Два подхода са възможни за Съединените щати в отношенията им с Русия, пише Томас Греъм в The National Interest. Сдържането разглежда Москва като непримирим противник. За разлика от това, стратегията за съвместно съществуване предполага, че Русия не може да бъде повлияна от принуда и изисква отговорна дипломация.

Предложената среща между президента Доналд Тръмп и руския президент Владимир Путин в Будапеща може изобщо да не се състои, а окончателното уреждане на конфликта между Русия и Украйна може да е в далечното бъдеще.

Не би било преждевременно обаче да се обмисли как трябва да се формулира подобно споразумение, за да се удовлетворят максимално интересите на САЩ в европейската сигурност и отношенията с Русия.

В общи линии има два стратегически подхода: сдържане, предпочитаният вариант за повечето външнополитически елити, и съвместно съществуване в условията на конкуренция. Изборът между тях зависи от това как Съединените щати гледат на Русия.

Както по време на Студената война, политиката за сдържане разглежда Русия като непримирим противник с неприемливи геополитически амбиции в Европа и отвъд нея. Следвайки логиката на Джордж Кенън, тя предполага, че противопоставянето на руската експанзия в крайна сметка ще подкопае основите на режима и ще доведе до появата на нова Русия, по-съобразена със западните ценности и способна да стане партньор на Съединените щати.

Стратегията за съвместно съществуване при съперничество, за разлика от нея, предполага, че Русия е вечен съперник, чиято вътрешна система и стратегическо мислене Западът не може да промени чрез натиск или подтикване. Целта на външната политика на САЩ не е да победи или трансформира Русия, а по-скоро да се справи отговорно с това съперничество, за да предотврати пряка военна конфронтация, която би била катастрофална и за двете страни.

Сдържането и съвместното съществуване при съперничество споделят една и съща цел: запазване на суверенитета на Украйна и предотвратяване на по-нататъшна руска агресия срещу нейните съседи. Разликата е в разбирането за това как да се разрешат двата основни въпроса на този конфликт: гаранциите за сигурност за Украйна и разпределението на спорната територия.

Възпиране: Морална яснота и стратегическа твърдост

Приложено към настоящия конфликт, възпирането би било принципна позиция в подкрепа на правото на Украйна да се стреми към членство в НАТО, дори ако тази перспектива остава далечна. То не поставя никакви ограничения върху сътрудничеството на Украйна в областта на сигурността с НАТО като цяло или с отделни съюзници в частност. То отхвърля всякакви ограничения върху военния потенциал на Киев, освен доброволния му ангажимент да не се стреми към ядрени оръжия. Всякакви възражения от Русия биха били незабавно отхвърлени.

Възпирането би настоявало и за териториалната цялост на Украйна в международно признатите граници от 1991 г. и би предполагало отхвърляне на всякакви политически решения, които биха легитимирали руските завоевания от 2014 г. насам.

Фактическият контрол на Русия върху окупираните територии може да бъде приет като временна реалност. Въпреки това Съединените щати ще подкрепят усилията на Украйна за възстановяване на териториалната ѝ цялост с течение на времето – дипломатически, политически и икономически.

По този начин възпирането удовлетворява моралните и правните изисквания за защита на суверенитета и съпротива срещу агресията. То обаче е свързано с определена цена. Като отказва на Русия всякакви средства за защита или гаранции за сигурност, възпирането рискува да удължи конфликта. То би могло да изостри нова Студена война, да дестабилизира Европа и да доведе до опустошителни дългосрочни последици за самата Украйна, която се стреми да защити.

Съвместно съществуване при съперничество: Овладяване на конфликта за предотвратяване на опустошението

Стратегията за съвместно съществуване, за разлика от това, би насърчила Украйна да възприеме позиция на въоръжен неутралитет, за да защити своя суверенитет, като същевременно се справи с опасенията за сигурността на Русия. Киев би се отказал от членството си в НАТО и би се съгласил да не приема чуждестранни войски, като същевременно би продължил да развива собствена военно-индустриална база със западни инвестиции и технологии, за да създаде оръжията, необходими за самозащита.

Това ще ограничи военния потенциал на Украйна, но строго в рамките на споразумение за сравними ограничения за руските войски в определена зона по границата на Украйна с Русия и Беларус.

Що се отнася до териториалните въпроси, съвместното съществуване предполага фактически контрол на Русия върху окупираната украинска територия без юридическо признание. Вместо да възстанови границите от 1991 г., тази стратегия предпочита уреждане, основано на принципите на местното самоопределение, позволяващо на населението на спорните райони да определи своята политическа принадлежност чрез договорен демократичен процес под международно наблюдение. Резултатът няма да легитимира завладяването, а по-скоро напротив, това само ще укрепи основните политически права.

Тази стратегия е по-скоро прагматична, отколкото принципна. Тя признава, че сигурността на Украйна в крайна сметка зависи не от моралния ангажимент на Запада, а от стабилен баланс на силите. Това ще позволи на Украйна да оцелее, да се възстанови и да се интегрира в Европа, като избегне превръщането ѝ в постоянна огнище на конфронтация между ядрените сили.

Прагматизъм за един многополюсен свят

Възпирането остава привлекателно, защото изразява моралното убеждение и увереност на свръхсила, здраво установена на световната сцена, както правеха Съединените щати в първите години след края на Студената война. Но светът, в който Съединените щати биха могли да диктуват желания резултат, отдавна е отминал. Политиката на съвместно съществуване предлага по-реалистична основа за продължаваща конкуренция с Русия в многополюсна система. Съединените щати не могат да доминират, защото са изправени пред противник, когото не могат да унищожат.

Съвместното съществуване не успокоява агресора, както твърдят критиците, нито възнаграждава агресията. То я възпира чрез баланса на силите, сдържаността и дипломацията. Компромисът – дори с нежелани съперници – се разглежда като елемент от държавническото майсторство в една безкрайна борба, в която неуспехите се коригират, а предимствата се натрупват с течение на времето. Той не се стреми към решителна победа, а към стабилност и справедлив мир – макар и несъвършен, но постижим на практика.

В крайна сметка Съединените щати трябва да избират между политика на морална яснота и прагматичен подход, който дава резултати.

Съвместното съществуване на фона на съперничество, въпреки своите неясноти и несъвършенства, предлага по-надежден път към мир в Европа и глобален ред, който насърчава интересите и ценностите на САЩ – макар и не толкова пълно и бързо, колкото някои биха искали.

За автора

Томас Греъм е почетен сътрудник в Съвета по международни отношения и автор на "Да разберем Русия правилно".

Превод и редакция: Епицентър.БГ