Автор: École normale supérieure - PSL

Цялото ни съществуване преминава в търсене на фалшиви виновници, които да ни оправдаят в собствените ни очи. А християнството не само ни пречи да направим това, то пречи на човешката култура да го направи, следователно християнството е невъзможно да се преживее. Защо? Тъжно е да го кажем, но това е, защото то казва истината. За склонността на хората, особено когато са в група, да превръщат невинните във виновни, да си въобразяват, че са виновни. Например т. нар. национализъм никога не е нищо друго, освен да смятаме друга нация за виновна, а своята собствена - за невинна, казва Рене Жирар. Каква роля играе насилието в човешката култура? Трябва ли да говорим за агресия, когато дефинираме насилието? Вродено ли е насилието? Френският антрополог и философ разглежда тези фундаментални въпроси в лекция, изнесена през декември 2007 г. в ENS.

Публикувано през 1972 г. под заглавието „Насилието и свещеното“, антропологическото есе на Рене Жирар се стреми да отговори на въпроса: „Как архаичните култури са се предпазвали от миметичните съперничества?“ В него той обяснява, че насилието и свещеното са тясно свързани в името на политическа необходимост. Според Жирар насилието поражда свещеното, докато свещеното се стреми да подражава на насилието, за да съхрани социалната сплотеност на групата.

Възпитаник на École des Chartes, Рене Жирар (1923-2015 г.) е почетен професор по сравнително литературознание в университетите „Станфорд“ и „Дюк“ в САЩ, член на Френската академия от 2005 г. Той е създател на „миметичната теория“, която, опирайки се на откритието за миметичната природа на желанието, се стреми да изгради нова антропология на насилието и религиозното.

4 декември 2007 г.

Ще говоря по обичайната си тема, винаги говоря по тази тема, винаги говоря за насилието и ролята, която то играе в човешката култура.

Говоря за това по различни начини, но няма да говоря само за литературата, защото винаги съм заявявал, че има нещо научно в моята теория. Днес, разбира се, няма решителна причина за потвърждаване на това твърдение, но все пак има открития, които са много близки до моите тревоги относно насилието. Имаме основателни причини да си задаваме въпроси за насилието, защото знаем, че то нараства в нашия свят, но учените никога не преразглеждат дефиницията си за насилието, която по принцип е в термините на агресия. А ако кажем “агресия”, мисля, че това е малко демагогска дума, защото когато мислим за агресията, никога не сме самите ние агресорите. Очевидно ние не сме агресори, чието поведение води до прояви на насилие, нали така. Следователно, ако вземем агресията като дефиниция на насилието, никой никога не е отговорен за насилието. Това винаги са другите, непознати, за които не знаем откъде идват, и всъщност продължаваме - и може би това е главното - идеята на Русо за добрата човешка природа, може би покварена от обществото, но добра по своето рождение, която би могла да остане добра, ако се отървем от обществото, ако ограничим властта му и т.н. Моята теза донякъде е противоположна и това е една от причините, поради които е оспорвана. Много хора мислят, тъй като изхождам от романа, че това, което романът показва преди всичко, е, че насилието между хората е съперническо. Този съпернически характер на насилието е налице, ако сте чели “Романтическа лъжа…”, знаете какво казва тя: в рицарския роман, в романа на Сервантес, той е видим от самото начало, това е преди всичко битка между двама съперници, между двама съперници за нещо или за слава, но между тях винаги има оспорван залог.

Знаем, че в определен смисъл това съперническо насилие вече съществува при животните. Например в сексуалните феномени при бозайнците, когато един мъжки вижда друг да ухажва една женска, например при калифорнийските морски лъвове, които не са много далеч от моя университет, другите мъжки ще бъдат привлечени - и наистина имаме впечатлението, че са привлечени повече от факта, че женската е ухажвана от друг мъжки. Но ние знаем, че при животните тези съперничества не завършват със смърт, че те не се убиват един друг. По времето, когато замислих книгата си, те никога не се избиваха. Днес те се убиват. “Науката”, в кавички, сменя много често теорията по тези теми. Но ако се убиват един друг, това не е в сексуални съперничества, които завършват, повече или по-малко, с т. нар. мрежи на доминантност. А мрежите на доминантност съвсем не са човешкото робство, но донякъде са същото нещо - победителят винаги минава първи в сферата на желанието. Това означава, че в някакъв смисъл животинските съперничества остават доста умерени, за да могат да бъдат представени пряко, публично в общността. Знаем, че всяка пролет има дълги битки между тези калифорнийски морски лъвове, които хората виждат с хиляди, и това изобщо не безпокои морските лъвове, които продължават своето лудуване или които въпреки всичко са страшни, защото днес вече се правят статистики за продължителността на живота и знаем, че женските живеят с 30% повече от мъжките, защото не се бият помежду си.

