„Вие ще станете готови за членство в Европейския съюз тогава, когато започнете да си задавате въпроса „струва ли си““.

Вече не помня кой беше казал тези думи. Помня кога ги чух – в средата на 90-те години на миналия век, в едно публицистично предаване по телевизията. И много добре помня контекста – началото на пътя на България към ЕС, когато евентуалното ни членство беше национален блян. И изглеждаше някъде в далечното бъдеще, тъй като между тогавашната ситуация в страната и критериите за прием зееше дълбока пропаст. Но всички го искахме, мечтаехме, заспивахме и се събуждахме с идеята един ден, ако не ние, то поне децата ни „да бъдат европейци“.

Оттогава се случиха много неща. Политиците ни успяха да убедят Запада, че Хънтингтън не е прав за нас и ние принадлежим на Европа, която е нашият „цивилизационен избор“. Доведохме преговорите до успешен край и станахме член на Евросъюза (даже избегнахме предпазна клауза в областта на правосъдието). Търпеливо изчакахме до 7 години, да мине транзитния период за ограничения на местните трудови пазари и започнахме да се ползваме с абсолютно всички права на граждани на ЕС.

През почти целия този период нямахме съмнения в отговора на въпроса „струва ли си“. Прекият баланс (вноска в ЕС срещу суми от европейските фондове) всяка година е в наша полза, а с косвените предимства ситуацията изглежда вече съвсем безспорна. Затварянето на два блока от АЕЦ „Козлодуй“ изглеждаше напълно поносима цена, а сравнението на икономиката ни с тези на съседни държави, които не членуват в ЕС – силно мотивиращо. Поне така беше през първите десетина години от нашето еврочленство.

Полека-лека обаче идилията започна да се пропуква. Първо беше пакета „Мобилност 1“, при който някои „стари“ членове на ЕС успяха да наложат икономическите си интереси над държавите от Централна и Източна Европа. После дойде свирепият дипломатически натиск да отстъпим от ветото спрямо Република Северна Македония, без оглед на спецификите на казуса. А понастоящем трябва да дадем отпор на някои малоумни измерения на  предстоящата „Зелена сделка“, която рискува да остави Европа без достатъчно електроенергия.

Май вече дойде времето, в което да си задаваме въпроса „струва ли си“. Но това, комай, е единствената добра новина в момента.

Управляващите кръгове в немалко (при това ключови) европейски държави явно са изпаднали в умопомрачение, провеждайки енергийна политика, която тласка континента към пропастта. Виждаме го по рязко покачилите се цени на тока през последните дни, както и в съвсем реалния риск от енергиен дефицит. Темата е дълга, а аз не съм най-подходящия коментатор, само ще посоча, че европейският натиск да затворим въглищните си централи ни тласка натам, откъдето преди няколко десетилетия се измъкнахме, а именно към режим на тока.

Че трябва да се противопоставим на евроидиотите, е повече от ясно. Въпросът е, че е крайно време и да преосмислим отношението си към ЕС – като политическа класа и като общество.

Не, не става дума за напускане на Съюза (или поне не в обозримо бъдеще). Става дума да сме наясно защо сме в този Съюз и какви са полезните ни ходове.

Тезата за „цивилизационния избор“ ако и да беше уместна през 90-те, сега е абсолютно несъстоятелна. Швейцария, Норвегия и Исландия по-малко европейски страни ли са, след като се ползват само от митническото споразумение, без да са интегрирани към Брюксел? И да не би да са „преден мост“ на Евразия? Впрочем, противно на някои заблуди, управляващите в Кремъл нямат кой знае какъв интерес да ни вадят от ЕС – далеч по-изгодно би им било да прокарваме техните интереси вътре в Съюза.

Аргументът с еврофондовете остава, но вече не е така безспорен. Все по-често, къде от лобизъм, къде от откровена глупост, европейски политически кръгове ще се опитват да ни налагат неизгодни условия. И от нас зависи да си отстояваме интереса. Тоест, членството в ЕС ще продължи да ни носи ползи, само ако ние успяваме да си извоюваме тези ползи.

Години наред лансирах тезата, че ЕС е всичко на всичко инструмент за прокарване на геополитическите интереси на България (в рамките на европейското пространство и извън него). Страната ни сама по себе си няма как да бъде първостепенен геополитически фактор, но в рамките на Евросъюза – може. Идеята продължава да е актуална, друг е въпросът дали ЕС разполага с лидерство, което да постави Съюза адекватно на геополитическата карта.

Може би най-разумното отношение към ЕС е прагматичното, на границата на цинизма. България все още има какво да вземе, но трябва да е наясно как. Самият Евросъюз за съжаление отива на зле (тенденциите са все по-очевидни) и единственото, което можем да правим, е да изсмукваме ползите, без да прихващаме вредите. И да сме наясно, че вредите ще са не само от културно естество (ЛГБТ политики, „културен марксизъм“, „политическа коректност“) а и икономически (напр. „Зелена сделка“). И ако водещите държави не се вразумят, в някакъв момент да започнем създаването на „един по-добър ЕС“ на основата на инициативата „Три морета“. Така, както е тръгнало, след някое и друго десетилетие „Желязната завеса“ може да се върне в Европа, но този път ние да сме от по-добрата ѝ страна.

Димитър Петров, коментар за Тribune.bg

Димитър Петров е магистър по Социология от СУ „Св. Климент Охридски“ и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия.

Член на Контролния съвет на Младежки консервативен клуб. Секретар е на „Един завет“ – клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.