги, сред които биографии за английския крал Чарлз II и китариста Джулиан Брийм, история на американската популярна музика и др. Освен със снимките за свой филм режисьорът свързва България и с голяма своя любов, останала несподелена: “Не успях да я убедя, че бъдещето й е с мен и от тогава съм нещастен.”
Филмите, представени на “Варненско лято” са сред неговите шедьоври: след All My Loving и филма за Мария Калас тази вечер в следващите 6 дни в Археологическия музей от 21,30 публиката може да види още: “Симфония на скръбните песни от Хенрик Горецки”, “Вагнер – първа част”, “Вагнер – втора част”, “Менухин”, “Рене Флеминг” и “Парсифал”.

- Г-н Палмър, какво Ви подтикна да започнете да снимате музикални филми?
- Не мога да кажа какво точно ме е подтикнало да се занимавам със снимането на филми. Не мога да кажа, че една сутрин съм се събудил и съм си казал: да, ще стана филмов режисьор. Но мога да обясня причините за всеки един конкретен филм, който съм правил. Бих казал даже, че всеки един филм е бил случайност. На английски имаме поговорка по този въпрос: a sucker for punishment: може би съм наказан с това непрекъснато да правя филми. Аз никога не се обръщам назад, не гледам към миналото, но след като сега съм тук и искате да говоря за моята кариера и моето творчество, ще го направя. Не мисля, че имам някаква голяма творческа мисия. Правил съм филми, защото съм намирал за интересни хората, за които разказвам. И ако например Джон Ленън или Мария Калас ви помолят да работите с тях, би било глупаво от ваша страна да кажете “не”. Ще ви дам един малък пример. Преди 100 г., когато бях в академичната сфера, бях убеден да се включа в мрежата на Би Би Си; работих там около три седмици и бях момчето, което разнасяше чая; имах дълга коса и ходех с къси панталонки. Имаше един телефон в моя офис. Когато веднъж телефонът звънна, чух глас: Г-н Стравински иска да се срещне с вас. Аз си помислих, че това е някаква глупава шега, защото си казах, че е изключено той някога да е чувал за мен и затворих телефона. Обаче телефонът звънна отново и ми казаха, че са съвсем сериозни. Аз знаех, че Стравински е в Лондон и което беше още по-лошо – аз познавах човека, който ми се обаждаше. Като попитах защо Стравински иска да се срещне с мен, той каза: Елате в хотела и той ще се срещне с вас. Отидох в хотел “Савой”, един много известен хотел в Лондон, заведоха ме в неговия апартамент и след малко в стаята влезе един дребен човек. Той беше изключително любезен, но аз бях толкова ужасно нервен, че не посмях дори да седна. Той беше един от най-великите композитори на XX век. Попита ме: Вярно ли е, че познавате Джон Ленън? Бях изумен от въпроса, но отвърнах: Да, маестро, наистина го познавам. Този дребосък вдигна пръст, като извънземното Ити, и ми каза: Искам да се срещна с Джон Ленън. И аз уредих срещата. По-късно, когато опознах Стравински по-добре, той каза нещо, което още ме изумява: Ти осъзнаваш ли, че аз съм гледал Чайковски да дирижира и ще продължа да пиша музика дори след като “Бийтълс” приключат със своята кариера: което и точно така се случи. Как да пренебрегнете такава невероятна случайност, как да устоите на изкушението и да не направите тези филми, за Стравински и Ленън. Цялата ми кариера е преследвана от такива налудничави случайности. И по отношение на оперите беше така. Винаги са ме молили да правя странни филми. Мога да дам за пример “Тоска” или други. Когато направих една опера, тя се превърна в руската премиера на “Парсифал”, която все още не беше поставяна там – под диригентството на Валери Гергиев и с участието на Пласидо Доминго. Работил съм и по германската премиера на “Война и мир” на Прокофиев. Всяка опера идва като един наистина невероятен проект. Може би всички си казват, кой ли ще е толкова луд да се захване с това и обикновено задачата се пада на мен. Обобщавайки, ще кажа, че германските и английските критици все ме питат защо във филмите ми има толкова гняв. И когато се замисля за първите филми, които съм правил, откривам, че тогава съм бил ядосан, но и сега продължавам да съм изпълнен с гняв. И може би един от най-гневните ми филми ще бъде този, който ще бъде прожектиран утре вечер – “Симфония на скръбните песни от Хенрик Горецки”. Всеки, който гледа този филм, накрая обикновено е разплакан. Общото в моите филми – от тези за рокендрола до Мария Калас и Менухин – е това, за което се възхищавам на моите герои – техния морален и интелектуален кураж. Привлича ме смелостта в хората и съм склонен да правя филми за личности, а не за събития.

