Има поне три неща, без които днешният свят е невъзможно да бъде мислен, за разлика от света преди "1984" (по Оруел и тоталитарната практика на "затвореното и отвореното общество"): без интернет, глобални медии и свободен обмен на информация.

Светът "от вчера" се побираше в ограниченията на стени от желязо и бетон, на телени заграждения и заглушаването на чужди радиостанции (със сигурност радиото е първата глобална медия, свързала ХХ с XXI в.).

Светът "днес" вече е до такава степен свръх-медиатизиран и свръх-информиран, че можем дори да се питаме: не заживяваме ли в своеобразно преобърната информационна пирамида, където медийните образи често "преобръщат", ако не и направо "случват" събитията? Замислете се, че дори трагедията с Кулите-близнаци на 11 септември 2001 г. в Ню Йорк е неразбираема извън очакваното й медийното покритие: интервалът между двата удара на самолетите в кулите е около 15 минути, достатъчен според атентаторите камерите да се включат "на живо". Извергът от Тулуза Мохамед Мера също не крие, че е "режисирал" убийствата на деца пред еврейското училище от март 2012 г., така че да могат да бъдат заснети в движение от портативната му камера, а сетне излъчени по световните телевизии и в глобалната мрежа (което за щастие не се случи). Но пък за никого не е тайна, включително и в България, че политиката днес се мисли най-вече с оглед на камерите и репортерите. И че от жизнено значение е да попаднеш в кадър: все едно дали става дума за откриването на поредната детска площадка, отрязък от магистрала, за ден на гнева или на радостта, или пък за опаковка от вафла, на която се мъдри официално тиражиран лик. Всеки изминал ден в най-чист вид се концентрира в телевизионните новини в 20 ч. (те са новата вечерна служба на съвременния човек, ако перифразираме казаното от Хегел за вестниците като утрешната меса на модерната епоха).

Може ли тогава да се твърди, че живеем във време на пълна медийна свобода? Тъкмо обратното, ако се вярва на данните на световни правозащитни организации като "Фрийдъм хаус" или "Репортери без граници". И това е съвсем логично. Щом свободата на информация е в основата на днешната демокрация, то и попълзновенията на враговете на свободата минават през разправата с журналистите и през опита да се запуши устата на медиите.

Това обяснява и следния парадокс от последния доклад на "Фрийдъм хаус": защо след като едва 15 % от населението на света живее в страни с пълна медийна свобода (най-ниски нива от 10 години насам), то свободата на медиите в света не само че не намалява, а дори леко се увеличава (според "Репортери без граници").

Истината е, че днешният свят е наистина глобален медиен свят. Показаха го "Арабската пролет" от 2011 г. и "Руската зима" от 2012 г., движения като "Окупирай Уолстрийт" и информационно явление като сайта "Уикилийкс". До степен че днешните медии с повече или по-малко основание (независимо от опитите за контрол и концентриране на медийна собственост) могат да претендират, че идват на смяна на някога вездесъщата Държава.

Нашето всекидневие е вече променено. То е немислимо без "медийния ефект", донякъде съпоставим с класическия "парников ефект": денят започва не само със сутрешното кафе и размяната на "добро утро" с нашите близки, но и със задължително "включване" към новините, проследени по електронните медии и интернет, чрез "подгряването на живота" по скалата на случващите се събития. И този дневен ред на обществото трудно може да се пренасочи в друга посока дори чрез големи потоци пари или голяма доза страх. Показаха го арабските и руските блогъри, активността на младите в днешните социални мрежи, които за броени часове или дни могат сериозно да разклатят правителства или да отменят немислими за тях споразумения като АСТА (на което наскоро станахме свидетели и в България).

Ето защо, когато говорим за световни класации на свободните медии, като тази на "Фрийдъм хаус", поставила България на 78-мо място, трябва да се имат предвид поне няколко неща. Първото от които е, че подобни класации са важни, доколкото отчитат тенденциите към подобрение и разглеждат състоянието на медиите в един по-устойчив отрязък от време. Което обяснява защо САЩ внезапно тръгват надолу, въпреки традиционната свобода на информацията в американските медии (заради задържането на журналисти, отразяващи движението "Окупирай Уолстрийт"). Или пък защо Франция бележи спад (заради спорни законови поправки, задължаващи журналистите в определени случаи да разкриват източниците си).

Що се отнася до медийната среда в България, то нейните недъзи са отдавна и добре известни. Всичко у нас неизбежно опира до думата "концентрация". Силна концентрация на слабия рекламен пазар в едни ръце, което неизбежно задушава малките играчи и възпрепятства появата на алтернативни медии. И още по-силна концентрация на широк спектър от медии в една или няколко групи, което до голяма степен предопределя съществуващото политическо статукво. Без да пропускаме и случаите на директни атаки на политици срещу журналисти (в няколко доклада на "Фрийдъм хаус" се споменаваше отстраняването от ефир на колегата Иво Инджев след сблъсък с бившия президент Георги Първанов).

Само че България е вече част от глобалния свят и всичко валидно за днешната дигитална ера е валидно и за нашата медийна ситуация. Ние живеем в свръх-информационен свят и под окото на обективите (професионални или зрителско-аматьорски). Става дума за свят, в който всеки жител, освен потребител на информация, е и неин доставчик, сиреч репортер на свободна практика. Така че нищо или никой, независимо от вложените средства или усилия, не може да скрие наличната информация. И тя, във вид на бумеранг, все едно дали става дума за изличен скъп часовник от официална снимка или за скрит лов на забранен дивеч, се завръща с пълна сила. Защото свободата е истина. /БГНЕС

---------

Тони Николов е философ и журналист. Той е бивш главен редактор на "Радио Франс-Ентернасионал-България", в момента е програмен директор на Фондация "Комунитас".