Изнервени политици решиха, че празното място на властта е присвоено, и припознаха в премиера нов Людовик ХVI, който да отиде на ешафода

В България е налице траен упадък на политическата култура. Всяка партия се стреми да извлече от ситуацията свои изгоди за новите избори.

Демокрацията, оставена на себе си, се превръща в тирания.

Реваншизмът е грешна система.

Някой трябва да даде друг тон, но кой да бъде той?

- Възстановен ли е духът на парламентаризма в България в 45-ото народно събрание, проф. Знеполски?

- Обстановката в новото Народно събрание не само не се отличава от предишните парламенти, но дори картината е по-тъжна. Критиците на ГЕРБ пропуснаха възможността да покажат какво са имали предвид под “действащ парламент” или “парламентарна република”.

Те не само не сложиха “ново” начало, а отказват да разговарят с една трета от народните представители и дори заявиха, че партията им трябва да бъде заличена.

Вместо очаквания от избирателите политически диалог и спешно излъчване на правителство, се раздухва дух на омраза и се правят опити парламентът да изземе функциите на изпълнителната власт.

За разлика от тоталитаризма, който отхвърля всякаква възможност за конфликти, демокрацията е система, която се осъществява в конфликтите; те са път към възможност за еволюция на обществото и за промяна. Само че проблемът е в мярката, в границите на конфликта. Докъде може да се отиде в антагонизма с другия?

Ако критиките водят до пълното му отрицание и до опит за “изчегъртването му”, се нарушават други фундаментални принципи на демокрацията - решаването на конфликтите чрез диалог и дискусия, желанието за живот заедно, стремежът към консенсус по пътя на търсенето на работещи компромиси. Реваншизмът е грешна стратегия, някой трябва да даде друг тон, но кой ще бъде той?

Всъщност истинският проблем на парламентаризма не е в това, че някой от изпълнителната власт не се отнася с подобаващо уважение, а в самите депутати както от управляващото мнозинство, така и от опозицията, които сами не уважават себе си. Приемайки да бъдат част от партийните машинки за гласуване и лишавайки се от собствен глас, те отдавна не представляват интересите на района, от който са избрани, а на партията, която ги е направила депутати. Тяхното мълчание или програмирано говорене е в основата на ниския рейтинг на Народното събрание. Но това ни отвежда към трудния проблем за характера на избирателната система.

- Фронтът срещу ГЕРБ не е ли търсене на реванш за неговото предишно поведение?

- Имам ясен спомен за всички минали парламенти и не виждам разлика между техния начин на работа и работата на 44-ото народно събрание. Още повече че т.нар. нови партии не са били представени в него, за да си го връщат. Във всяка държава от момента, в който парламентът излъчи легитимно правителство, основните решения се взимат от изпълнителната власт, която ги узаконява чрез гласуване, осигурено от депутатите на съответната партия или коалиция. Опозицията нищо не може да направи, ако няма желание за диалог и търсене на консенсус. Парламентът е просто мястото, където властта символно е споделена, доколкото може да издига различни предложения, които да убедят управляващите, или да задава неудобни въпроси и да критикува, с оглед да ги възпре от определени действия.

В нашия парламент обикновено не става така. Налице е траен упадък на политическата култура. Всъщност нея никога не я е и имало. От първия му ден след промяната през 1989 г. беше загърбена ритуалността на тази славна буржоазна институция и беше вкаран плебейският език на улицата. Решенията на министър-председателя може да бъдат оспорвани, но постът му трябва да бъде уважаван и това би било израз на самоуважението ни като българи.

И тук е двойната вина - и на Борисов, и на опозицията.

От една страна, министър-председателят е канен в парламента не за да се води политически диалог с него, а за да бъде обиждан и обвиняван.

Чудно ли е тогава, че, от друга страна, неговият начин да отговори е пълното игнориране на парламента. И двете поведения са деструктивни, но взаимно определящи се. Това е омагьосан кръг. Все пак имаше моменти, в които Борисов се е показвал по-диалогичен, по-склонен за отстъпки.

Спортистът в него го прави едновременно агресивен политически опонент, стремящ да се наложи на всяка цена, и в същото време в политик с известен вкус към чистата игра.

Два примера: щедрото преотстъпване на службата омбудсман на Мая Манолова или дори жестът да предложи на опозицията в лицето на г-жа Нинова поста председател на Народното събрание. Тя съвсем погрешно го изтълкува като опит “да я купи” и експлоатира своя отказ като висша добродетел до ден днешен. В новото Народно събрание на никого не му дойде наум да направи дори този “елементарен” жест.

- Какво е състоянието на партиите в парламента в светлината на първата работна седмица?

- Картината е до известна степен парадоксална: пълна разпокъсаност на стратегиите на отделните партии под покривалото на обединяващата анти-ГЕРБ стратегия. В търсене на невъзможен компромис всяка партия се стреми да извлече от ситуацията свои изгоди с оглед близки нови избори.

