Как дипломацията не успя да се справи, но дава поуки за бъдещи преговори

В ранните часове на 24 февруари 2022 г. руските военновъздушни сили нанесоха удари по цели в цяла Украйна. В същото време пехотата и бронетехниката на Москва навлязоха в страната от север, изток и юг. През следващите дни руснаците се опитваха да обкръжат Киев.

Това са първите дни и седмици от инвазията, която можеше да доведе до поражението на Украйна и подчиняването ѝ от Русия. В ретроспекция изглежда почти чудо, че това не се случи.

Това, което се случи на бойното поле, е сравнително добре известно. По-слабо е известна едновременната интензивна дипломация, в която участват Москва, Киев и множество други участници, и която е могла да доведе до споразумение само няколко седмици след началото на войната.

До края на март 2022 г. поредица от лични срещи в Беларус и Турция и виртуални ангажименти чрез видеоконференция водят до изготвянето на така нареченото Истанбулско комюнике, което описваше рамката за уреждане. След това украинските и руските преговарящи започват работа по текста на договора, като постигат значителен напредък към споразумение. Но през май преговорите бяха прекратени. Войната продължи и оттогава отне живота на десетки хиляди хора от двете страни.

Какво се случи? Колко близо бяха страните до прекратяване на войната? И защо те така и не сключиха споразумение?

За да хвърлим светлина върху този често пренебрегван, но изключително важен епизод от войната, разгледахме проектоспоразумения, разменени между двете страни, някои подробности от които не са съобщавани досега. Освен това проведохме интервюта с няколко участници в преговорите, както и с длъжностни лица, работещи по това време в ключови западни правителства, на които предоставихме анонимност, за да обсъдим чувствителни въпроси. Прегледахме и многобройни съвременни и по-нови интервюта и изявления на украински и руски официални лица, които са били на служба по време на преговорите. Повечето от тях са достъпни в YouTube, но не са на английски език и поради това не са широко известни на Запад. И накрая, разгледахме внимателно хронологията на събитията от началото на инвазията до края на май, когато преговорите се провалиха. Когато сглобихме всички тези елементи, откритото от нас е изненадващо - и може да има значителни последици за бъдещите дипломатически усилия за прекратяване на войната.

В разгара на безпрецедентната агресия на Москва руснаците и украинците почти са финализирали споразумение.

Някои наблюдатели и официални лица (сред които най-вече руският президент Владимир Путин) твърдят, че е имало споразумение, което е щяло да сложи край на войната, но украинците са се отказали от него поради комбинацията от натиск от страна на западните им покровители и собствените високомерни предположения на Киев за руската военна слабост.

Други пък напълно отхвърлят значението на преговорите, като твърдят, че страните просто се опитват да преминат през моменти и да спечелят време за пренареждане на бойното поле или че проектоспоразуменията са несериозни.

Въпреки че в тези тълкувания има зрънца истина, те повече затъмняват, отколкото хвърлят светлина. Тази история не се поддава на прости обяснения. Освен това подобни монокаузални наративи пропускат напълно един факт, който в ретроспекция изглежда необичаен: в разгара на безпрецедентната агресия на Москва руснаците и украинците почти са финализирали споразумение, което щеше да сложи край на войната и да предостави на Украйна многостранни гаранции за сигурност, проправяйки пътя към нейния постоянен неутралитет, а впоследствие и към членството ѝ в ЕС.

Окончателното споразумение обаче се оказва трудно постижимо по редица причини. Западните партньори на Киев не желаят да бъдат въвлечени в преговори с Русия, особено такива, които биха им създали нови ангажименти за гарантиране на сигурността на Украйна. Общественото настроение в Украйна се изостри след разкриването на руските зверства в Ирпен и Буча.

