Срещата между Доналд Тръмп и Владимир Путин, която се проведе в Аляска, е новина сама по себе си. Въпреки че след нея не беше съобщено нито че е постигнато съгласие за временно примирие между Русия и Украйна, нито за конкретни стъпки, които да осигурят мира, осъществяването на този официален контакт между американския президент и руския му колега е многозначителен факт, който променя параметрите на геополитическата реалност. Ще припомня, че в момента Путин е с издадена заповед за арест от Международния наказателен съд в Хага и е със статут на обвиняем за военни престъпления. В същото време той и страната му са подложени на множество санкции от страна на Европейския съюз и различни държави, които принадлежат към геополитическото пространство на Запада. На този фон срещата между него и Тръмп практически връща на руския президент ролята му на пълноправен държавен ръководител на регионална геополитическа сила, какъвто той имаше преди войната в Украйна.

Разбира се, няма как Европейският съюз и държавите в него да бъдат доволни и ентусиазирани нито от срещата между Путин и Тръмп, нито от липсата на европейско или поне украинско присъствие на нея. Володимир Зеленски веднага беше поканен на среща във Вашингтон, но това не е голяма новина, защото той вече няколко пъти се видя с Тръмп. Със сигурност голямата новина е присъствието на Путин в Аляска, като към това трябва да прибавим и безпрецедентните протоколни реверанси, които американската администрация направи пред него – от посрещането му на летището лично от американския президент (подобно действие не е правил нито един американски президент спрямо ръководител на друга държава), през сядането му на задната седалка в един и същи автомобил с Тръмп, до комплиментите след края на разговорите.

Какви са изводите от тази нова ситуация? Първият е, че дори и най-твърдите защитници на отиващия си международен ред вероятно са разбрали, че той е практически мъртъв. Срещата между Тръмп и Путин прегази решение на Международния наказателен съд, което превръща неговите действия от задължителни и легитимни в пожелателни и нелегитимни. Това е така, защото подобни институции черпят легитимността си преди всичко от склонността на различните държави да се съобразяват с тях. А тя беше гарантирана преди всичко от значимите геополитически фактори и най-вече от САЩ, които през последните 35 години бяха основен гарант за спазване на международното право. След като на определени правила не се подчинява никой, то и онези институции, които трябва да ги прилагат, се изчерпват от съдържание. В тази група попада и създадената след края на Втората световна война ООН и нейният Съвет за сигурност, които все повече приличат на декоративни и ненужни институции.

Вторият извод е, че новият международен ред се ражда под натиска на новия военен баланс на силите. Конфликтите в различни точки на планетата са възможност този баланс да бъде проявен. В случая с Русия този факт се вижда много ясно. От повече от три години Владимир Путин воюва с Украйна и въпреки украинската съпротива и военните помощи, която тя получава от Запада, неговата позиция там е очевидно печеливша. Срещу тази печеливша във военно отношение позиция ЕС и Западът са готови да подпомагат с различни средства Украйна, но никоя от западните държави дори и не помисля да прати собствени войски срещу Русия. Не казвам, че пращането на западни войски в Украйна е правилно или грешно решение, а само отчитам факт на категоричния отказ на целия западен свят да воюва срещу Русия. Затова срещата между Путин и Тръмп може и да изглежда като скандална от морална гледна точка, но е съвсем логична от гледна точка на реалността. Би било добре европейските политици да свикнат с този факт, който е бил валиден в цялата история.

Третият извод е, че на срещи като тази между Путин и Тръмп отиват само онези, от които зависи нещо. Очевидно е, че по отношение на войната между Русия и Украйна всичко зависи от американския и руския президент. Ако САЩ престане да подпомага Украйна по какъвто и да било начин, то войната вероятно ще приключи за няколко седмици. Същото би се случило и ако Русия спре военните нападения. Каквото и да решат всички останали геополитически фактори, които участват в този конфликт, в това число и ЕС, не би се случило нищо значимо. Ето затова ЕС не участва в тази среща. Аргументът, че войната се води на територията на Европа и затова преговорите не могат да се осъществят без ЕС, е невалиден както от гледна точка на реалността, така и от гледна точка на историята. От гледна точка на реалността те не само че се случват, но и по всичко изглежда, ще продължат да се случват, като Доналд Тръмп единствено ще уведомява за тях Европа. От гледна точка на историята, то от Втората световна война насам Европа никога не е присъства

Към тези изводи трябва да прибавим и факта на непостоянната политика на американската администрация, която, за разлика от руската, се сменя на четири или на осем години. Важен факт, защото Европа е заложила геополитическото си движение изцяло на американската карта, която не само не е идеологически константна, а е изключително динамична, когато очертава и защитава собствения си интерес. Какво е общото между Виетнам, Афганистан, Ирак и всички конфликти в Близкия изток? Това, че винаги един американски президент предприема военна интервенция, а друг я спира. Резултатът е, че подпомаганият от САЩ Южен Виетнам не съществува отдавна, талибаните управляват Афганистан, а конфликтите в Близкия изток продължават, но с ограничено американско участие. Сходен е и украинският случай, при който президентът Байдън гарантира американската подкрепа за Украйна, а президентът Тръмп я оттегли. Резултатът вероятно ще бъде, че Украйна ще загуби териториалната си цялост, като в същото време вече понесе щети от няколкостотин хиляди жертви и регистрира икономическа, социална, демографска и инфраструктурна катастрофа.

Следващата американска администрация може и да предприеме други действия, които обаче отново ще обслужват преди всичко американския интерес. В този смисъл, ако Европа запази статичната си позиция, която се основава преди всичко на идеологически фикции и идолизации и въобразени реалности, то тя отново ще се окаже в позицията на меню по време на преговорите между различните геополитически фактори. А може би вече е в тази роля.

Тома Биков, "Филтър"