И така, какъв е този феномен на съперничество?

Този феномен на съперничество дефинирам в “Романтическа лъжа…” главно като подражание на желанието и именно това подражание на желанието се приема трудно, защото в епохата, в която подражанието беше на мода - а подражанието беше на мода, много отдавна вече не е, но беше на мода в края на ХIХ в.-началото на ХХ в. сред психолозите, социолозите. Това е епохата на Тард, който се интересуваше от подражанието и беше съперник на Дюркем, който впрочем отказа да му даде място в Париж. Горкият беше в малък провинцален град и си остана там. Френската социология остава донякъде оспорвана между Тард и Дюркем. Тард беше теорията на подражанието и той виждаше в подражанието преди всичко източника на социалната хармония. Ако хората си подражават, ако правят едно и също нещо, значи има съгласие между тях. Но в случая с желанието, независимо дали става дума за женска при калифорнийските морски лъвове, или за жена, или мъж и т.н. подражанието на желанието на другия означава, разбира се, влизане в съперничество с този друг, следователно в битка с този друг и тези съперничества са лесни за наблюдение.

Ние не знаем, никога не сме успели да обясним, дори Дерида, който обясняваше всичко, не обясни нищо, не знаеше защо подражанието е опасно при Платон. Никой не знае наистина, но подражанието при Платон причинява страх. Който е чел “Държавата” и т.н., знае, че младите хора, например, пазачите на бъдещия съвършен град, не трябва да подражават на шума на морето, на бременните жени и т.н., всякакви странни неща, които ни удивляват, превръщащи подражанието в нещо страшно. Според мен никой не е разбрал наистина защо подражанието е страшно при Платон. Или след малко, когато има въпроси, ще ми кажете дали имате отговор на този въпрос.  Но когато въпросите не са разрешени, по принцип не се задават, не се задават, за да се премахне повече или по-малко нерешимия проблем. Този страшен, опасен, тревожен характер на подражанието и на проявяването на подражанието по религиозните въпроси, това, за което Платон упреква философите и в частност трагедията, е, че разкриват насилието на митовете, на явленията, свързани с божественото, божествено, в което той самият не вярва. Но той смята, той мисли, че е опасно да се разкрива тяхната природа и, повтарям, ние действително не знаем защо. Наистина не знаем защо, тъй като смятаме, че подражанието е социална хармония. И започваме да смятаме така от Аристотел. Има нещо, което трябва добре да видим: Аристотел постановява, премахвайки страха, всички страхове на Платон, че няма никакъв проблем с подражанието, той веднага вижда художественото подражание и преди всичко оздравителен път. В действителност подражанието остава аристотелово до настоящия период и следователно не е опасно. То става безобидно и незначително.

Това, което аз видях в “Романтическа лъжа и романна истина”, е, че много писатели казват точно обратното, защото ако Дон Кихот, подражавайки на Амади Галски, напада всякакви неща - мелници, но и хора, или освобождава опасни затворници, той сее безпорядък в общността. А мадам Бовари, подражавайки на Париж, на парижките любови, съблазнена от всякакви неща, които не са нейни и на които се стреми да подражава, съсипва собствения си живот, разрушава го и накрая умира. Писателят не разглежда подражанието като онези психолози, които го превърнаха в най-невинното и най-безинтересно нещо в света, в нещо блудкаво. Леви-Строс има текстове, които съответстват на тази визия за подражанието. Той говореше - вече не знам за кой дивак, който подражава по блудкав начин на дамите, които рисуват акварели в края на ХIХ и началото на ХХ век. А днес науката открива, че това е напълно невярно. Това е съвсем ново откритие, което датира от няколко години, за което започна да се говори и някои изследователи говорят много за него, в частност онези в Парма, които се занимават с неврология. Хората в Парма откриха т.нар. огледални неврони, за които много се говори в САЩ и ние, любителите на миметичната теория, имахме среща с откривателите на огледалните неврони.