Снимка: Генконсульство РФ в Стамбуле

С неуспеха на руското обкръжение на Киев президентът Володимир Зеленски става все по-уверен, че с достатъчна подкрепа от Запада може да спечели войната на бойното поле. И накрая, въпреки че опитът на страните да разрешат дългогодишните спорове относно архитектурата на сигурността предлага перспектива за трайно разрешаване на войната и трайна регионална стабилност, те се прицелват твърде високо и твърде скоро. Те се опитват да постигнат всеобхватно споразумение, дори когато основното прекратяване на огъня се оказа недостижимо.

Днес, когато перспективите за преговори изглеждат неясни, а отношенията между страните почти отсъстват, историята на преговорите от пролетта на 2022 г. може да изглежда като разсейване с малко прозрения, пряко приложими към настоящите обстоятелства. Но Путин и Зеленски изненадаха всички с взаимната си готовност да обмислят далечни отстъпки, за да сложат край на войната. Те могат да изненадат всички отново в бъдеще.

Уверение или гаранция?

Какво искаха да постигнат руснаците с нахлуването си в Украйна? На 24 февруари 2022 г. Путин произнесе реч, в която оправда инвазията, като споменава неясната цел за "денацификация" на страната. Най-разумното тълкуване на "денацификацията" е, че Путин се стреми да свали правителството в Киев, като в процеса евентуално бъде убит или заловен Зеленски.

Въпреки това дни след началото на инвазията Москва започва да търси възможности за компромис. Войната, която Путин е очаквал да бъде лесна, вече се оказва нещо различно и тази ранна готовност за разговори подсказва, че той изглежда вече се е отказал от идеята за директна смяна на режима. Зеленски, както и преди войната, изразява незабавен интерес към лична среща с Путин. Въпреки че отказва да разговаря директно със Зеленски, Путин назначава преговорен екип. Президентът на Беларус Александър Лукашенко играе ролята на посредник.

Преговорите започнаха на 28 февруари в една от просторните провинциални резиденции на Лукашенко край село Лясковичи, на около 30 мили от беларуско-украинската граница. Украинската делегация е ръководена от Давид Арахамия, парламентарен лидер на политическата партия на Зеленски, и включва министъра на отбраната Олексий Резников, президентския съветник Михайло Подоляк и други висши служители. Руската делегация е ръководена от Владимир Медински, старши съветник на руския президент, който преди това беше министър на културата. Тя включва и заместник-министри на отбраната и на външните работи, както и други.

На първата среща руснаците представят набор от тежки условия, с които на практика искат капитулация на Украйна. Това няма успех. Но тъй като позициите на Москва на бойното поле продължават да се влошават, нейните позиции на масата за преговори стават по-малко взискателни. Затова на 3 и 7 март страните проведоха втори и трети кръг от преговори, този път в Камянюки, Беларус, точно от другата страна на границата с Полша. Украинската делегация представя свои искания: незабавно прекратяване на огъня и създаване на хуманитарни коридори, които да позволят на цивилното население безопасно да напусне зоната на бойните действия. По време на третия кръг от преговори руснаците и украинците изглежда са разгледали проектите за първи път. Според Медински това са били руски проекти, които делегацията на му е донесла от Москва и които вероятно са отразявали настояването на Москва за неутрален статут на Украйна.

В този момент личните срещи прекъсват за близо три седмици, въпреки че делегациите продължават да се срещат чрез Zoom. В този обмен украинците започват да се съсредоточават върху въпроса, който ще стане централен за тяхното виждане за крайния изход от войната: гаранции за сигурност, които трябва да задължат други държави да се притекат на помощ на Украйна, ако Русия отново нападне в бъдеще. Не е съвсем ясно кога Киев за първи път повдига този въпрос в разговори с руснаците или западните държави.

Снимка: БТА/AP

Но на 10 март украинският външен министър Дмитро Кулеба, който по това време е в Анталия, Турция, за среща с руския си колега Сергей Лавров, говори за "системно, устойчиво решение" за Украйна, като добавя, че украинците са "готови да обсъдят" гаранциите, които се надяват да получат от държавите членки на НАТО и Русия.