- Какъв е този гняв, за който споменахте?
- Аз съм англичанин и съм гневен на нашия премиер, който ни въвлече в тази глупава война; гневен съм за това, че ЕС, който е една чудесна идея, е пълен с толкова глупави и непонятни разпоредби; гневен съм за това, че вие сте били подтиснати от такава корумпирана и идиотска система толкова дълго време; гневен съм за това също, че в който и супермаркет да влезете, не само във Варна, но и в Англия и в Америка, има много повече храна, отколкото ви е нужна, а в същото време милиони хора гладуват в Африка. Няма никакво извинение – това е най-голямото проклятие на политическата система, която имаме. И моята работа като режисьор на филми е да показвам това и да изразявам своя гняв. Защото повечето от хората просто не ги интересува, повечето от телевизиите също не ги е грижа. Снощи в хотелската си стая минах през всичките 190 канала и стигнах до извода, че тези телевизии са направени от идиоти за идиоти. А всъщност телевизията е най-голямото изобретение на XX век. Помня много добре как през 1968 г. гледах на живо как руските танкове влизат в Прага. Представете си как това е било през 1938 г., когато Хитлер влиза в чуждите територии. В Англия бяхме крайно възмутени, когато видяхме руските танкове да влизат в Прага. Защо през XII век хората са се вдигали и са отивали да се бият със съседите си. Може би не са знаели нищо за тях. Сега знаем много и е крайно възмутително да се злоупотребява с това изобретение телевизията – от пазарните институции, от компаниите. Моята работа е да намеря начин да изразя възмущението си от това. Един от филмите, които беше показан снощи, който се казва “Цялата ми любов” (All my loving), показва гнева в света на рокендрола срещу войната във Виетнам. И не само срещу Виетнам, те наистина са били много гневни хора. Филмът за Горецки, който ще бъде прожектиран утре вечер, е също един гневен филм срещу глада в Африка. “Парсифал” също – Доминго, който е като един домакин във филма, говори за много неща в света, в който живее и също изразява своя гняв. Така, че гневът е едно много важно чувство.

- Трябва ли хората на изкуството да са активни и в обществено-политическия живот?
- Това е един много важен въпрос, но, при цялото ми уважение, това е и един донякъде глупав въпрос, особено ако говорим за това, което е България в момента, предвид социалистическото й минало. Каква е всъщност функцията на хората на изкуството? Тяхната цел е да описват света и да представят своите чувства във връзка с това. Това е единствената функция. А колко ужасна и отвратителна беше съветската система. И най-внушителният пример в това отношение беше Шостакович. Направил съм един страхотен филм за него. За Шостакович мисля, че това беше най-важният въпрос във всяка една минута, всеки един час и всеки един ден. Винаги ме е учудвало, че операта “Лейди Магбет”, която почти е разрушила неговия живот и кариера, в продължение на 16 месеца е имала повече постановки отколкото всички други опери заедно в СССР. Защо? Това не Пучини, това е една различна и особена, сложна музика. Защо става толкова популярна? Имал съм много време, за да осъзная очевидната истина. А истината беше, че за хората Шостакович е бил единственият глас срещу Сталин. Ако напишете поема, в която казвате, че Сталин е лош човек, той може да го прочете и да каже: Убийте автора. Но ако напишете музика, ще е много трудно да се разчете посланието така директно. От тук и отговорът. Защото хората са разпознали гласа на Шостакович като техния собствен глас срещу това чудовище Сталин. Това наистина е един много краен пример. Но да вземем Моцарт. Той поема големи рискове със “Сватбата на Фигаро”, с “Дон Жуан”; това са едни политически произведения срещу императора или по-точно срещу аристократичната система. Всеки велик артист се изправя в защита на обществото. Това е разликата между великите хора на изкуството и шарлатаните. Един от големите парадокси е, че, когато композиторът казва: Аз съм написал единствено ноти; единственото, в което можем да бъдем сигурни, е, че той не казва истината. Да се върна на Шостакович обаче. Той е имал няколко възможности да отиде да живее на Запад и руснаците са били уплашени, че той ще го направи, но той не го е направил. Попитах го веднъж защо, но той не пожела да ми отговори. Ако беше дошъл в Англия, а ние знаехме, че той е един велик композитор и щяхме да му дадем чудесна къща, щеше да има много пари, но нямаше да напише нищо, което си заслужава. Никой нямаше да прочете и дума от Солженицин, ако беше живял другаде. Но това, което е написал през живота си в СССР, беше изключително важно. В момента работя върху един филм за Плисецкая, която в момента е на 81 г., макар тя сама да не би казала на колко е. Животът й е бил ужасно труден и отвратителен в Съветския съюз – баща й е разстрелян от Сталин, майка й е била пратена в лагер. Когато през 60-те й е било разрешено да отиде в Америка, още в самолета агент на КГБ й е казал, че цялото й имущество е конфискувано и ще й бъде върнато като се върне. И тя казва във филма, че ако е работела в Кралския балет например, изкуството й нямаше да бъде толкова велико, защото на сцената тя се опитва да изрази това какво означава човек да бъде на нейно място. Именно това я прави толкова велика драматична балерина.