“Има такъв народ” е потънал в загадъчно мълчание, което може да прерасне в пълна конфузия, а осъществените в спешен порядък промени в изборните правила имат все по-малък шанс да му донесат желания ефект. На негов гръб формацията около Мая Манолова и “отровното трио” преследва мечтата за място във властта, сега или в следващото раздаване, позиционирайки се в публичното пространство чрез усилено производство на думи и скандали, в качеството на неупълномощен говорител на една несъществуваща коалиция.

Корнелия Нинова, танцувайки с групата над трупа на поваления победител, се надява да заличи “петното” на системна партия, което заслужено, поради възрастта си, носи столетницата, и да спаси поста си, в който се е вкопчила.

ДПС в новата ситуация съзря шанс да излезе от образа на демонизиран политически субект, помагайки, доколкото може, клеймото да отиде при друг.

“Демократична България”, поне в лицето на Христо Иванов, се стреми донякъде да запази политическото говорене и е единствената партия, която се надява, че всички предстоящи компромиси ще си струват, в името на една предполагаема “дълбока” промяна. Не е ясно обаче какви за тях ще бъдат негативите от мълчанието или свръхговоренето на партньорите им. ГЕРБ е най-предвидим и адекватен в приемането на ролята си на опозиция.

- Какво може да очакваме от плаващите мнозинства?

- Едно е сигурно - че в търсенето на безпринципно сътрудничество и коалиране се губи политическият профил на партиите. Всички започват да си приличат, да се държат по един и същ начин. Странен е този порив за бягане от образа на “системна” партия и превръщането им в несистемни играчи. Безсмислен е поривът да подражават на Слави Трифонов и неговото войнство. На тях, ако останат в политиката, им предстои да извървят дълъг път, който партии като БСП, СДС, ДСБ, ГЕРБ и ДБ са вече извървели в една или друга степен.

Несистемните партии залитат по т.нар. директна демокрация или демокрация на масите. В исторически план експлоатирането на подобни тежнения са довеждали до трагични резултати и сметката обикновено е плащал народът. Няма нещо по-неуловимо от понятието народ и теоретиците на демокрацията отдавна са назовали причината за това: народът е едновременно незаобиколим политически принцип и много проблематична социална реалност.

Само представителната демокрация, олицетворена от партии с конкуриращи се програми, може да гарантира демокрацията. Още в Древна Гърция се знае, че демокрацията, оставена сама на себе си, завършва в тирания.

- На какво се дължи тази непримиримост към ГЕРБ и по-конкретно към Бойко Борисов?

- В последните месеци чухме различни обяснения - повечето от тях позоваващи се на конкретни политически и административни практики. Ако поставим въпроса в контекста на 30-годишния период, ще видим, че причините са по-дълбоки и насочват към крехкостта на новата ни демокрация и двусмисленото отношение към понятието “власт”.

Един от важните представители на съвременната политическа наука беше определил демокрацията като политическа система, чийто принцип е “празното място на властта”. За разлика от монархията, където има символно идентифициране на властта с тялото на краля, в демокрацията никой не може да заеме трайно мястото на властта.

И се появяват един индивид и една партия, които на фона на досегашната бързопреходност на правителствата заемат празното място повече от 10 г. Към това се прибавя и стилът на управление - концентриране на решенията във върха, недооценяване на ролята на ритуалността на парламентарния живот и най-важното, “отелестяване” на властта чрез масивното физическо тяло на лидера, чрез постоянното движение на това тяло в пространството и импровизирани минисцени на “срещи с народа”. Ето защо изнервени политици - в парламента или дълго преседели на резервната скамейка, решават, че празното място на властта е присвоено и почти почти припознаха в Борисов нов Людовик ХVI, който трябва да бъде изпратен на ешафода, за да може да се изпразни мястото.

- Това не е ли прекалено психологически мотив?

- Шаржирам, разбира се, но това е реалната ситуация. Виждаме, че в Германия след няколко мандата крайно разумната и обичана Меркел, започна да омръзва и слиза от сцената.

Същото бе във Великобритания, където торите се разбунтуваха срещу дългото управление на много успешната Маргарет Тачър.

В демокрацията продължителното свързване на една личност с властта буди неодобрение. Нещо подобно се случва и в България.

Наистина нуждаем се от ново равнище на развитие, но управлението на Бойко Борисов е едно от най-успешните досега в икономически план, създаде сигурност и предвидимост на живота, които липсваха преди. И в същото време поради дългото заемане на празното място на властта Борисов се оказва удобна фигура да бъде натоварен с вината за всичко несвършено досега. Изглежда, продължителността на престоя във властта дава възможност по-ясно да се откроят дефицитите, в това число и по отношение на задълбочаването на демократизирането на институциите и на обществения живот.