Това, което Кулеба изглежда има предвид, е многостранна гаранция за сигурност - споразумение, при което конкуриращи се сили се ангажират със сигурността на трета държава, обикновено при условие, че тя ще остане необвързана с никой от гарантите. Такива споразумения са излезли от употреба най-вече след Студената война. Докато съюзи като НАТО имат за цел да поддържат колективна отбрана срещу общ враг, многостранните гаранции за сигурност имат за цел да предотвратят конфликт между гарантите относно присъединяването на държавата-обект на гаранции и по този начин да гарантират сигурността на тази държава.

Украйна има горчив опит с по-малко железен вариант на този вид споразумение: многостранна гаранция за сигурност, за разлика от гаранцията. През 1994 г. тя подписва така наречения Будапещенски меморандум, като се присъединява към Договора за неразпространение на ядреното оръжие като неядрена държава и се съгласява да се откаже от третия по големина ядрен арсенал в света. В замяна на това Русия, Обединеното кралство и Съединените щати обещават, че няма да нападат Украйна.

И все пак, противно на широко разпространеното погрешно схващане, в случай на агресия срещу Украйна споразумението изисква от подписалите го страни само да свикат заседание на Съвета за сигурност на ООН, а не да се притекат на помощ на страната.

Пълномащабното нахлуване на Русия - и студената реалност, че Украйна сама води екзистенциална война - карат Киев да намери начин както да прекрати агресията, така и да гарантира, че тя никога повече няма да се повтори. На 14 март, точно когато двете делегации се срещат чрез Zoom, Зеленски публикува съобщение в канала си в Telegram, в което призовава за "нормални, ефективни гаранции за сигурност", които да не са "като тези от Будапеща". В интервю за украински журналисти два дни по-късно неговият съветник Подоляк обяснява, че това, което Киев търси, са "абсолютни гаранции за сигурност", които биха изисквали "подписалите... да не стоят настрана в случай на нападение срещу Украйна, както е сега. Вместо това те трябва да вземат активно участие в защитата на Украйна в случай на конфликт".

Искането на Украйна да не бъде оставена отново да се защитава сама е напълно разбираемо. Киев е искал (и все още иска) да разполага с по-надежден механизъм от добрата воля на Русия за бъдещата си сигурност. Но получаването на гаранции би било трудно. По време на преговорите Нафтали Бенет беше израелски министър-председател и активно посредничеше между двете страни. В интервю с журналиста Ханох Даум, публикувано в интернет през февруари 2023 г., той си спомня, че се е опитал да разубеди Зеленски да не зацикля по въпроса за гаранциите за сигурност. "Има един виц за човек, който се опитва да продаде Бруклинския мост на минувач", обясни Бенет. "Аз му казах: "Америка ще ти даде гаранции? Тя ще се ангажира, че след няколко години, ако Русия наруши нещо, ще изпрати войници? След като напусна Афганистан и всичко останало?". Аз казах: "Володимир, това няма да се случи."

Скрийншот: Михаил Подоляк, Туитър

Казано по-точно: ако Съединените щати и техните съюзници не са искали да предоставят на Украйна такива гаранции (например под формата на членство в НАТО) преди войната, защо биха го направили, след като Русия така нагледно демонстрира готовността си да нападне Украйна? Украинските преговарящи разработват отговор на този въпрос, но в крайна сметка той не убеждав техните западни колеги, които не желаят да рискуват. Позицията на Киев е, че както предполага възникващата концепция за гаранции, Русия също ще бъде гарант, което би означавало, че Москва по същество се съгласява, че другите гаранти ще бъдат задължени да се намесят, ако тя отново нападне. С други думи, ако Москва приеме, че всяка бъдеща агресия срещу Украйна би означавала война между Русия и Съединените щати, тя не би била по-склонна да нападне отново Украйна, отколкото да нападне съюзник от НАТО.

