Първата и струва ми се, най-подходяща дума за отминалото изслушване на Кристалина Георгиева е облекчение. Облекчение, че макар и в 12 и 5, бе намерен изход от дълбокия конфуз, в който изпадна страната. В крайна сметка, бяха поне ограничени щетите, които нанесе провалената предходна кандидатура. Радикално обърканите пътища на българската политика някак си успяха да стигнат до човек, който със спокойствие, възпитание и достатъчно познания да се справи със сериозното изпитание и достойно да заеме своя пост.

От това, което видяхме, Георгиева има не само качества за позицията, но и видим потенциал да се превърне в силна единица в комисията Барозу 2. В същото време общата среда на това изслушване бе достатъчно дружелюбна, играта на отделните европартии приключи с оттеглянето на Желева и императивът за по-бързо одобрение на целия състав на комисията осезаемо се усещаше. Никой не беше настроен за авантюри, а от българския кандидат-комисар се очакваха да не предостави поводи за такива.

Нелепото в цялата ситуация е, че ненужната кандидатура на Румяна Желева ни докара до това да тръпнем от неяснотата да не се получи втори дубъл и тези, които още имат способността и търпението да се срамуват от провалите на своите политици, отново да се притесняват. В крайна сметка, сегашният кандидат показа нужното ниво на подготовка, култура на поведение, разбиране за сложността на европейските политики и дори така необходимата за полетата на международната дипломация лекота на присъствието и чувство за хумор. Съвсем естествено и българските граждани, и самите евродепутати ще продължат да си задават въпроса защо тази кандидатура се появи едва сега, след тежката, никому необходима драма с Желева и забавеното приемане на цялата Европейска комисия. И защо беше необходимо да се чувстваме като зрители на една политическа евровизия, в която да се молим нашият кандидат да се справи поне прилично с партитурата.

Успешното представяне на Кристалина Георгиева обаче по никакъв начин не трябва да е повод да спрем да си задаваме въпросите за по-сериозните причини, поради които това правителство си създаде първата еврокриза. Между двете изслушвания всички очаквахме да видим в каква степен българският премиер е научил принудителния си урок за това как да избира и подрежда хората, с които работи. Веднага след хода с Георгиева обаче последва канонадата около едноседмичния съветник К. Парамов и несъстоялия се вицепремиер И. Михов. И ако това не беше достатъчно, Борисов в крачка си бламира няколко министри с един замах, само за да потвърди своята и тази на президента позиция на бъдещи политически архитекти.

С тези си ходове премиерът показа недопустимо обидно отношение към своите назначения и ако продължи по този начин, не би било никак учудващо, ако хората с по-сериозни биографии постепенно започнат деликатно да отказват премиерските покани за неясни и краткосрочни позиции. Битпазарното отношение при селекцията на съветници и министри не може да издържи четири години, както и ежедневното преформулиране на отношението към различните реформи и позиции на кабинет и парламент.

Зад този проблем прозира голямата задача на този кабинет, а именно създаването на работещ модел на управление, който отива отвъд императивността на премиерското „Аз”. С неочаквано бърза скорост нараства съмнението, че ще видим управление, което не е само в първо лице единствено число, а допуска екип, колектив, паралелни авторитети. Приключилата днес европейска сага поне отваря напълно полето за далеч по-смислените и големи въпроси на членството на страната като влизането в еврозоната, доброто инвестиране на еврофондовете, Шенген и т.н. Не беше случайно обаче, че управленският модел „Борисов” катастрофира на европейски терен, защото там е най-невъзможен контрастът между него и правилата на европейската политика.

Всички ще спечелим, ако преди затварянето на тази глава правителството и неговият ръководител разберат, че следващият урок може да бъде далеч по-тежък и с още по-дългосрочни последствия.
Владимир Шопов/glasove.com