Какви са тези огледални неврони?

Това е много лесно. Когато изследваш мозъка, невроните, има малки апарати, електроди и т.н., които се поставят на човешкия череп и започват да функционират, когато невроните започнат да работят. Един ден те подложили макаци на този експеримент, за да изучат някои неврони в челния лоб. Те светвали, когато маймуните грабвали храна. След това изследователите забравили за маймуните, оставили електродите да работят и отишли да ядат. Изведнъж чули характерното слабо пращене при работата на апарата, който изучава невроните, което се чува, когато невроните започнат да функционират, защото невроните функционират и спират да функционират. Тогава те се запитали “Но какво става?”. Макаците били наблизо и в този момент слагали храна в устата си. Така изследователите открили, че при маймуните, но много по-често при хората,  съществува тип неврон, който започва да функционира при извършването на действие, но и при наблюдението на това действие.

Напълно очевидно е, че ако това нещо се случва по този начин, то е много важно по отношение на желанията, пожеланията, действията и т.н. Ако се замислим за сексуалността, по всички личи, че огромната порнографска индустрия такава, каквато е днес, се основава изцяло на огледалните неврони, тъй като вече не действието ръководи желанието, а спектакълът и става дума за най-силното желание, което хората познават. Хората, които говорят за огледалните неврони, говорят много рядко. Виждал съм само един такъв пример, но това ми изглежда очевидно и от съществено значение. И така тези хора започват да мислят за огледалните неврони. При наблюдаването на нещо и вършенето на нещо функционират едни и същи огледални неврони. Следователно има спонтанно подражание. Фактът, че подражанието е спонтанно, че може да бъде спонтанно, означава, че не е научено. Защото при големите психолози на ХIХ век подражанието е научено. Самият Пиаже смята, че процесът на научаване на подражанието започва на една- или двегодишна възраст, т.е. в момента, в който има начало на символични представи или символично представяне на желания обект, за да се научим да подражаваме на онзи, който си служи с него яде го, консумира го и т.н. Огледалните неврони показват, че това не е вярно.

Има други изследователи, които приблизително от 1975 г. показват подражанието във форми, които ни се струват трудно понятни, когато четем за експериментите на тези хора, които са лекари и изследователи, в частност във Вашингтонския университет. Те са установили, че има подражание и отложено подражание, т.е. подражание, което се извършва след известно време и което може да се случи по всяко време, в отсъствието на наблюдател, при новородени. В много случаи тези изследователи са били първите, които са наблюдавали новороденото. Най-прочутият случай е за новородено на 12 минути, което се плези след няколко часа, в отговор на факта, че този, който е правил експеримента, му се е изплезил. Тези експерименти, разбира се, са много сериозни и повтаряни хиляди пъти, защото двамата изследователи, които имам предвид, правят експерименти по този въпрос от трийсетина години и са сигурни, че отложеното подражание при новородените е постоянен феномен, който се проявява при въртенето на главата на едната и на другата страна, изплезването на езика в частност. Следователно подражанието не е феномен, който изисква научаване, който е заучен и след това няма особено значение в живота. Това е феномен на учене, който сам по себе си се учи, и всички ние знаем, че това е вярно в случая с езика. Знаем например, че способността за научаване на език е много по-силна при хора, които са напълно неспособни да знаят, че подражават - малките деца, отколкото при възрастните, на които ученето на чужди езици се удава много зле, докато малките деца го правят съвършено.

Следователно подражанието е спонтанен феномен и ако то се отнася до желанието, наред с други неща, то трябва да бъде първото обяснение за човешкото насилие, което е по същество съперническо. Поведението на съперничество е много важно днес, тъй като капитализмът основава на него идеята си за това, което е важно в човешката дейност. Съперническото поведение е абсолютно съществено, но идеята, че насилието би могло да произлезе веднага от огледалните неврони на този тип съревнование, не е. Когато наблюдаваме маймуните и т.н., е очевидно, че си имаме работа с това. Много бързо откриват, че огледалните неврони съществуват не само при хората, а са безкрайно по-многобройни при всички животни, и следователно това, което може да се заключи от тях, е особено вярно при хората.