Пробив

През март продължават тежките боеве на всички фронтове. Руснаците се опитват да превземат Чернигов, Харков и Суми, но не успяват, въпреки че и в трите града са нанесени сериозни щети. Към средата на март настъплението на руската армия към Киев е в застой и тя понася тежки загуби. Двете делегации продължават разговорите по видеоконферентна връзка, но на 29 март се връщат към лична среща, този път в Истанбул, Турция.

Изглежда, че там те са постигнали пробив. След срещата страните обявиха, че са постигнали съгласие за съвместно комюнике. Условията бяха описани в общи линии по време на изявленията за пресата на двете страни в Истанбул. Но ние получихме копие от пълния текст на проекта на комюникето, озаглавен "Основни положения на Договора за гаранции за сигурността на Украйна". Според участниците, с които разговаряхме, украинците в голяма степен са изготвили проекта на комюникето, а руснаците временно са приели идеята да го използват като рамка за договор.

Договорът, предвиден в комюникето, е трябвало да провъзгласи Украйна за постоянно неутрална, неядрена държава. Украйна да се откаже от всякакви намерения да се присъединява към военни съюзи или да допуска чужди военни бази или войски на своя територия. В комюникето като възможни гаранти са посочени постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН (включително Русия), както и Канада, Германия, Израел, Италия, Полша и Турция.

В комюникето се казва също, че ако Украйна бъде нападната и поиска помощ, всички държави гаранти ще бъдат задължени, след консултации с Украйна и помежду си, да предоставят помощ на Украйна за възстановяване на нейната сигурност. Забележително е, че тези задължения са формулирани с много по-голяма прецизност, отколкото член 5 на НАТО: налагане на забранена за полети зона, доставка на оръжие или пряка намеса със собствените военни сили на държавата гарант.

В Истанбулското комюнике двете страни са призовани да се стремят към мирно разрешаване на спора си за Крим през следващите 15 години.

Въпреки че съгласно предложената рамка Украйна трябва да бъде постоянно неутрална, пътят на Киев към членство в ЕС би останал отворен, а държавите-гаранти (включително Русия) са щели изрично да "потвърдят намерението си да улеснят членството на Украйна в Европейския съюз". Това не е нищо друго освен необичайно: през 2013 г. Путин беше оказал силен натиск върху украинския президент Виктор Янукович да се откаже от самото споразумение за асоцииране с ЕС. Сега Русия се съгласява да "улесни" пълното присъединяване на Украйна към ЕС.

Въпреки че интересът на Украйна да получи тези гаранции за сигурност е ясен, не е ясно защо Русия би се съгласила на всичко това. Само няколко седмици по-рано Путин се опита да превземе столицата на Украйна, да свали правителството и да наложи марионетен режим. Изглежда невероятно той изведнъж да реши да приеме, че Украйна - която сега е по-враждебна към Русия от всякога, благодарение на действията на самия Путин - ще стане член на ЕС и ще получи гаранции за своята независимост и сигурност от Съединените щати (наред с други). И все пак комюникето подсказва, че Путин е бил готов да приеме точно това.

Можем само да гадаем защо. Блицкригът на Путин се е провалил; това беше ясно още в началото на март. Може би сега той е бил готов да намали загубите си, ако получи най-дългогодишното си искане: Украйна да се откаже от стремежите си към НАТО и никога да не приема сили на НАТО на своя територия. Ако не може да контролира цялата страна, поне може да гарантира най-основните си интереси в областта на сигурността, да спре краха на руската икономика и да възстанови международната репутация на страната.

Снимка: БТА/AP

В комюникето се съдържа и още една зашеметяваща разпоредба: в нея двете страни се призовават да се стремят към мирно разрешаване на спора за Крим през следващите 10-15 години. Откакто Русия анексира полуострова през 2014 г., Москва никога не се е съгласявала да обсъжда статута му, твърдейки, че това е регион на Русия, който не се различава от всеки друг. Предлагайки да преговаря за статута му, Кремъл мълчаливо признава, че това не е така.

