Продължение...

---

„Атака” успя, говорейки открито за това. Грозната действителност на прехода убеди много хора в съществуването на сценарий за него, и й донесе неочакван рейтинг. Той не беше програмиран- просто на тази истина й дойде времето. Това изплаши сценаристите, и сега чрез подставени лица вътре в „Атака” те обясняват на привържениците й, че „съдбите им са в ръцете на психопат, пачавра и наркоман”. Но това е стрелба с прашка по слон. Трябва далеч по-масирана атака, за да изчезне „Атака”, и тя вече започна. Катастрофата на магистрала „Тракия” е само началото й. Трудно е да се каже кога ще е края.

Впрочем той може и да не настъпи тогава и така, както си го представят ченгетата-кукловоди. Те също са в доста неизгодна позиция напоследък. Русия обедня и вече не може да плаща за поддържане на досегашното статукво. Те се преориентираха към Запада, но и там не вярват на сълзи. Европейци и американци нито гледат на политиката като на търговия, нито смятат за нормално властта да закриля мафията. А ченгетата не могат другояче да правят нито политика, нито бизнес. Ако не се окажат надеждни партньори, може да им бъде попречено да смажат „Атака”. Просто за да има някой, чиито глас се чува, да казва истините за олигархията.

Все пак, дори да оцелее временно, „Атака” е пред залез. Колко бърз ще е той, зависи и от това дали „традиционните” десните партии пак ще изгреят. Ако наистина защитават десни ценности, влизането в Европа им дава нова кауза – капитализма. Ако го превърнат в свой нов политически проект, и съумеят да привлекат общественото внимание към него, десните имат шанс да се възроди. Времето пак може да е тяхно.

Важно е и в какво ще се превърне ГЕРБ. Бъдещата партия на Борисов засега се ситуира вдясно, но в антиестаблишмент патоса има обща граница с „Атака”. Дали Борисов по-добре от Сидеров ще съчетае честното публично говорене с автентично политическо действие? И дали издигайки антисистемни лозунги, ще търси враг, за да сплоти поддръжниците си, или приятели, с които да работи? Ако направи първото, освен атакисти би могъл да привлече и далеч по-интелигентни и просветени хора. И да обезличи и обезсмисли „Атака”.

Това обаче са бавни процеси. Макар и изкарана на битака, „Атака” ще изкара този парламент. Може дори да не се разпадне и да влезе и в следващия. Но няма да е повече в състояние да вкарва отвратените от партиите и политиката в строя – този път сред факлите, бръснатите глави и националните знамена, където вождът е Бог, след когото всички покорно вървят. Няма да е онази бариера на България пред Европа, каквато беше досега. България в Европа ще е за всички, не само за българите. Няма кой да попречи на това.

Разбира се, новината за смъртта на българския национализъм е силно преувеличена. А и „Атака” защитаваше един особен негов вариант, и именно той си отива в комплект с комунизма. Защото макар и винаги да търсят последно убежище в национализма, комунистите не умеят да правят политика от него. Най-драстично в този опит се провали Людмила Живкова, която в началото на 80-те години създаде паралелна на комунистическата идеология, за да запази режима. Вместо това обаче националистическата вълна от 1981 г. подготви възродителния процес през 1985-1989 г, който срути комунистическия режим. Няма причина далеч по-ограничения в ресурсите си „малцинствен национализъм” на Сидеров да се окаже по-успешен. Няма шанс и „социалния национализъм” на Първанов, за който той направи анонс на 3 март. За „Гвардейците” от рода Дуло на Боян Расате с развети конски опашки, или за академичните картографи на проф. Григор Велев, рисуващи България на три морета, дори не си струва да се говори. Комунистическият национализъм умира с „Атака”, и това е добра новина.

Следващата добра новина ще бъде, че в България са се появили достатъчно българи, вярващи в индивидуалната свобода, в ограничената държава, в доброволното сътрудничество, и в спонтанния ред на пазара. Такива хора има и сега, и те отдавна говорят помежду си на модерния европейски език – езикът на свободния пазар. Но другите, които държавата „оправя”– бедни, пенсионери, безработни, са повече. И макар че масово гласуваха за „Атака”, сред тях навярно също има хора, които искат да научат езика на свободата. Осъзнаването, че Сидеров не се противопостави на статуквото, а влезе в парламента, за да го запази, е „а-бето” на този език. В азбуката му влиза и разбирането, че макар да възкресява безумни социални утопии, „Атака” и всички като нея не могат да осигурят пенсиите им, дори да национализират всичко, което беше приватизирано. И убедеността, че бъдещето им не минава през национализма и силната държава, а през капитализма и индивидуалната свобода.

Това впрочем десните политици трябва да им го обяснят, привличайки ги за съюзници в борбата за свободно общество. Тази борба е постоянна, тя е преди всичко борба на идеи, борба за сърцата на хората и главно на младите. Младите – по години и дух, които не се страхуват да знаят и не са готови да се предадат.

Който ги спечели за каузата на Свободата, ще управлява България докато е жив.
Калин Манолов
в-к “Черноморие”, 26 април 2006г.