Папа Бенедикт XVI, vatican.va

Предлагаме ви едно от най-дълбоките и проникновени слова на папа Бенедикт XVI, посветено на тайната на Велика събота - деня на Божието мълчание, слизането на Иисус Христос в ада и надеждата, която се ражда в самото сърце на мрака. Текстът е произнесен на 2 май 2010 г. в Торино по време на поклонението на духовника пред Торинската плащаница.

Скъпи приятели,

Това е миг, който очаквах с нетърпение. Заставал съм пред Светата Плащаница и друг път, но този път преживявам това поклонничество и този миг с особена сила: може би защото с изминаването на годините ставам все по-чувствителен към посланието на тази необикновена Икона; може би - и бих казал преди всичко - защото сега съм тук като наследника на Петър и нося в сърцето си цялата Църква, дори цялото човечество. Благодаря на Бога за дара на това поклонничество, а също и за възможността да споделя с вас кратко размишление, вдъхновено от подзаглавието на това тържествено изложение: „Тайната на Велика събота“.

Би могло да се каже, че Плащаницата е иконата на тази тайна, иконата на Велика събота. Наистина тя е погребална плащеница, която е била обвита около тялото на човек, разпнат на кръст, и във всичко съответства на онова, което Евангелията ни разказват за Иисус, Който, разпнат около пладне, умира около три часа следобед. Привечер, понеже беше Параскева, тоест навечерието на Велика събота, Иосиф от Ариматея, богат и влиятелен член на Синедриона, смело поиска от Понтий Пилат разрешение да погребе Иисус в новия си гроб, който бе издялал в скалата недалеч от Голгота. След като получи разрешение, той купи платно и, след като Иисус бе снет от Кръста, Го обви в тази плащаница и Го положи в този гроб (срв. Марк 15:42–46). Така казва Евангелието според св. Марк, а и другите евангелисти са съгласни с него. От този миг Иисус остана в гроба до разсъмването на деня след съботата, и Торинската плащаница ни представя образа на това как тялото Му е лежало в гроба през този период - хронологически кратък (около ден и половина), но огромен, безкраен по своята стойност и значение.

Велика събота е денят, в който Бог остава скрит - четем в едно древно слово: „Какво стана? Днес земята е потънала в дълбоко мълчание, дълбоко мълчание и тишина, дълбоко мълчание, защото Царят спи… Бог умря по плът и слезе да пробуди царството на мъртвите“ (Слово за Велика събота, PG 43, 439). В Символа на вярата изповядваме, че Иисус Христос е бил „разпнат при Понтия Пилата, страдал и погребан. И на третия ден възкръсна“.

Скъпи братя и сестри, в нашето време, особено след преживяването на изминалия век, човечеството стана особено чувствително към тайната на Велика събота. Скръбното укриване на Бога е част от духовността на съвременния човек - по един екзистенциален, почти подсъзнателен начин, като празнота в сърцето, която продължава да става все по-голяма. Към края на XIX век Ницше написа: „Бог е мъртъв! И ние Го убихме!“. Тази прочута фраза очевидно е взета почти буквално от християнското предание. Ние често я повтаряме в Кръстния път, може би без напълно да съзнаваме какво казваме. След двете световни войни, лагерите и гулагите, Хирошима и Нагасаки, нашата епоха все повече се превърна във Велика събота: мракът на този ден предизвиква всички, които се питат за живота, и по-специално предизвиква нас, вярващите. И ние също имаме нещо общо с този мрак.

И все пак смъртта на Сина Божий, Иисус от Назарет, има и противоположна страна - изцяло положителна, извор на утеха и надежда. И това ми напомня за факта, че Светата Плащаница действа като „фотографски“ документ - с „позитив“ и „негатив“. И наистина така е: най-мрачната тайна на вярата е в същото време и най-светлият знак за надежда без край. Велика събота е „ничия земя“ между смъртта и Възкресението, но в тази „ничия земя“ влезе Един - Единственият, Който премина през нея с белезите на Своето Страдание заради човека: Passio Christi. Passio hominis. А Плащаницата ни говори именно за този миг, като свидетелства тъкмо за този единствен и неповторим промеждутък в историята на човечеството и на вселената, в който Бог, в Иисус Христос, не само сподели нашето умиране, но и нашето пребиваване в смъртта - най-радикалната солидарност.