Война и разговори

В изказването си на 29 март, непосредствено след приключването на преговорите, ръководителят на руската делегация Медински звучи определено оптимистично, обяснявайки, че обсъжданията на договора за неутралитет на Украйна навлизат в практическа фаза и че - като се вземат предвид всички сложности, породени от факта, че договорът има много потенциални гаранти - е възможно Путин и Зеленски да го подпишат на среща на върха в обозримо бъдеще.

На следващия ден той заяви пред репортерите: "Вчера украинската страна за първи път фиксира в писмена форма готовността си да изпълни редица най-важни условия за изграждане на бъдещи нормални и добросъседски отношения с Русия." Той продължи: "Те ни връчиха принципите на потенциалното бъдещо уреждане, фиксирани в писмена форма."

Междувременно Русия се отказва от усилията си да превземе Киев и изтегля силите си от целия северен фронт. Заместник-министърът на отбраната на Русия Александър Фомин обяви това решение в Истанбул на 29 март, като го нарече усилие за "изграждане на взаимно доверие". Всъщност изтеглянето беше принудително отстъпление. Руснаците бяха надценили възможностите си и подценили украинската съпротива и сега представяха неуспеха си като благосклонна дипломатическа мярка за улесняване на мирните преговори.

Дори и след като репортажите от Буча излязоха на първите страници на вестниците през април 2022 г., двете страни продължават да работят денонощно върху договора.

Оттеглянето има далечни последици. То втвърдява решимостта на Зеленски, премахвайки непосредствената заплаха за неговото правителство, и показва, че прехвалената военна машина на Путин може да бъде отблъсната, ако не и победена, на бойното поле. Това също така дава възможност за широкомащабна западна военна помощ за Украйна, като освобождава комуникационните линии, водещи към Киев. И накрая, отстъплението подготви почвата за ужасяващото разкриване на зверствата, извършени от руските сили в киевските предградия Буча и Ирпен, където те са изнасилвали, осакатявали и убивали цивилни.

Съобщенията от Буча започват да се появяват на първите страници на вестниците в началото на април. На 4 април Зеленски посещава града. На следващия ден той говори пред Съвета за сигурност на ООН чрез видеозапис и обвини Русия в извършване на военни престъпления в Буча, като сравни руските сили с терористичната групировка "Ислямска държава" (известна още като ИДИЛ). Зеленски призова Съвета за сигурност на ООН да изключи Русия, която е постоянен член на организацията.

Забележително е обаче, че двете страни продължават да работят денонощно по договор, който Путин и Зеленски трябваше да подпишат по време на среща на върха, която трябва да се проведе в недалечно бъдеще.

Снимка: БТА/AP

Страните активно разменят проекти помежду си и, изглежда, започват да ги споделят с други страни. (В интервюто си от февруари 2023 г. Бенет казва, че е видял 17 или 18 работни проекта на споразумението; Лукашенко също казва, че е видял поне един.) Внимателно проучихме два от тези проекти - един с дата 12 април и друг с дата 15 април, за който участници в разговорите ни казаха, че е последният, разменен между страните. В общи линии те си приличат, но съдържат съществени разлики - и двата показват, че комюникето не е решило някои ключови въпроси.

Първо, докато в комюникето и в проекта от 12 април ясно се посочва, че държавите-гаранти ще решават самостоятелно дали да се притекат на помощ на Киев в случай на нападение срещу Украйна, в проекта от 15 април руснаците се опитват да променят този ключов член, като настояват, че такива действия ще се предприемат само "въз основа на решение, съгласувано с всички държави-гаранти" - което дава право на вето на вероятния нашественик, Русия. Според бележка в текста украинците отхвърлят това изменение, настоявайки за първоначалната формула, според която всички гаранти имат индивидуално задължение да действат и не е необходимо да постигат консенсус преди това.

Второ, проектите съдържат няколко члена, които са добавени към договора по настояване на Русия, но не са част от комюникето и са свързани с въпроси, които Украйна отказва да обсъжда. В тях се изисква Украйна да забрани "фашизма, нацизма, неонацизма и агресивния национализъм" - и за тази цел да отмени шест украински закона (изцяло или частично), които се занимават в общи линии със спорни аспекти на историята от съветската епоха, по-специално с ролята на украинските националисти по време на Втората световна война.