Ако го има това спонтанно подражание на желанието, всичко, което авангардистите през последните години ни казаха за забраните например - от 40-50 години се опитваха се да ни учат, че културните, сексуалните забрани в примитивните общности например, са неща, които се дължат на комплекса на онези, които измислят забраните, а не на блажените младежи или деца, които кротко си подражавали и нямали никакъв проблем помежду си, ако тези забрани не съществуват. Очевидно е, че от доста време се подиграват с нас и че този начин на схващане на антропологията няма да просъществува дълго време днес, че идеята, че забраните не служат за нищо - ако това наистина бяха забрани против секса, те щяха да бъдат универсални, а ние знаем, че някои религиозни секти са направили това през ХVI век, но са били малобройни и не са просъществували. Но ако погледнем отблизо забраните на архаичните култури, забелязваме, че жената, която забраняват на еди-кой си, не само, че разрешават на друг индивид, но я препоръчват. Когато се отърсим от тези авангардистки предразсъдъци, които в най-висока степен са френски предразсъдъци, може да се каже, че Франция е разпространила в целия свят тезата за безсмислието на културата, основана изцяло на предразсъдъците на онези, които я разпространяват. Това започва с Русо, след това се увеличава изумително. Но ако погледнете забраните, ще видите, че това, което културите се стремят да направят, е предварително предписана система, която да направи така, че никога да няма повод за насилие. Ако всички желаеха една и съща жена, очевидно всички ще се втурнат към тази жена, ще има сбивания и затова идват забраните. Очевидно забраните са били създадени, за да се избегнат тези сбивания и те трябвало да бъдат създадени много бавно, чрез серия от приблизителни преценки, опитвайки се да премахнат всички причини и възможности за конфликт.

Ако погледнем някои т.нар. тотемни институции - знаете, че думата “тотемен” е спорна и несъмнено Леви-Строс е бил прав да я отхвърли, тя абсолютно нищо не означава, това е дума, която идва от Америка и е една от нейните моди - можем да забравим думата “тотемен”, но знаем, че има общества, в частност в Австралия, където всички хранителни продукти винаги са отделен сектор от общността, която се грижи например за реколтата от зеленчуци, или за насекомите, или за гризачите, които консумират. Но винаги една и съща група са грижи за един и същ продукт и в културата този продукт винаги е онзи, който нямат право да консумират. Те имат право да го консумират само в един специален ден, който е денят на тотема, защото за тях този продукт е техният бог. А защо нямат право да го консумират? Защото боравят с него през целия ден и очевидно са по-изкушени да се скарат заради него, но в тотемичната система продуктът, който не консумирате, защото го събирате, го давате изцяло на другите, а в замяна другите ви дават продукта, който те събират и не консумират, който е техният бог. Следователно има симетрия в неконсумирането на продукта, за който се грижат, събират и в религиозното и според мен това е нещо напълно изключително! Това доказва, че в продукта, от който се страхуват, продукта, за който могат да се сбият, вече има нещо божествено и именно заради това не го консумират, защото ако го консумираха, всички щяха да се бият за него през цялото време. Така че веднага се отървават от този продукт, давайки го на другите. Защото за нас, за нашата група, той е ужасно опасен и всички вътрешни групи в общността правят същото нещо.

Ако помислите за т.нар. екзогамия, тя е същото нещо и бих казал, че това е напълно нормално. Жените, които групата създава, са много по-опасни за тази група, която веднага ще се сбие заради тях, отколкото жените, които идват отдалеч или поне може да се надяват на това. Следователно според мен всички явления на екзо-, пракси-, би могло да се каже на тенденцията на човешките култури да излязат навън и да търсят навън партньори, които никога не може да намери вътре, винаги е тенденция против насилието. Ще потърсят жени навън, защото не ги познават и има по-малък риск да се сбият за тях. Доказателството за това или един от знаците, че това може да е вярно, е, че има немалко общества, чийто брой старата етнология се стреми да намали, защото ѝ изглежда толкова странно, в които разменят всичко, дори труповете. Аз бих казал преди всичко труповете, защото дори и днес, когато има починал в едно семейство, това много често е повод за ужасни караници кой за какво е отговорен, как ще поделят наследството и т.н. Всяка смърт е явление на конфликт. Следователно поверяването на труповете на другите, на чужди групи, които нямат никаква връзка с тях, е намаляване на вероятността за насилие. Какво ще направим в замяна за тях? Ами те ще ни дадат техните трупове.