- Бихте ли направили филм за известен български музикант?
- Когато намерите пари, съм готов; хората просто забравят, че филмите струват пари. Единственият ми въпрос, преди да започна да снимам, когато някой ме потърси, е: Има ли пари? И ако се окаже, че няма пари, им казвам: Обадете се, когато намерите. И наистина няколко пъти ми се е случвало да се обадят след три месеца и да кажат: Вече имаме пари, ще направите ли филма? Тогава съм на разположение. Иначе имам прекрасни идеи, например да направя филм за сексуалния живот на три бълхи. Това ще бъде материал за “Оскар”. Но, ако няма пари, няма филм. Така, че отговорът е: Да, ако се намерят пари и ако намерите тази жена в София, в която бях много влюбен.

- И все пак, има ли българин, който Ви е впечатлил?
- Ако Борис Христов беше жив в момента, той щеше да бъде прекрасен обект за филм. Аз съм добре запознат с българските традиции в музиката. Иначе имам филм за великия английски композитор Хенри Пърсел, който показахме в София. Снимахме всички големи сцени в София и Пловдив, а Пловдив много прилича на Лондон от XVII век.

- Само по поръчка ли правите филмите си?
- Не, винаги правя филмите така, както аз искам да бъдат направени. И винаги в договора ми с медията, която ще го излъчи, има клауза, че могат и да не го излъчват, ако не им хареса, а това понякога води до проблеми.

- Доколко във филмите си допускате художествената измислица?
- Това ще ни отнеме цял час, но ще ви дам един пример. Понеже говорих за Стравински, ще продължа с него. След като той почина вдовицата му ме помоли да направя голям филм за него. В резултат на това, не знам как се случи така, една година след като той почина всички хора, които го познаваха, също бяха вече починали. На снимките на филма се срещнахме с хореографа Серж Лифар, който е бил последният голям хореограф на руския балет. Той искаше да бъде интервюиран в хотел “Палас” в Монтрьо. Разказа една интересна история от 1929 г. Каза, че като бил във Венеция срещнал Сергей Дягилев (балетен деятел, б.а.), след което се разплака. Знаел, че Дягилев е болен и извикал лекар в хотелската стая, в която бил отседнал; по-късно, през нощта, каза Лифар, Сергей Павлович починал в ръцете му. Това станало през август 1929 г. Това беше една покъртителна история, той целият трепереше като го разказваше. Проблемът в тази история беше, че нямаше никаква истина в нея. Той не е бил във Венеция и Дягилев не е починал на тази дата. Филмът все пак беше документален и се зачудих какво да правя с тази история. Проблемът беше, че въпреки това, дето не е вярна, аз виждах колко голямо значение е имал този човек за интервюирания. Трябваше да избера какво да направя. Тогава се замислих не само каква е истината, а и каква е стойността на тази история. В документалните филми хората често казват неща, които не са верни. Въпреки че винаги се опитваме да се свързваме с хората, които са били в обкръжението на централната фигура и които имат някакво отношение. Например във филма за Вагнер се срещнахме с неговия внук. Още в началото на филма Волфганг ми даде един чудесен съвет. Той каза: Трябва да знаеш само две основни неща за моя дядо. Първото, което е най-важно, е, че, ако той беше жив сега, щеше да работи в Холивуд – защото имат пари, а той се нуждае от пари. И второто важно нещо: Всички ще кажат, че знаят точно колко яйца е закусвал дядо ми на закуска, във втория четвъртък на третия месец от 1873 г., ще кажат и колко дълго са били варени яйцата. Но има едно изключение, това съм аз, неговият внук, и това мен въобще не ме е грижа. Това беше чудесният му съвет, който много ми помогна, защото знаехме, че истината е нещо съвсем различно от това, което действително се е случило.