Чудя се, защо всички гледат на активността на президента Първанов толкова буквално. И политолози в своите анализи тълкуват четвъртия икономически доклад на държавния глава като дългосрочна програма и опит за подмяна на безсилната БСП, а и премиерът Бойко Борисов отсече – ако президента иска да бъде алтернатива на правителството – да подаде оставка, да се кандидатира за лидер на социалистическия конгрес и тогава нека играе ролята на опозиция. Нещата са малко по-сложни. В България има конституция, която регламентира правомощията на президентската институция достатъчно ясно. Той е и върховен главнокомандващ, което му дава прерогативи в сферата на отбраната и сигурността, а заедно с това има ключови правомощия да представлява страната и във външните отношения.

Президентът има право на обръщения към нацията, на вето върху приемани от парламента закони, които обаче могат да бъдат повторно одобрявани с мнозинство от 121 депутати, както и може да сезира по съответни казуси Конституционния съд. С това – без да са изчерпателно изброени в техните детайли, се изчерпват президентските правомощия, от които могат да настъпват конкретни последици. Има и нещо важно, което също е част от духа на тази институция – тя, по силата на това, че президентът олицетворява единството на нацията, има правото да инициира различни обществени дискусии, да търси обединяване на гледни точки и да влиза във функцията на идеен посредник, без обаче от това да следва, че непременно натрапва своите възгледи на политическата система и на обществото.

Има едно обстоятелство, което сякаш се подценява. Това е политическата биография на Георги Първанов. Той не само е първият президент, излъчен от левицата. Той е и първият бивш лидер на партия, който е печелил президентски избори – при това за два мандата. Формулата за „социалния президент”, колкото и странно да звучи от гледна точка на преките му конституционни правомощия, но и конституционни ограничения, е в същото време естествено продължение на идейната биография на Първанов. Но дори, ако се замислим в още по-голяма дълбочина – независимо, че държавният глава няма непосредствени функции за формиране на икономическата и данъчната политика, които – също според конституцията, са непосредствено правомощие на правителството чрез изработването на годишните бюджети на страната, в същото време основателно може да претендира за правото да бъде морален и институционален гарант на онази част от преамбюла в основния закон, според която „България е социална и правова държава”.

Оттук може да бъде изведена и последователна логика за формулата „социален президент” – като морален и институционален гарант за „социалната и правова държава”. В това си качество президентът може да разгърне и съответен целенасочен инструментариум, който – освен правото на законодателно вето включва и възможността да се правят обръщения. Докладът на Първанов има стойността на обръщение – това е своеобразна виртуална, а не пряка реплика към правителството. В идеен аспект тя има много по-голяма стойност като алтернатива на БСП, отколкото като алтернатива на управлението на ГЕРБ. Общото между идеите на Първанов и необходимостта от идеи на БСП е в тяхната еднаква неприложимост в момента. Президентът като институция не е във властта да си прилага икономическите възгледи, а БСП като опозиция не разполага с мнозинство. На практика сме свидетели на състезание в дисциплината „популизъм”. Приказки, без възможност те да се превърнат в сериозни и реализуеми ангажименти. Ако за опозиционни леви партии, в каквато роля сега е БСП, левият популизъм е средство за привличане на изгубен електорат и за консолидация, то при президентската институция популизмът е продължение на липсата на конституционни правомощия с други средства.

Президентският популизъм е част от доказателствата за несъвършената конституция на страната. Петър Стоянов също беше президент с изявено популистко поведение. Та какво беше репликата му „Иване, кажи си”, ако не популизъм на полето на премълчаваната синя корупция? Навремето „антикорупционният популизъм” на Петър Стоянов изигра ключова роля за падането на ОДС от власт, тъй като заложи незаобиколим капан пред Иван Костов. Днес „социалният популизъм” на Първанов може да доубие БСП, като я постави пред избора или да надгражда с още по-леви утопии президентските послания, или да прояви прагматизъм, което обаче ще я отдалечи от образа й на лява партия. С поведението си президентът не пречи на правителството, защото освен като абстракции в общественото пространство неговите идеи няма как да бъдат наложени пред изпълнителната власт, освен ако не се приемат за уместни.

Той обаче не помага и на бившата си партия БСП – напротив, нанася и ново следизборно поражение, защото я поставя в безизходица. Не казвам „в небрано лозе”, защото да поставиш социалистическата партия в небрано лозе означава да й направиш услуга – ще има какво още да обира. Първанов просто залага един неосъществим утопичен модел, чиято перспектива е да приключи така, както приключи и идеята на президента за реформиране на политическия модел – без практически резултат. Истината обаче е, че практически резултат е възможно да има, но в изненадваща посока. И кратката полемика за политическия модел, и сегашният икономически доклад доказват едно и също – необходима е нова конституция с нови и по-ясни президентски правомощия, както и с нов регламент за взаимодействие между институциите. Само така може да бъде елиминиран неизбежния институционален популизъм на президентската институция, който много прилича на Йовковия разказ „ По жицата”- за „бялата лястовица” като символ на надеждата, за който всички приказват, но никой не го е виждал, защото е само мълва.
Георги Коритаров