В това „време отвъд времето“ Иисус Христос „слезе в ада“. Какво означават тези думи? Те означават, че Бог, станал човек, стигна дотам, че навлезе в най-крайната и абсолютна самота на човека - там, където не прониква нито един лъч любов, където властва пълната изоставеност без нито една дума на утеха: „адът“. Иисус Христос, оставайки в смъртта, премина отвъд прага на тази последна самота, за да ни поведе и нас да я преминем с Него. Всички ние в някакъв момент сме изпитвали ужасяващото чувство на изоставеност и именно това ни ужасява най-много в смъртта, така както в детството сме се бояли да бъдем сами в тъмното и сме могли да се успокоим само от присъствието на човек, който ни обича. Е, точно това се случи на Велика събота: гласът Божий прозвуча в царството на смъртта. Случи се немислимото: Любовта проникна в „ада“. Дори в крайната тъмнина на най-абсолютната човешка самота можем да чуем глас, който ни зове, и да намерим ръка, която хваща нашата и ни извежда навън. Човекът живее, защото е обичан и може да обича; и ако любовта проникна дори в царството на смъртта, то и животът стигна и дотам. В часа на върховната самота ние никога няма да бъдем сами: Passio Christi. Passio hominis.

Това е тайната на Велика събота! Наистина именно оттам, от мрака на смъртта на Сина Божий, проблесна светлината на нова надежда: светлината на Възкресението. И ми се струва, че, гледайки към това свято платно с очите на вярата, човек може да долови нещо от тази светлина. Наистина Плащаницата бе потопена в този дълбок мрак, който в същото време бе и светъл; и мисля, че ако хиляди и хиляди хора идват, за да ѝ се поклонят - да не говорим за онези, които я съзерцават чрез изображения - то е защото виждат в нея не само мрак, но и светлина; не толкова поражението на живота и любовта, колкото победата - победата на живота над смъртта, на любовта над омразата. Те наистина виждат смъртта на Иисус, но виждат и Неговото Възкресение; в лоното на смъртта вече трепти животът, защото любовта пребивава в него. Ето силата на Плащаницата: от лицето на този „Мъж на скърбите“, Който носи в Себе Си страданието на човека от всяко време и всяко място - и нашите страдания, и нашите мъки, и нашите трудности, и нашите грехове, Passio Christi. Passio hominis. - от това лице сияе тържествено величие, парадоксално господство. Това лице, тези ръце и тези нозе, това ребро, цялото това тяло говори. То самото е слово, което можем да чуем в мълчанието. Как говори Плащаницата? Тя говори с кръв, а кръвта е живот!

Плащаницата е икона, написана с кръв; кръвта на един човек, Който бе бичуван, увенчан с тръни, разпнат и Чието дясно ребро бе прободено. Образът, отпечатан върху Плащаницата, е образът на мъртвец, но кръвта говори за Неговия живот. Всяка следа от кръв говори за любов и за живот. Особено онова голямо петно при реброто Му, образувано от кръвта и водата, които изтекоха обилно от голямата рана, нанесена от върха на римско копие. Тази кръв и тази вода говорят за живот. Това е като извор, който шепне в мълчанието, и ние можем да го чуем, можем да го слушаме в мълчанието на Велика събота.

Скъпи приятели, нека винаги да прославяме Господа за Неговата вярна и милостива любов. Когато напуснем това свято място, нека носим в очите си образа на Плащаницата, нека носим в сърцата си това слово на любов и нека прославяме Бога с живот, изпълнен с вяра, надежда и любов. Благодаря ви.