Лесно е да се разбере защо Украйна би се противопоставила на това Русия да определя политиките ѝ по отношение на историческата памет, особено в контекста на договор за гаранции за сигурност. А руснаците са знаели, че тези точки ще затруднят украинците да приемат останалата част от договора. Следователно те могат да се разглеждат като отровни хапчета.

Възможно е обаче точките да са имали за цел да позволят на Путин да запази лицето си. Например, като принуди Украйна да отмени законите, които осъждат съветското минало и представят украинските националисти, които са се сражавали с Червената армия по време на Втората световна война, като борци за свобода, Кремъл може да твърди, че е постигнал заявената цел за "денацификация", въпреки че първоначалният смисъл на тази фраза може би е бил замяна на правителството на Зеленски.

В крайна сметка остава неясно дали тези точки биха могли да бъдат причина за разваляне на сделката. По-късно водещият украински преговарящ Арахамия омаловажи тяхното значение. Както той се изразява в интервю за украинска телевизия през ноември 2023 г., Русия "до последния момент се е надявала, че ще ни притисне да подпишем такова споразумение, че ще приемем неутралитет. Това беше най-голямото нещо за тях. Бяха готови да завършат войната, ако ние, подобно на Финландия [по време на Студената война], приемем неутралитет и се ангажираме да не се присъединяваме към НАТО".

Разговорите умишлено заобикалят въпроса за границите и територията.

Размерът и структурата на украинската армия също са предмет на интензивни преговори. Към 15 април двете страни остават доста далеч една от друга по този въпрос. Украинците искат мирновременна армия от 250 000 души; руснаците настояват за максимум 85 000 души, значително по-малко от постоянната армия, с която Украйна разполагаше преди инвазията през 2022 г. Украинците искат 800 танка; руснаците допускат само 342. Разликата между обсега на ракетите е още по-голяма: 280 километра (украинската позиция) и едва 40 километра (руската позиция).

Очевидно идеята е била Путин и Зеленски да решат тези въпроси на планираната среща на върха. Лесно е да си представим, че Путин щеше да настоява да задържи цялата територия, която неговите сили вече бяха окупирали. Въпросът е дали Зеленски би могъл да бъде убеден да се съгласи с това заграбване на земя.

Скрийншот: YouTube/Информационное агентство БелТА

Въпреки тези съществени разногласия, проектът от 15 април предполага, че договорът ще бъде подписан в рамките на две седмици. Разбира се, тази дата може да се е изместила, но тя показва, че двата екипа са планирали да действат бързо. "В средата на април 2022 г. бяхме много близо до финализиране на войната с мирно споразумение", разказва един от украинските преговарящи, Олександър Чалий, при публична изява през декември 2023 г.

"[Седмица] след като Путин започна агресията си, той заключи, че е направил огромна грешка, и се опита да направи всичко възможно, за да сключи споразумение с Украйна."

Какво се случи?

И така, защо преговорите са прекъснати? Путин твърди, че западните сили са се намесили и са провалили споразумението, защото са били по-заинтересовани от отслабването на Русия, отколкото от прекратяването на войната. Той твърди, че Борис Джонсън, който тогава беше британски министър-председател, е предал на украинците посланието от името на "англосаксонския свят", че трябва да "се бият с Русия, докато не постигнат победа и Русия не претърпи стратегическо поражение".

Западният отговор на тези преговори, макар и далеч от версията на Путин, със сигурност е хладен. Вашингтон и неговите съюзници са дълбоко скептични по отношение на перспективите за дипломатическия път, очертаващ се от Истанбул; в крайна сметка комюникето заобикаля въпроса за територията и границите, а страните остават далеч една от друга по други ключови въпроси. Това не им изглежда като преговори, които ще успеят.