Така човешкото общество става система за размяна, избягване на насилието.

Да признаем, че в това има повече смисъл, отколкото да си въобразяваме, че има някаква мистика на дар и насрещен дар. Единственият голям антрополог в началото на ХХ век,  авангардът на епохата, който беше толкова силен в литературата във всички сфери, е Мос, защото Мос вярва в странни неща като това, изобщо не се интересува от насилието, той не се страхува от насилието, то не съществува за него. Насилието било измислено от модерните хора, които наистина станали лоши и т.н., Русо ни е научил на това и как се е измамил той. Ние сме ужасно русоистки, но мисля, че започваме да се отърсваме, и ако започнем да разбираме какво се случва, много добре виждаме защо боговете също са нещо, което ние култивираме и което не трябваме да пипаме, защото ще се сбием заради тях. Това е нещото, което може да ни обедини и нещото, което може да ни унищожи, разделяйки ни едни от други. Това е свръхчовешкото нещо в най-висока степен. Бог винаги е това. Следователно тотемизмът обожествява предмети, които могат да бъдат консумирани, това не е учудващо. Според мен тотемизмът като такъв не съществува. Той представлява много архаичен стадий, някои от чийто аспекти могат да продължат да съществуват в някои култури, просъществували са до късно и правят доста очевиден факта, че културата е преди всичко избягване на насилието, забрани.

Как се създават тези забрани? Работя върху това от “Насилието и свещеното”, защото в “Романтична лъжа…” видях, че съперничеството е основното насилие при хората, а не агресията и че то е навсякъде - конкуренцията, то е още по-лошо, когато е преувеличено, и е добро, когато е продуктивно и позволява да се произвежда повече. Несъмнено тотемизмът е първата форма на капитализма, при която не смеят да пипат своя капитал, пестят го, той е свещен. Ако в нашите очи парите остават свещени, това може би е по причини, които датират от най-ранните култури. Предметът, за който се грижим, е този, който рискува да ни накара да се сбием, следователно трябва да го смятаме за свещен и да го оставим извън нас самите, да не го докосваме. Всяка година има празник на тотема, на който консумират тотема, което е напълно опасен. На този празник нарушават всички забрани и свещеният характер на тотема се утвърждава в този момент.

Можем да преминем към съперничеството в романите - великите романи са много богати на съперничество, докато лошите романи са много бедни. Вулгарните любовни романи никога не ни показват насилието между хората или отделянето настрана на някои лоши индивиди, които не се смесват с общността и вече са отделени, защото са лоши и защото лошотата е същност, както и добротата впрочем. В известен смисъл тук екзистенциализмът има право, отхвърляйки тези готови форми, които никога не разглеждат човешките отношения и отношенията на съперничество. Ако огледалните неврони играят много важна роля при хората, разбираме, че съперничеството е съществено явление при хората. Огледалните неврони са едновременно интелигентността, която ни учи да правим онова, което правят другите, да подражаваме, учи ни на език, но и ни прави изключително крехки в съвместния живот и заплашва хармонията в общността.

Как се раждат религиите?

Според мен религиите се раждат, когато това, за което говоря, типът конфликт, за който говоря, се разпространи в цяла общност, т.е. когато всички се сбият. Можем да го видим в митовете. Ако погледнете митовете, всички те започват с ужасна криза. Например митът за Едип започва с повсеместната чума, от която хората умират. Но има много митове, които започват с неразбория и които завършват внезапно, когато един отделен индивид е разкрит като отговорен за неразборията и бива убит, очевидно умъртвен от цялата общност, и в митовете този индивид се превръща в бог, той остава присъстващ завинаги. Той е едновременно много лош и много добър, ако се следват неговите предписания, които са именно правила за избягване. Бог е този, който борави със забраните и… с какво? Кое е другото, най-важно в примитивните религии и в целите примитивни общества културно явление, защото според мен религията и културата са едно цяло? Това са забраните, от една страна, и жертвоприношенията, от друга. Тоест тези странни неща, които ние вече не разбираме, защото вече не ги приемаме, струват ни се страшни, които са колективните убийства от една цяла общност на жертви, смятани за повече или по-малко свещени. Общността се обединява около тези убийства, които имат успокоителна стойност, стойност, която Аристотел нарича катарзисна, очистителна, защото трагедията не е нищо друго, освен превръщането на тези митове в история, в която цялото общество убива този индивид и краят на трагедията е обожествяването на героя чрез неговата колективна единодушна смърт. Какво се случва в тези случаи? Според е много просто.

