В близкото демократично минало форма на цензура бяха например по-чести от обичайното данъчни проверки в по-малките (обикновено регионални) медии, чиито редактори са имали неблагоразумието да “пуснат” материал за участието на областен партиен функционер в корупционни дейности. Или данъчни проверки на рекламодателите.

Тези проверки не засягаха по-големите медии, срещу своенравието на които се използваха други методи. Например: изважда се досието на главния редактор на показ и официозът заедно с държавните медии обясняват, какъв лош човек е той. А че това е злоупотреба с власт, няма значение. Важното е, че се прави в името на демокрацията.

Форма на цензура е и претенция на рекламодател към редакцията на медията за естеството на публицистиката. И ако методът “данъчни проверки” и “досиета” като че ли отмря, претенции на рекламодатели, различни от самата реклама, са факт и ще продължат да бъдат, защото в името на добрите и трайни отношения с клиента се правят компромиси.
Пазар. Нали всички го искаме?

Форма на цензура е и намесата на редактора в материали на журналиста. Само че тази цензура има по-деликатното име “редакция”. Тези вътрешни форми на цензура са в рамките на правилата на играта. Журналистите ги приемат при постъпването си на работа в съответната медиа.

Медиата в крайна сметка е търговско дружество, чиито собственици я издават, за да печелят. Журналистите получават по-добри заплати, когато издателите печелят повече. Ако тези намеси не се отразяват на качеството, а качеството в случая е количеството тираж (или аудитория), за издателя няма проблем. В крайна сметка тиражът (или аудиторията) са най-важното условие за съществуването на медиата. Тук е и паралелът с механизмите на демокрацията. Това което са изборите за политическите партии е тиражът (или аудиторията) за медиите.
И все пак многократно сме свидетели на нечие желание за въвеждане на цензура. Личното ми виждане е, че свободният пазар трябва да е единствената цензура на медиите. В противен случай трябва да отречем демокрацията, а, предполагам, едва ли желаем да направим това.

Ако формите на цензура от страна на държавата като че ли вече отживяха, напоследък наблюдаваме нагласи в различни групи граждани за въвеждане на цензура. При това не става въпрос за въвеждане на цензура в държавните медии, които и без друго са в състояние на цензура, независимо кой е на власт, поради факта, че са държавни. Става въпрос за частните медии и оформянето на претенции към тях, твърде сходни с естеството на цензурата.

Обикновено желаещите да направят медиите по собствен калъп са най-твърдите симпатизанти на политическите партии. Доколко това е възможно в условията на свободен пазар, е отделен въпрос. Видя се, че медиите, направени по калъп на партийни функционери, рано или късно, фалират. Пред нас са примерите и с "Дума", и с "Демокрация". Очевидно е, че пазарът не допуска друга цензура освен своята, а именно - предлагането се подчинява на търсенето.

Но да погледнем психологическата характеристика на желанието за цензура. Независимо дали пазарът допуска цензура, желанието на някого за това съществува. Макс Вебер използва хубава метафора за това интересно състояние на духа: "усещането, че и ти си втъкнал прът в колелото на историята". В този случай обикновено казваме: "Медиите не правят това и това..." или "Медиите правят това и това..." А позицията, от която го казваме, претендира да е етична позиция: "Не е морално да не правят това и това..." или "Не е морално да правят това и това..."
Но дали такава позиция е морална?

Ще имаме повече кураж да избегнем желанието да нагласим медиите според собствените си представи, ако погледнем подхода на издателите на най-тиражираният в света медиен продукт - Библията. Най-важното е, че именно текстовете на тази Библията са оформили голяма част от етичните стереотипи на европейските общества, каквото е и българското. Получава се така, че имаме етични (или естетически) претенции, които са в разрез със етиката (или естетиката), на която се основават.

---

Продължава тук...