От Фейсбук профила на Милена Фучеджиева

След десет изгонени руски дипломати, след като нарече Русия бензиностанция и след закана от Митрофанова, просто промяната на просто Киро изброява какво не сме дали, като че ли това има значение. Просто за пред обичащия Русия народ. Просто да сме на власт

Путин е луд. Той срива една държава със земята сантиметър по сантиметър. На стадиона изброи страните, които за него са част от Руската Федерация - Украйна, Беларус и Молдова. В списъка му са и други, които засега не изброява гласно. Просто Киро и простосъветниците му крепят властта си в стил Копейкин, с възможно най-обидното за нас като страна от ЕС и НАТО послание. Какво НЕ сме дали. За съжаление Путин не се интересува от недаденото, защото му е ясно, че тук достатъчно хора ще го посрещнат с хляб и сол.

За съжаление ние нямаме противоракетен щит като Израел. Онази вечер в България влезе конвой от Румъния с танкове и военни машини. Добре дошли, машини, въпреки че не виждам кой ще брани България. Тези, които биха я бранили ще трябва да излязат в нелегалност, защото другите, приятелите на Путин, ще ги предават и убиват. Просто Киро и простосъратниците му не са Зеленски.

За съжаление делим море с този урод, ботокса да му свърши, лицето му да се срути дано. Единствената надежда е, че това е единственото му нормално, топло и слънчево море и той няма да иска да го съсипе с ядрени отпадъци. В момента Черно море поема отпадъците от Днепър, от тази ужасяваща война, Путин вече го трови. Но има степени.

Толкова много "за съжаление" в момента има, че седмицата започва както всяка друга седмица напоследък - с леко стиснати зъби в очакване на Злото. Гадният страх, че ако този продължи към Молдова, а после...както някога ние ще бъдем преразпределени там, където бяхме. В Мордор. Това е болната, блатна надежда на много хора в България, които искат някой да им заповядва как да живеят. Преодоляваме донякъде страха, работим, стараем се да не сме погълнати от Звяра на тази война. Говорим с приятели, масите ни са все още подредени с повече отколкото ни е необходимо. Трудно ни е да повярваме, че се случва. Случва се. Ще се напуска пак явно. Горките, горките украински майки и деца. Колко от тях ще имат късмета да посрещнат някой ден мъжете и бащите си в чужда страна? Много, дано да не са повечето, никога няма да знаят къде са гробовете им./tribune.bg