Хората подражават на желанията си и когато подражават, се бият,

а накрая толкова се бият, че се променят, подражават на противниците. Накрая конфликтите се заразяват един друг чрез същото подражание, което действа на нивото на желанието, и всички се наговарят миметично срещу един-единствен човек. Как да схващаме това, как да го разбираме? Ако погледнете митовете, ще забележите, че има необикновени митични персонажи и ако се съберат всички митични герои заедно, това би била истинска сбирщина. Там има куци, гърбави, еднооки като Вотан, Едип е куц, митичните герои много често са недъгави. Не знаем защо, но не е трудно да разберем. В тълпа, в която всички се бият, настъпва момент, в който има тенденция да бъде подбран индивидът, който изглежда най-противен на най-голям брой хора и накрая на всички. Този човек наричам изкупителна жертва, защото той обединява всички срещу себе си. Ние имаме израз “изкупителна жертва” (bouc emissaire, козел на отпущението), който казва точно това. Не знаем защо го казва. Той говори за обединението на цяла група срещу една-единствена жертва, която не е отговорна за каквото и да било. Ние знаем, че е така, че е изкупителна жертва, това наричаме изкупителна жертва. Ние знаем, че това явление се случва, докато в действителност изразът “изкупителна жертва” съответства на много, много стар юдейски ритуал, при който избирали един козел, който поемал всички грехове на общността на главата си посредством първосвещеника, който възлагал ръцете си върху него, и след това бил прогонван в природата. Как се преминава от първия смисъл към втория? Знаем, че първият смисъл е истински, знаем, че този ритуал е съществувал и знаем, че са съществували сходни ритуали във всички общности. Но вторият смисъл, който е нашият, когато казваме за еди-кой си “той е изкупителната жертва на своето семейство”, или еди-кой си е изкупителната жертва на своя клас, защото веднъж е закъснял и оттгава всички гледат с лошо око на него без реална причина.

Има миметична тенденция да се обединяваме срещу една жертва в групите, когато разбирателството в групата не е добро, когато има тенденция да се сбием помежду си.

Но от момента, в който сме склонни да приемем една изкупителна жертва, нещата започват да вървят по-добре. И ако накрая убият тази изкупителна жертва, всеки един участва в това насилие, всеки един се чувства облекчен от своята злоба към всички останали. Така че много добре можем да разберем, че едно явление на изкупителна жертва в тези случаи може да сложи край на значителна социална криза. И ако погледнете митовете, ще видите, че именно това се случва в тях. Едип никога не е извършвал отцеубийство и кръвосмешение и Фройд е велик човек, но той превърна Едиповия комплекс във възможно най-нелепото нещо. Първо Фройд си въобразяваше, че митът за Едип е измислил отцеубийството и кръвосмешение. Това не е вярно. Има ги навсякъде, има ги в примитивните общества. Има само кръвосмешения, има само отцеубийства, но има и смесици от отцеубийства и кръвосмешения и винаги бог е виновен за това, а Едип нещо като бог. Едип е куц, както току-що ви казах, следователно той обединява куп характерни черти на митичния герой, които откриваме в други митове под друга форма - няма да бъде куц, но ще бъде едноокия Вотан, това ще бъдат някакви недъзи, които привличат вниманието на тълпата срещу него, които го правят противен, обезпокоителен и се предават миметично на тълпата.

