Как стана така, че тихомълком Парламентът се напълни с всевъзможни изроди! В началото на „демокрацията“ имаше поне силно университетско лоби, половината от които мои професори и асистенти. Тогава интелигенцията вярваше, че някой ще я пита за нещо, че от нея ще зависи нещо. После всичко тихомълком улегна и демокрацията се превърна в собственото си отрицание, както и много други неща в диалектическия материализъм.

Вече си мисля, че наистина има някаква конспирация, някакво могъщо задкулисие, което вкара „Величие“, както навремето вкара и четата на Стефан Янев, за да не могат победителите на изборите да съставят правителство. Вярно, че „Величие“ в броени дни стана за посмешище, но на кого му пука!... Плашещо е. Плашещо е да видиш такива възможности, такова могъщо задкулисие. Един приятел, доцент по политически науки, навремето казваше, че политологията гради анализите си, сякаш задкулисието не съществува, това било правило. Да ме прощава академичният ми приятел, но да се правят политолозите, че задкулисието не съществува, е същото като агрономите да изследват растенията, игнорирайки почвите. Какво ще анализираме, привидността ли? Нескопосания медиен образ на политическия живот – образ, който има съвсем малко общо с действителността? Проблемът на бившата християнска цивилизация е, че важните решения се взимат в невидимата част на политическия спектър и че неписаните закони са всъщност важните, а не писаните – затова все не можем да се отърсим от усещането, че нещо не е наред, че трупът на демокрацията вече даже не смърди, а се е съсухрил като мумия.

Онзи ден малоумието, дребнавостта, злобата и алчността отново бяха обвили като отровен воал сградата на бившия партиен дом – понастоящем сграда на Парламента. 238 депутати (двама ги беше хванала липсата) не успяха да изпълнят това, за което са избрани и за което получават заплата. Не успяха да образуват правителство, за да върви спокойно страната по дневния си ред. От тях се иска главно това – да излъчат правителство и да приемат бюджет. Тези са двете, чрез които се провежда политиката, за която е гласувал т. нар. „суверен“.

Едно от обясненията (не помня вече на кой гений) беше, че няма да подкрепи правителството, защото било политическо! А какво да е, бре! То е все едно да кажеш, че не подкрепяш армията, защото е военна. Какво по-политическо от правителството? То има задачата да превърне парламентарната теория (законите) в практика (управление). Тези приказки за експертни правителства са шарени залъгалки. При тях решенията пак се взимат от политици, само дето не знаем от кои.

Какво се случи в сряда? Всички видяхме. Защо се случи? Аз поне не мога да кажа, без да дам воля на кошмарите си. Ако не бяха влезли „Величие“, вероятно, макар и не 100% сигурно, ГЕРБ и ДПС щяха да могат да управляват заедно. Сега се наложи да търсят трети и така и не го намериха. Всеки отказа да подкрепи този доминиращ диумвират и може би има защо.

Сред нас, трезвомислещите граждани, се шири едно мнение, с което аз обаче този път не съм съгласен. Мнението гласи, че в името на стабилността и спокойствието в държавата, тъй необходими за усвояването на европейските фондове (знаете, че за пълноценното храносмилане спокойствието е conditio sine qua non), ППДБ трябваше да подкрепят правителството на Борисов, както той предния път подкрепи тяхното. Така подобава на национално отговорна партия, която преди всичко гледа обществения интерес. Защото стабилно редовно правителство е от крещящ обществен интерес, нали така? Не съм съгласен, защото съм на мнение, че ППДБ не трябва да се докосва до властта. Защо ли? Защото тази формация заедно с умнокрасивитета, който я поддържа, отваря широко вратата на нашето консервативно общество за насилственото нахлуване на изкуствено създадените ляволиберални ценности и порядки. Защото също така е крайно безбожна организация и не го крие. Това заключение ме кара на предложа една нова и малко странновата парадигма на политическите субекти у нас:

1. Системни консервативни партии;

2. Системни ляволиберални партии;

3. Извънсистемни набързо струпани проекти тип „народни спасители“.

Досегашната „сглобка“ и „некоалиция“, която позорно се разпадна пред очите ни, беше немислимо съжителство между партии от първите два типа. Да се смесват тези неща е нещо като сърдечен порок, когато кръвта от предсърдията се прелива в камерите – резултатите не са радостни. Така че, ето ви още една причина ППДБ да стои далеч от управлението. Пък и за тях ще е по-добре, защото, когато други започнат да обират недоволството от несбъднатите мечти на „суверена“, току-виж вдигнали рейтинг. Точно както Макрон подхлъзна Льо Пен да спечели парламентарни избори и да има време да натрупа омраза до президентските през 2027.

Но защо, защо никой друг не се изкуши да подкрепи това твърде добро правителство, което предложи Борисов? Депутатите на абсолютно всяка формация в парламента са достатъчни за мнозинство заедно с ГЕРБ и ДПС. Тук започват градските легенди и конспиративните теории. Накратко, започват слуховете, а както и друг път съм го цитирал, един кумец на баща ми казваше: „Не ме е яд, че се пускат слухове. Яд ме е, че излизат верни“. Ето слух: никой, включително и Борисов, не иска да управлява с ДПС. Първо, защото това се приема за срамота, пък и за опасно и има защо, защото през годините ДПС е предало не един свой коалиционен партньор. В този смисъл Борисов едва ли не с облекчение бил посрещнал отхвърлянето на проектокабинета „Желязков“. Второ, защото всички виждат един… хайде да го кажем по-меко… брутален поход на Пеевски към тоталната власт. Този поход доведе до напрежение между Пеевски и Доган, което не се знае накъде ще избие. Всъщност вече изби във фактическо разцепление на парламентарната група на ДПС и никому не бива да се сърдим, че в тази ситуация не иска таралеж в гащите.

Друг слух. Цялата нестабилност през последните години, невъзможността шест пъти да се състави редовно правителство, е сатанински сценарий на Кремъл с цел президентската република да стане неизбежна и властта да падне в ръчичките на верния руски резидент Румен Радев. Дали е така? Това, че Радев клати лодката, тикан от титаничния си мерак за власт, е факт. Но доколко руснаците са сценаристите? От една страна не виждам смисъл да инвестират в Радев, защото дори и да докарат нещата до президентска република, тъкмо ще я възцарят и мандатът на Радев ще свърши. А да си мисли някой, че след това той ще направи някаква страхотна партия, е наивно. От друга страна за руснаците всяка нервна ситуация от подобен порядък в натовска страна и страна от ЕС е мехлем за душата.

По принцип президентската република не е лошо нещо. Тя е опит за покаяние от премахването на монархията. Президентската република много прилича на ограничена монархия (парламентарна или конституционна), само че без инсигниите и унаследяването. Обаче каква им е далаверата на руснаците, ако след Радев дойде някой евроатлантически ястреб? Тъкмо са извоювали президентска република и да я дадат на тепсия на колективния Запад! Или се надяват, че винаги ще могат да контролират изборите в България поне дотолкова, че това да не се случи?

И вижте как логически се подреждат нещата: от една страна руският аватар Радев, а от друга Пеевски, чието извъртане към Америка вече е видно и за слепите! А къде остана Бойко Борисов? Споко! Той винаги ще бъде в сърцето на народа!

Шегата настрана. Скъпи български професионални политици! Скъпи български политици-аматьори! Скъпи аватари на задкулисието! Вземете най-сетне да направите редовно правителство, че накрая ще ви бият и колкото по-късно ви набият, толкова повече ще боли. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg  

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.