Нещо повече, бивш американски служител, който по онова време е работил по политиката за Украйна, заяви, че украинците не са се консултирали с Вашингтон до момента, в който комюникето не е било публикувано, въпреки че описаният в него договор е щял да създаде нови правни ангажименти за Съединените щати - включително задължението да започнат война с Русия, ако тя отново нахлуе в Украйна. Само това условие щеше да направи договора неприемлив за Вашингтон. Така че вместо да приеме Истанбулското комюнике и последвалия дипломатически процес, Западът увеличи военната помощ за Киев и засили натиска върху Русия, включително чрез все по-строг режим на санкции.

Обединеното кралство поема инициативата. Още на 30 март Джонсън изглежда не е склонен към дипломация, заявявайки, че вместо това "трябва да продължим да засилваме санкциите с подвижна програма, докато всички войски на [Путин] не напуснат Украйна". На 9 април Джонсън се появи в Киев - първият чуждестранен лидер, който го посети след руското отстъпление от столицата. Съобщава се, че той е казал на Зеленски, че според него "всяка сделка с Путин ще бъде доста мръсна". Всяка сделка, спомня си той, "ще бъде някаква негова победа: ако му дадеш нещо, той просто ще го задържи, ще го прехвърли в банката и след това ще се подготви за следващото си нападение". В интервюто за 2023 г. Арахамия разкри някои положения, като изглеждаше, че държи Джонсън отговорен за резултата. "Когато се върнахме от Истанбул," каза той, "Борис Джонсън дойде в Киев и каза, че няма да подпишем нищо с [руснаците] - и нека просто продължим да се бием."

Оттогава насам Путин многократно използва забележките на Арахамия, за да обвини Запада за провала на преговорите и да демонстрира подчинението на Украйна на своите поддръжници. Независимо от манипулативното увъртане на Путин, Арахамия посочва реален проблем: в комюникето е описана многостранна рамка, която изисква готовност на Запада да се ангажира по дипломатически път с Русия и да обмисли истинска гаранция за сигурността на Украйна. Нито едното, нито другото не е приоритет за Съединените щати и техните съюзници по това време.

В публичните си изказвания американците никога не са се отнасяли толкова пренебрежително към дипломацията, колкото Джонсън. Но те не изглежда да я смятат за основна в отговора си на руското нахлуване. Държавният секретар Антъни Блинкен и министърът на отбраната Лойд Остин посетиха Киев две седмици след Джонсън, най-вече за да координират по-голяма военна подкрепа. Както се изрази Блинкен на пресконференцията след това: "Стратегията, която въведохме - масирана подкрепа за Украйна, масиран натиск срещу Русия, солидарност с повече от 30 държави, участващи в тези усилия - дава реални резултати."

Въпреки това твърдението, че Западът е принудил Украйна да се откаже от преговорите с Русия, е неоснователно. То предполага, че Киев не е имал думата по въпроса. Вярно е, че предложенията за подкрепа от страна на Запада трябва да са засилили решимостта на Зеленски, а липсата на западен ентусиазъм изглежда е намалила интереса му към дипломацията. В крайна сметка обаче в разговорите си със западните лидери Зеленски не дава приоритет на стремежа към дипломация с Русия за прекратяване на войната. Нито Съединените щати, нито техните съюзници възприемат силно искане от негова страна да се ангажират по дипломатически път. По онова време, като се има предвид избликът на обществена симпатия на Запад, подобен натиск би могъл да повлияе на западната политика.

Зеленски също така безспорно е бил възмутен от руските зверства в Буча и Ирпен и вероятно е разбирал, че това, което започва да нарича "геноцид" на Русия в Украйна, ще направи дипломацията с Москва още по-трудна в политическо отношение. Въпреки това задкулисната работа по проекта за договор продължава и дори се засилва в дните и седмиците след разкриването на военните престъпления на Русия, което предполага, че зверствата в Буча и Ирпен са били второстепенен фактор при вземането на решения от Киев.