Защо той става бог? Той става архаичен бог, защото го смятат  едновременно за виновен и за онзи, който спасява общността от нейното насилие, който прекъсва насилието. Следователно около него ще се случат явления на избягване на насилие, това, за което говорих в началото. Мислейки за него, ще мислим за избягване на насилието. Това, което се опитвам да ви опиша в момента, е моят генезис на архаичните религии. Ако погледнем митовете, всички те си приличат. Всички се различават според типа мъчения, които понася героят, според типа престъпление, за което го упрекват, във всякакви детайли. Но те са подобни в тази структура, в която цялата общност се обединява срещу един виновен и го умъртвява, а след това настъпва помирението. А след това настъпва обожествяването на този персонаж, тъй като той ни спасява, но той е много тайнствен бог, тъй като е едновременно много зъл и изведнъж може да стане много добър. Следователно той наистина е господарят на всички аспекти на общността, които са мътни и съмнителни, тревожни и около които се раждат митовете, забраните и накрая ритуалите.

Какво е един ритуал по същество?

Един ритуал се състои в убиването на една жертва, която и да е тя, принадлежаща към определен животински вид, или може би на човек, военнопленник, дете, враг, външен човек. И тази жертва е убита по силно религиозен начин, много пропит от набожност, защото се надяваме, че тя ще ни помири. А какво  замества тази жертва? Бог, разбира се. Когато една общност има бог и се помирява по начина, който ви описах, тя е много доволна от това, което се случва, защото се е отървала благодарение на тази жертва. И все пак е странно да се помири  заради една жертва. Но този мир няма да трае дълго, той ще се изчерпи много бързо. Може би не много бързо, защото се страхуват, че всичко ще започне отначало, но рано или късно миметичното съперничество между младежите в частност или воините ще започне отново. Следователно тази общност ще знае, ще отгатне, че ще бъде изправена пред нова, може би ужасна криза, която рискува да убие немалко хора, преди да бъде разрешена чрез единственото убийство, което помирява всички. Какво ще направи тя? E, добре, тя ще избере жертва, ще се опита да пресъздаде явлението на изкупителната жертва, което не разбира, но на което подражава. Това се нарича жертвоприношение. Всички опасни институции, женитбата, погребението и т.н. са опасани от жертвоприношения в архаичните общества. Защо? Защото знаят, че това са опасни поводи за общността и умножават жертвите, за да се избавят от насилието. Търсят катарзисно насилие.

Няма общество без жертвоприношения.

Виждам хора, които се усмихват. Това наистина е смешно, но не е ли още по-смешно, че след хиляди години не знаем какво означава жертвоприношение? Моят отговор е, че хората принасят в жертва жертвите, всички заедно, във възможно най-благочестивата хармония, за да прогонят насилието. Следователно изкуствено възстановяват умъртвяването на единствената жертва, което е първото нещо, което се случва и което е раждането на бог. Никога не казваме, че сме убили бог, но убиваме жертвите. Следователно една примитивна религия е по същество споменът за това разкриване на божествеността, плюс забраните, които разделят потенциалните съперници, и жертвоприношенията, които се стремят да ги помирят. Но ако е така, тези системи се изчерпват, жертвоприношенията невинаги вдъхват страх, преставават да причиняват страх, губят силата си, с други думи, винаги ще започва нова криза, която ще създаде нова религия. Какво общо има християнството тук? Ние вече нямаме жертвоприношения. Имаме много малко забрани, свели сме ги до минимум. В една примитивна култура човек може да се ожени почти само за една жена, но в нашето общество всички тези форми на забрани и жертвоприношенията са изчезнали. Защо?

Мисля, че трябва да погледнем християнската драма.

