- Г-н професор, водил сте не малко майсторски класове в България и по света, с какво се отличава този в Лятната музикална академия?
- Това е една форма, която в последните години действително намери смисъл и желание от страна на моите колеги, на мен самия и на това подрастващо поколение музиканти лятно време да направи контакта с нови източници на информация, каквито се явяваме всички ние. Плюс това, лятното време се оказва един доста голям период между семестрите, в Европа това е някъде към края на юни началото на октомври и ако през тези три месеца човек остане без надзор и реши, че трябва само да почива, той ще забрави това, което е научил.

А тези, които са петимни да научат още нещо и да направят тези контакти, които са много важни, намират за необходимо да отидат поне на един или два майсторски класа. Това обогатява, защото всеки един от нас има собствено виждане за интерпретация на едно или друго произведение. Тези интерпретационни виждания понякога доста се различават и човек вижда кое на него повече ще му допадне, за да намери собствения си път, да може да се чувства по-удобно с инструмента си и да е по-въздействащ върху хората, които го слушат.

Струва ми се, че това, което ние започнахме преди много години тук във Варна, беше първото в България; дотогава тази форма майсторски класове не съществуваше. Началото поставихме с моя професор Ифра Нийман, който през година беше тук при нас; беше стълпотворение от хора, бяха много колеги, много млади хора от цялата страна... Постепенно празната година беше запълнена. В моите планове и мечти виждах повече инструменти, а не само един, както и впоследствие Лятната академия се обособи с четири-пет различни класове за различни инструменти.

- Професоре, преди два дни споменахте, че имате нови идеи за майсторските класове, какви са те?
- Знаете ли, всеки търси нещо, което да направи тази Лятна академия още по-атрактивна и по-интригуваща от всички останали, по някакъв начин да привлече повече внимание и повече хора. Ще говоря тогава, когато се доизчисти идеята, но ще има нещо ново догодина, да сме живи и здрави...

Аз се нагърбих тези 10 дни да бъдат обособени за млади и много успели музиканти, носители на награди и това ще продължи да го има. Разбира се, нещата до голяма степен опират до финансови възможности, а и както се чува по телевизии, по радио и по вестници, рецесията тепърва предстои на България.

- Нека Ви попитам за една друга криза, за която през последните години се говори – тази в музикалното образование. Какво е Вашето впечатление?
- Това е съвършено нормално за мен. Спомням си преди години, когато дойде новото време, година по-късно си приказваме с Нешка Робева и на двама ни вече беше съвсем ясно, че възможностите, които спортът даваше – на по-талантливите да излизат в чужбина, да пътуват и т.н., стояха по същия начин и по отношение на музиката... Сега границите се отвориха и хората могат да пътуват много и навсякъде и изведнъж интересът им към спорт и музика малко се поотдръпна. Живеем в едно много прагматично време, детето трябва да покаже невероятния си музикален талант, за да могат родителите му да го насочат и да търсят начини да развият тези му качества.

Плюс това трябва да сме съвършено наясно, че това е едно скъпо обучение, както и да го гледаме. Ако говорим за един най-най средно поддържан инструментариум на един цигулар, един комплект струни струва от порядъка на 100-150 лв., една смяна на косми струва също пари, нотните издания, които човек трябва да си купи, струват пари, подръжката на инструмента струва пари, да не говорим, че един средно хубав лък струва някъде от порядъка на 1000-2000 евро, не говорим за супер инструментарима, който струва милиони...

- А Вие на какъв инструмент свирите?
- Аз свиря още на този, който България ми купи преди вече почти 33 г. Той е „Страдивариус”, който се казва „Барон Витгенщайн” и е от 1716 г. – от средата на златния период на Страдивариус, това е един от най-хубавите инструменти.

- Проф. Минчев, какво според Вас би могло да е бъдещето на фестивала, още повече към по-добро?
- Фестивалът е отражение на икономическото състояние на една държава. Това е една необходима екстра в културния живот, защото нашият концертен сезон по начало според мен е сив. Поради липса на средства много рядко през сезона може да присъства голямо име – на голям диригент, на голям изпълнител. Това е, което държавата в момента има; то се използва и не винаги това, което се предлага, е качествено. Не искам да упреквам никого, но това е самото състояние на нещата... Положението е такова, толкоз. Разбира се, не ми се иска да е така, но е така.