Впрочем днешната политическа ситуация показва, че “празното място на властта” поставя проблеми не само при неговото запълване, но и когато остане празно, когато няма ясен политически субект за заемането му. Тогава се появяват нелегитимни претенции. Маргинални политически фигури и групи обсебват освободената сцена и започват да я запълват със самоцелна активност в търсене на добавена политическа стойност. В тази ситуация на “празнота” се извършва интензивно инвестиране в репрезентации, които могат да доведат до най-нежеланото - хаос и краен нихилизъм. Но страната не може да си позволи лукса на постоянни “нови начала”, нуждае се от приемственост и надграждане там, където има нещо добро, нещо постигнато.

Голото отрицание, призивите за тотална чистка в администрацията не могат да доведат до нищо полезно.

- Какви грешки допусна Бойко Борисов?

- Едва ли има безгрешен човек - още повече политик във властта. Има различни грешки - разбираеми и допустими и такива с тежки последствия. Безспорно, Борисов притежава силна политическа интуиция и тя му позволява да се ситуира успешно в една или друга ситуация, изработвайки подходящи тактики. Но той има една капитална стратегическа политическа грешка - не успя да запази и развие партньорството си с ДСБ или с т.нар. градска десница. За него те бяха по-скоро конкуренти, които той можеше да неутрализира с привличане в управлението, вместо да види в тях шанс да компенсира липсите в собствената му партия. Не създаде предпоставки за превръщането на ДСБ в равностоен автономен субект във властта, чийто глас се чува, чиито предложения за реформи се обсъждат сериозно.

Подобна важна тактическа грешка допуснаха СДС и Иван Костов преди години, когато отказаха да влязат в коалиция със спечелилото изборите НДСВ и освободиха терен за неясни задкулисни сили, които се възползваха от пълната неосведоменост на Симеон Сакскобургготски за родната ситуация.

Във властта СДС щеше да има възможност да играе водеща роля и да наложи много от своята програма. Това са две решения, които в различно време и по различни причини определиха бъдещата политическа неопределеност в България.

- Не забравяме ли основните обвинения в корупция?

- По отношение на говоренето за корупция съм малко предпазлив. Не защото съм наивен и смятам, че в България няма корупция, но когато говорим за нея, трябва да имаме предвид началото на зараждането ѝ, на пускането на дълбоки пипала в обществото, както и за създадените от носителите ѝ трайни канали. Не вярвам в появяването на юнак, който ще дойде и ще ѝ сложи край.

Проблемът е в постепенното - година след година, ограничаване. Тя не може да бъде премахната радикално, защото, както показва опитът на развитите демокрации, самата икономическа система на свободна конкуренция я поражда.

Има и друг проблем - за важната разлика между общественото усещане за корупция и самата корупция. Няма да сбъркаме, ако кажем, че предизборното политическо говорене създава усещането за корупция, а усещането за корупция на свой ред се превръща в предпоставка за корупция. Политическото говорене за корупцията би трябвало да се различава от предизборното говорене. През годините сме чували какви ли не голословни обвинения в корупция към всички управляващи досега - спомнете си Г-н 10 процента и т.н. В това отношение вероятно гоним световния рекорд.

Отговорният политик, който иска да запази авторитета на държавните институции, трябва да говори след внимателно разследване, с конкретни доказателства и факти, надлежно предоставени на съответните правни власти. А и по този въпрос българската изобретателност достига виртуозност: когато нарочиш едновременно изпълнителната власт и съдебната система за корумпирани, тогава вече няма арбитър, който да реши казуса. Остава свободното говорене.

Предполагам, че като всеки друг управляващ, оказал се във властта, и Бойко Борисов е получил някаква представа за формите и размерите на корупцията. Защото заедно с властта я е получил в наследство. Слабата демократична политическа система на България се ражда в силовото поле на различни зависимости. Понякога вероятно самата стабилност на властта е зависела от примиряване - с илюзията, че това е временно - с едни или други субекти на корупцията.

Видяхме какви ресурси за влияние има и какви неприятности може да причини дори един преследван от закона олигарх в изгнание. Май че са и двама. Умножете тези неприятности по десет... Има битки, които може да се спечелят само постепенно. Ако говорим за грешки, може би една от грешките на Борисов е, че при очевиден стремеж за ограничаване на нерегламентираните сили за въздействие върху политиката и икономиката не е бил достатъчно уверен в собствените си сили и не е потърсил съюзници, на които да се опре. И все пак да не забравяме, че усетил се по-сигурен във властта, той предприе редица важни мерки - никога толкова богати и влиятелни хора не са имали неприятности със закона, както днес.

Нямам чувството, че срещна голяма политическа подкрепа за това. Новите политици във властта да не забравят, че хората ще искат да знаят какво ще се случи утре със започнатите по негово време дела.

- Какъв е най-добрият изход от тази ситуация?

- Ако се отиде към нови избори, всички партии, претендиращи за властта, трябва ясно да изложат конкретни и реалистични програми, средствата за тяхното реализиране и да поискат настойчиво от избирателите мандат за осъществяването им.

При нова патова ситуация да загърбят личните отношения и страсти, революционната непримиримост и да се върнат към политическото говорене и да покажат способност за диалог и намиране на полезни за обществото решения./24 часа