И ако погледнете християнската драма, е очевидно, че тя прилича много повече на митичната драма, отколкото някога е било признавано, тъй като тя започва с криза, това е кризата на тази малка еврейска държава, която е заплашена и не само е заплашена, а тероризирана, все повече завладяна и премахната от присъствието на римския окупатор. Христос е жертва, която действа по жертвоприносителен начин. В определен смисъл това е жертва, която първосвещениците поднасят на Пилат и на римския естаблишмънт. И странно нещо - тълпата, която винаги е била на страната на Иисус, поради което властите никога не са посмявали да го обвинят и накажат, както несъмнено щяха да направят, ако можеха, защото Той неизбежно е смятан за подстрекател, Той е бил подстрекател. Изведнъж - не знаем защо, разбира се, защото не става въпрос за това - цялата тълпа се обединява срещу Иисус и Иисус е убит и разпънат на кръста по римски маниер. Но разпъването на кръста не е нищо друго, освен колективното умъртвяване, наблюдавано от всички, дори и не всички да участват. Това е колективно убийство, смекчено и доминирано от държавната власт на Рим. Затова казвам, че антропологията ни казва, че християнството е мит като другите, който създава бог от същия тип явления и е съвсем очевидно, че християнството е трябвало да приеме тази формулировка. То не го направи, страхувало се е от това. То каза: “Не, не, това изобщо не е същото. Изглежда, че прилича, но съвсем не е това”. То греши, непризнавайки, че това прилича на архаичния мит, но същевременно има друга разлика, за която никой никога не мисли и която е истинската разлика на християнството. Тя лесно може да бъде открита, но никога не откриват, дори и да знаят, че тя е налице и ако се говори за нея, не виждат, че тя е разликата спрямо митовете, че е единствената съществена разлика между християнството и митовете. Но тя е абсолютно радикална, несравнима и тази разлика е, че християнството, вместо да ни говори за вината на жертвата, вината на Едип - отцеубийство и кръвосмешение, в която все още вярваме, вярваме повече от всякога, тъй като вярваме на Фройд, докато християнството ни говори за пълната невинност на жертвата - това е миметично линчуване, нещо колективно, което съществува навсякъде. Християнството е първата религия, която казва истината за колективното убийство, което е в центъра, и това променя абсолютно всичко. Не променя всичко веднага, но според мен променя всичко с течение на времето, когато започнем да разбираме разликата, която въвежда невинността на жертва в схемата, за която говорим, която постепенно развенчава митовете и ги прави невероятни. Този процес се развива постоянно сред нас, той се развива от 2000 години и в известен смисъл остава несъзнателен. Едва сега започваме да виждаме връзката между християнството и митовете и може би все още сме доста далеч от това да видим тази колосална разлика, която не забелязваме, поради която жертвите са хора. Или я виждаме във враждебността, която християнството все повече вдъхва на модерния човек. Християнството говори за нашата вина вместо за божествената вина. Следователно това е нещо напълно странно.

Християнството казва истината

Бих могъл да продължа, но няма да ви отегчавам повече, говоря приблизително от час. Ще ви оставя с размисъла, който ще ви вдъхне тази абсолютна изумителна разлика между вината на Едип и невинността на Христос. Ниe знаем, че тази невинност е истинска, от момента, в който проумеем какво е митът, митът, който никога не е нищо друго освен хубава шега или лоша шега, но който ни дава виновник, който ни помирява. Всички ние имаме нужда от това. Цялото ни съществуване преминава в търсене на фалшиви виновници, които да ни оправдаят в собствените ни очи. А християнството не само ни пречи да направим това, но то пречи на човешката култура да го направи, следователно християнството е невъзможно да се преживее. Защо? Тъжно е да го кажем, но това е, защото то казва истината. За склонността на хората, особено когато са в група, да превръщат невинните във виновни, да си въобразяват, че са виновни. Например т. нар. национализъм никога не е нищо друго, освен да смятаме друга нация за виновна, а своята собствена - за невинна. Но национализмът си прилича изключително много навсякъде. Едно от нещата например, които най-много ме заинтригуваха при Клаузевиц, е, когато разбрах, че неговата омраза към Франция, всемогъща по онова време, с толкова многобройно население, която винаги е започвала войната и винаги е нахлувала в Европа и никога Европа не е нахлувала във Франция, както в наши дни, в онази епоха Германия казвала за Франция абсолютно същото нещо, което Франция казва днес за Германия и тук най-забележителното е по отношение на езика. Защото германците казвали, че френският, един латински език, е твърд и военен език, създаден за команди, груби заповеди, език без нежност. Очевидно те са имали поезията на Гьоте и Шилер, за да докажат, че това е така, по същия начин, както ние имаме  Лафонтен и Расин, за да докажем същото нещо, и твърдостта на немския език, какъвто той ни изглежда на нас. Ако вземем всичко оставало, забелязваме, че и от едната, и от другата страна, между нации врагове се говори едно и също нещо, създават се едни и същи митове, повтарят ги всеки ден, за да се уверят, че са истински. Но днес това нещо се разклаща и мисля, че трябва да допринесем за разрушаването му. Оставям ви да задавате въпроси.

Превод от френски: Галя Дачкова