Познаваме протести и протести. Пак ми изниква оня виц за Чапаев, Петка и нюанса и пак няма да го разкажа, защото е мръсен. Но схемата е абсолютно същата като при българските протести – две неща наглед еднакви и дори обозначени с една и съща дума, на практика са ужасно различни и даже противоположни. Какво е общото между протестите през 2020 и тези, които вече започват сега, в новите условия? Общото е че изразяват недоволство от нещо и намекват за евентуално бъдещо гражданско неподчинение, че и за по-решителни неща. Ами разликите? Какви са разликите?

Разликите между предишните и сегашните протести са очебийни. Да видим най-напред исканията. Предишните протести настояваха ни повече, ни по-малко за оставка на правителството, оставка на Главния прокурор, предсрочни избори и, ако може, да се отнеме задкулисната роля на Доган и Пеевски. Покрай тези основни искания се намотаха и други: дистанционно гласуване, Велико НС, лустрация на бивши комунисти (то мина толкова време, че вече трябва да се лустрират децата и внуците им, но никой не си дава труда да прави тези изчисления), модернизация на администрацията, премахване на мутрите като привилегирована прослойка (що е „мутра“, на какви привилегии се радва и как се отнемат тези привилегии?), по-голяма свобода на словото (тоест, ако свободата на словото е да кажеш каквото искаш, то още по-голямата свобода е да кажеш и онова, което не искаш, така ли?). Данните са взети от Уикипедия. Другарю Живков, дори и вие не можете да ми забраните да чета Уикипедия!

Вижда се, че исканията на предишните протести в сравнение с тези на сегашните са по-принципни и отвлечени при недефинирани мотиви – нарастване на мафиотизацията, корупцията и беззаконието, – което, признайте, са си общи приказки. Например как се измерва нарастването на беззаконието?

Но тези неизброими и трудни до невъзможност искания бяха за парлама и за хвърляне на красиви бойки фрази в пространството. В действителност целта на цялото това народно движение беше една – оставка на правителството, назначаване на служебно правителство, което да организира предвидими предсрочни избори, и смяна на властта. Пък после, в мътната вода, я камилата, я камиларя, както и стана в действителност.

Днешните протести са различни. Преди всичко техните искания са конкретни, та чак скучни – в общи линии днешните протести изразяват недоволство от бюджета, всеки от гледна точка на своите съсловни и социални интереси. И все пак, без грандиозността на предишните искания, протест срещу бюджета означава протест срещу политиката на държавата, защото държавата прокарва своята политика през бюджета, бюджетът е пътната карта на държавната политика.

Днес протестират полицаите и пожарникарите. На техните протести щяло да има „криминално проявени, които срещу заплащане са стимулирани да участват в протестите“, поясни Лена Бориславова. „На оперативно заседание – каза тя – бяхме информирани от министър Бойко Рашков за обстоятелството, че тече организация в цялата страна от криминално проявени субекти... Част от тези лица, които биват стимулирани да участват и участват в провеждането на тази стегната организация, са купувачи на гласове в различни градове, които са известни на органите на МВР. А също поне едно от лицата е от списъка с 19 души, който премиерът предостави на прокуратурата“. Тая песен я пяха и през 2020, всеки я пее, и от двете страни – от атакуваната, за да делегитимира протеста; от атакуваща, за да се разграничи от грозотата му. Това е положението, Ленче.

Протестират също „Възраждане“ – пак срещу зеления сертификат, но дори и децата виждат, че подобно на „Атака“ преди години и те са поели към властта по пътя на уличните изяви. То напоследък така се и прави.