Новопридобитата увереност на украинците, че могат да спечелят войната, явно също изиграва роля. Отстъплението на руснаците от Киев и други големи градове в североизточната част на страната и перспективата за повече оръжия от Запада (с пътищата към Киев, които вече бяха под украински контрол) промениха военния баланс. Оптимизмът за възможните победи на бойното поле често намалява интереса на воюващата страна да прави компромиси на масата за преговори.

Всъщност до края на април Украйна втвърди позицията си, като поиска руското изтегляне от Донбас като предварително условие за какъвто и да е договор. Както се изрази на 2 май председателят на украинския Съвет за национална сигурност и отбрана Олексий Данилов: "Договор с Русия е невъзможен - може да се приеме само капитулация."

И тогава има и руска страна на историята, която е трудно да се оцени. Дали всички преговори са били добре организирана шарада, или Москва е била сериозно заинтересована от постигане на споразумение? Дали Путин се е стреснал, когато разбира, че Западът няма да подпише споразуменията или че украинската позиция се е втвърдила?

Дори ако Русия и Украйна бяха преодолели разногласията си, рамката, която договорят в Истанбул, щеше да изисква подкрепа от страна на САЩ и техните съюзници. А тези западни сили е тябвало да поемат политически риск, като участват в преговорите с Русия и Украйна, и да заложат доверието си, като гарантират сигурността на Украйна. По онова време, а и през изминалите две години, във Вашингтон и европейските столици липсва готовност за предприемане на дипломатически действия с високи залози или за поемане на истински ангажимент за защита на Украйна в бъдеще.

Снимка: АР/БТА

Последната причина за неуспеха на преговорите е, че преговарящите поставят каруцата на следвоенния ред на сигурност пред коня на прекратяването на войната. Двете страни прескачат съществени въпроси, свързани с управлението и смекчаването на конфликта (създаване на хуманитарни коридори, прекратяване на огъня, изтегляне на войските), и вместо това се опитват да изработят нещо като дългосрочен мирен договор, който да разреши споровете за сигурност, които от десетилетия са източник на геополитическо напрежение. Това е възхитително амбициозно усилие - но се оказва твърде амбициозно.

За да бъдем справедливи, Русия, Украйна и Западът се бяха опитали да го направят в обратната посока - и също се провалиха.

Споразуменията от Минск, подписани през 2014 г. и 2015 г. след анексирането на Крим и нахлуването на Русия в Донбас, включваха дреболии като датата и часа на прекратяване на военните действия и коя оръжейна система на какво разстояние трябва да бъде изтеглена. Основните проблеми на двете страни, свързани със сигурността, бяха разгледани косвено, ако изобщо бяха разгледани.

Тази история подсказва, че бъдещите разговори трябва да се движат по паралелни писти, като практическите аспекти на прекратяването на войната се разглеждат на една писта, а по-широките въпроси - на друга.

Нещо, което трябва да се има предвид

На 11 април 2024 г. Лукашенко, доскорошният посредник в руско-украинските мирни преговори, призова за връщане към проектодоговора от пролетта на 2022 г. "Това е разумна позиция. Това беше приемлива позиция и за Украйна. Те се съгласиха с тази позиция", каза той в разговор с Путин в Кремъл.

Путин се впусна в разговори. "Те се съгласиха, разбира се", каза той.

В действителност обаче руснаците и украинците така и не стигат до окончателен компромисен текст. Но те са стигнали по-далеч в тази посока, отколкото се приемаше досега, като са постигнали обща рамка за евентуално споразумение.

След изминалите две години на кръвопролития всичко това може да се окаже незначително. Но то напомня, че Путин и Зеленски са били готови да обмислят извънредни компромиси, за да сложат край на войната. Така че, ако и когато Киев и Москва се върнат на масата за преговори, те ще я намерят отрупана с идеи, които тепърва биха могли да се окажат полезни за изграждането на траен мир.

 Самюъл Шарап и Сергей Радченко, Foreign Affairs 

Превод: Dir.bg