Остава фестивалът. Фестивалът би трябвало да е на онова ниво, че да привлече най-доброто от Европа и света, то да дойде и да достави удоволствие на слушателите. Няколко неща за варненския фестивал – повече или по-малко трудно, той понякога е ставал по-добре, понякога не чак толкова добре – като изграждане, като стратегия и като физиономия. За да стане един действително много добър фестивал, не са необходими само многото пари, те, разбира се, са важни, но трябва да има зала. Съжелявам много, но ние нямаме къде да свирим и публиката се мъчи в залата, макар че тя е реновирана и акустиката малко е подобрена. Но за да направиш един голям фестивал, трябва да имаш зали, в които да го провеждаш.

Това, което много бих искал да доживея – и за мен и за колегите ми, и за публиката, градът да има един комплекс от зали, в който и Операта да има своя дом, а не да го дели с Драматичния театър; да има една концертна зала, която да не е направена за потребностите към днешния ден или след 5 г., а да е с капацитета на потребностите след 20 или 30 г. Значи тя трябва да бъде над 1000-1500 места, да има съвременни средства и начини да бъде прекроявана, за да служи за различни неща, да има една фантастична камерна зала и т.н., и т.н. Тогава фестивалът ще има базата, на която да стъпи и на която да се развива. Ще можеш да поканиш един голям симфоничен оркестър, от най-добрите в Европа. Мисля, че това е възможно, ако Варна действително има желанието и надеждата да бъде Европейска столица на културата през 2019 г. Отсега трябва да се знае къде ще бъде този културен комплекс и да се мисли.

Но за този род неща никога не е „навреме”, сега ето – рецесия има, след няколко години ще се окаже, че има нещо друго по-важно, естествено, че все ще има нещо по-важно. А за да се почувстваме европейци, трябва да живеем в някаква европейска среда... Ние не не можем да говорим за естетическо възпитание и развитие, при тази мръсотия и нечистотия – неща, които дразнят всеки, но всеки ги отминава. /.../

- Нека Ви питам и за самата програма на фестивала, докога в нея ще отсъстват постиженията на композиторите от XX век – додекафонисти, сериалисти, минималисти и т.н., всички онези модерни течения, оставили своята следа в развитието на музиката?
- За съжаление, това, което казвате, е вярно. Ние гледаме да задоволим необходимостите и желанията на публика, която иска да слуша един тесен кръг от произведения и автори, и иска все тях да слуша. Ако хората бяха с това разкрепостено мислене и потребности, и бяха повече, тогава при всички случаи щяха да се намерят някакви форми това нещо да присъства и да намери своето място, макар и по-плахо в началото...

И когато говорим за фестивал, аз си мисля, че не става въпрос само да се покани най-доброто, но да има и разнообразие, една по-широка палитра. Кога ние сме слушали и колко често всъщност слушаме от най-добрите барокови състави например, с този техен инструментариум, който е изумителен. А какъв фестивал можем да направим, когато нямаме едно чембало? Кой състав, занимаващ се с барокова музика, ще дойде тук? Този инструмент не е чак толкова голям, но е почти колкото един роял, как ще го качиш в самолета?

За да говорим за разнообразие, аз бих добавил и това – фестивалът да има своя къща, или музикалната култура на този град да има къща. Тогава инструментите ще могат да се съхраняват, а не да се лашкат от тук до там, да се слагат до някое парно и след това – напукала се резонаторната дъска и т.н. Мисълта ми е, че тогава вече ще може да се помисли да се покани някой от добрите състави или от добрите музиканти и да им се каже: Каним Ви на „Варненско лято”, но в програмата Ви искаме да влезе еди какво си от Булез, еди кое си от Шьонберг и т.н.

Но ние още не сме стъпили с това достойнство и само повтаряме, че е един от най-старите фестивали в Европа. И какво от това? Оказва се всъщност, че с него вървим напред, но вътъкът не е оня, който да каже: Да, не само, че е най-старият, но той върви с времето и пред времето даже. Но искам да поздравя управата на града за решението концертите да са безплатни. Това е един такъв дар за хората, които имат нужда от музика! Видях миналата вечер какво беше в залата и снощи беше пълно с правостоящи... Великолепно свирене, хората доволни... Помислих си, ако това беше една хубава концертна зала с хубава акустика, с нужната температура и условия вътре, с фойета, в които да излезеш и да изпиеш нещо разхладително – човек да се почувства стойностен и уважаван, дай боже с общи усилия да стигнем и до там. Аз правя каквото мога – да привличам свои колеги, да идвам и да преподавам на един минимален хонорар.
Васил Тоновски