Протестират също лозарите с настояване за субсидии. Протестират (макар още да не са излезли на улицата) международните превозвачи, защото държавата не ги защитава от пакета „Мобилност“ на Макрон (тя, държавата, може и да не знае за този пакет, няма да се учудя). Протестират най-сетне и музеите, но малко медии им обърнаха внимание. Изобщо, забелязвате ли двойния аршин, с който медиите мерят протестите. През 2020 те задължително бяха новина №1. Имаше даже и такава: „Ден еди-кой-си от протеста! По улиците няма никого“. Ама протест има, макар и без нито един протестиращ, защото народът трябва да живее с впечатлението, че държавата се тресе. А сега? Сега защо нямаме усещането, че държавата се тресе? Няма поводи ли?

Ето че протестират и старите кучета от 2020. Майките на Мая Манолова щурмуваха Парламента с намерението да вкарат вътре дете в инвалидна количка, за да чуело как депутатите ще го ограбят пред очите му с помощта на бюджета. Горкото дете! От своя страна протестърите от 2020, обединили се вече в различни организации и сдружения, също решиха да напомнят за себе си. Организираха протест, за да пишат „слаб (2)“ на промяната, но доколкото разбрахме, на протеста са се явили двайсетина души. Страхувам се, че майките на Мая Манолова и старите протестъри от 2020 ще останат разочаровани, защото онези тайнствени господа, които имаха интерес тогава да ги организират (и финансират), вече го нямат, защото постигнаха целите си. Хайде да видим дали пак ще успеят да изкарат месеци наред с пърформанси по улиците. Дано осъзнаят, че спонтанни протести се получават трудно и твърде рядко. А от режисирани протести на хората взе да им писва.

Ще постигнат ли нещо новите протести? Или ще постигнат, или няма да постигнат. Ако постигнат, какво ще е то? Страх ме е да си помисля. Да не забравяме, че този вид протести започнаха срещу Орешарски и докараха Борисов. После се обърнаха срещу Борисов и докараха Радев с всичко произтичащо от него – да, да, не бързайте да ме поправяте – всичко, „което имаме“ днес като политическа ситуация, започна точно от Радев и се разви успоредно с възхода му. Включително Макс и Мориц, които сега му се дръвчат.

Освен по своите искания, тогавашните и сегашните протести се различават и по състава си. Сега (с изключение на последно споменатите) сякаш протестират някакви по-семпли, по-обикновени и прибрани хора с конкретни несгоди и конкретни искания. Преди имаше ярки артисти. Като че ли по времето на протестите против Орешарски се родиха категориите „умнокрасиви“ и „жълтопаветници“ с големи претенции (още тогава ги помолих да правят разлика между хора, които се изявяват на жълтите павета, и хора, родени на жълтите павета в домовете, строени от прадядовците им). Кои са тези хора – умнокрасиви и жълтопаветници, – които се самообявиха за интелектуален и духовен елит на нацията? Какви са? Те не са чак толкова образовани, колкото се мъчат да се изкарат, в културата им има сериозни празноти, особено що се отнася до хуманитаристиката. Често са материално осигурени, което ги прави арогантни и тщеславни, надменни по отношение на простия народ,  вкусовете му и традициите му – сякаш нямат нищо общо с него. Но най-вече те са индоктринирани с постмодерни философии, най-често прогресивистки и позитивистки, което ги прави удобна част от мейнстрийма и галеници на богатите чичковци.

Те са шумни и агресивни. Умнокрасивитетът никога няма да срещне реципрочна реакция на своето поведение, защото срещу себе си има хора кротки, хора християни, учени да не осъждат и да не търсят злото у другия, а доброто. Но способността да надвикаш някого не е гаранция за морална правота. Може би именно отсъстващият талант на надвикването прави днешните протести не толкова шумни и колоритни, колкото предишните. Но това не означава, че днешните протести са по-малко опасни за властта, а оттам и за цялото общество. Ще се развият ли, ще придобият ли нови форми, ще пораснат ли като количество и качество? Предстои да разберем. Налице са много процеси, които се развиват, при това твърде бързо. Ще възникнат много спорове, при които нека всички страни проявят компетентност, но преди всичко добронамереност и загриженост. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Тribune.bg

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.