Преди 140 години, на 6 септември 1885 г., е провъзгласено Съединението на Източна Румелия с Княжество България.

Българските войски, разположени в околностите на Пловдив, начело с майор Данаил Николаев и отрядите на Чардафон Велики (Продан Тишков), завземат конака и арестуват областния управител на Източна Румелия Гавраил Кръстевич. Правителството е свалено и е създадено временно правителство начело с Георги Странски, което обявява Съединението на Източна Румелия и Княжество България.

По силата на Берлинския договор, подписан на 13 юли 1878 г., България е разделена, като Източна Румелия остава в пределите на Османската империя. По инициатива на Захари Стоянов през 1885 г. в Пловдив е организиран Български таен централен революционен комитет (БТЦРК), който си поставя за цел „окончателно освобождение на българския народ чрез революция морална и с оръжие“. Според плана, утвърден на заседание на комитета на 23 август 1885 г., акцията трябва да започне в средата на септември 1885 г., а главният удар да бъде нанесен в Пловдив срещу конака и представителните учреждения. Предвижда се местните отряди да завземат Пазарджик и други по-големи селища в областта. В края на август започват вълнения и демонстрации в много селища, като най-масови са в село Голямо Конаре (дн. гр. Съединение). След провъзгласяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България, на 8 септември, княз Александър Първи Батенберг с нарочен манифест утвърждава този акт и приема да бъде титулуван занапред като княз на Северна и Южна България.

Едно от първите споменавания на Съединението в архива на Българската телеграфна агенция (БТА) е по повод тридесетгодишнината от събитието. През септември 1915 г. Първата световна война е в разгара си. България току-що е взела решение да се включи във войната на страната на Централните сили. По този повод медиите в Австро-Унгария и Германия, съюзници на България, излизат със статии, в които поздравяват страната ни по случай юбилея от Съединението на Източна Румелия с Княжество България и използват случая да защитят желанието за постигане на националния идеал за обединяване на българските земи.

В „Български бюлетин“ на БТА четем:

Виена, 6 септември 1915 г. /Кор. бюро/ Повечето вестници посвещават съчувствени статии на годишнината от Съединението на Източна Румелия с България и казват, че подемът на България се дължи на неуморимото и съзнателно сътрудничество между Царя, правителството и народа. Този подем се дължи на една съвестна политика, проникната от любов към истината и от лоялност.

„Фремденблат“ напомня девиза „Със собствени сили“, който е дипломатически девиз на България, която се стреми със собствени сили да реализира своите блянове и която, след опитите от Първия балкански съюз отказва днес да сключи подобен съюз върху една база, която ще я накара да чака дълго време осъществяването на своя национален идеал.

„Нойе Фрайе пресе“ казва, че годишнината от анексията на Източна Румелия ще бъде същевременно годишнина на истинската автономия на царството и, както можем да се надяваме, годишнина на една по-спокойна политика на Балканите.(…)

„Нойес Винер Тагеблат“ казва: „Доверието на България в Централните сили има своята основа, в политиката, която Австро-Унгария води при преговорите за Букурещкия мир. Австро-унгарските възгледи относно нетърпимото положение, създадено от този договор, в нищо не са се изменили. С пълна симпатия монархията придружава опита на България да осъществи своите национални аспирации.“

„Райхспост“ изтъква, че България, благодарение на политиката на своето правителство, излиза вече с една териториална придобивка по силата, на турско-българският договор. Вестникът изказва надежда, че ще наближи времето, когато ще бъде поправена голямата несправедливост сторена спрямо България.

***

Виена, 6 септември 1915 г. /Кор. бюро/ По случай тържественият за България ден, „Винер Алгемайне Цайтунг“ пише: „Преди тридесет години българите успяха да осъществят отчасти националната си програма, а преди две години, когато Балканската война доведе за България неочаквани успехи и изпълни целия свят със славата на българското оръжие, изглеждаше, че осъществяването на най-важната част от националната програма, т. е присъединяването на македонските българи към майката отечество бе станало също възможно, но вероломството на непримиримата Сърбия унищожи тази надежда. Може би не е вече тъй далеч часът, когато великата национална програма ще се изпълни, благодарение на това, което винаги бе най-голямата сила на българската политика, благодарение на нейната независимост.

***

Берлин, 6 септември 1915 г. /Волфбюро/ В една статия, посветена на България, „Локал Анцайгеръ“ пише: „Това, което трябва да стане днес по бреговете на Марица, т.е. тържественото предаване на отстъпените от Турция на България територии, съставлява триумфа на германските усилия: мирното обединение на Изтока с Централните империи и бъдещото развитие въпреки всички усилия на нашите неприятели, на икономическите общи интереси за благоденствието и преуспяването на добрите народи от Северното море чак до Персийския залив.“

„Фосише Цайтунгъ“ пише: „Под мъдрото ръководство на царя си България ще изпълни националната си задача, същевременно със задачата, която ще й се падне в Нова Европа – да съставлява мощна връзка между Запад и Изток и един важен възел на икономическите и интелектуални отношения. За България се открива величава епоха. Политиката на нейния владетел и на правителството й ще бъде пропита от широките схващания, които сегашният момент изисква.

Първата световна война приключва със загуба на Централните сили, след като на 11 ноември 1918 г. е подписано Компиенското примирие. Въпреки това, благодарение на съюзническите отношения на България с Германия и Австро-Унгария по време на войната, родни учени получават достъп до Кралската библиотека в Берлин и архива на Австро-унгарската легация в София. Това помага за проучването им и написването на първата пълна документална „Дипломатическа история на Съединението на България в 1885-1886 г.“, която е дело на К. Крачунов и излиза през 1919 г. В нея авторът, на базата на проучени множество документи и дипломатически преписки, разглежда реакциите на Великите сили и заседанията на посланическата конференция в Цариград, която завършва с подписването на Топханенския акт (24 март 1886 г.), с който се признава Съединението на Източна Румелия и Княжество България.