Независимо от оценките на своите съвременници, Пиночет без съмнение бе личност, която трудно би могла да бъде забравена от историята. Отпечатъкът, който той остави с присъствието си в политиката на своята страна, на световната сцена и Латинска Америка е траен.

За едни той е траен като трудно зарастваща и продължаваща да кърви рана, за други – като невъзможния за отмиване вкус на горчиво, но спасително за държавния организъм лекарство. Никак не е случаен фактът, че и днес в Чили симпатизиращите на бившия диктатор и неговите яростни противници са приблизително равни като брой.

Истина е, че Пиночет спаси държавата си от тоталната икономическа разруха, предизвикана от едно марксистко управление, което не беше особено по-демократично, отколкото бе режимът, установен от генерала, и което имаше подкрепата на “Империята на злото”. Истина е, също така, че в рамките на не твърде продължителен период Пиночет успя да стабилизира чилийската икономика и дори да я направи водеща в района.

Другата страна на медала също е известна всекиму. Погазени бяха човешките права и гражданските свободи. Преследвани, отвличани и изтезавани бяха политическите противници на режима и това, че тези политически противници тогава (при възможност) едва ли биха се отнасяли по различен начин към неговите привърженици, не прави картината по-приемлива за окото.

Разбира се, през 70-те и точно в Латинска Америка, Пиночет трудно би могъл да действа по коренно различен начин. Въпреки това именно неговото име бе превърнато по света в символ на жестокост и насилия, а не – да речем – името на Кастро, което и до ден днешен продължава в очите на мнозина на бъде обвито в сиянието на някакъв трудноразбираем, романтичен ореол.

Кастро също взе властта с преврат, също потъпка свободите и правата в своята страна, но за разлика от чилийския генерал, изправил родината си на крака, донесе на Куба единствено мизерия, нищета, глад и масови бягства към САЩ. Заедно с Хрушчов Кастро дори успя да доближи света толкова до ядрената катастрофа, колкото никой друг и никога не е съумявал. Въпреки това никой не напира да арестува кубинския диктатор, когато се появи зад граница, никой не повдига лавина от обвинения срещу него по световните съдилища.

Нещо повече – когато сметна, че мисията му е изпълнена, Пночет допусна провеждането на свободни избори, което в кастрова Куба продължава да бъде само химера. Не е трудно да се предположи, че ако бе решил да няма избори, или пък да има, но резултатите им да бъдат фалшифицирани в негова полза, Пиночет имаше всички лостове и механизми, да го направи без никакви затруднения. Той обаче почтено загуби изборите и с достойнство се оттегли от властта. Това никой ме би трябвало да му отрича.

Без съмнение, наследството на Пиночет ще продължава да бъде феномен, с който чилийското общество ще се съобразява и в бъдеще, при това не само от емоционална гледна точка. То ще трябва да намери начините, по които да позволи на раните да зараснат, а на враждите – да се превърнат в част от миналото. Така често соченият за пример испански модел на помирението вероятно ще трябва да бъде приложен и в Чили под една или друга форма. Това би трябвало да се окаже по-лесно в тази вече модерна и просперираща държава, отколкото би се оказало в бедна и обрулена страна, каквато със сигурност би завещал на наследниците си Алиенде, ако бе успял да задържи властта в ръцете си.

Що се отнася до останалия свят, Алиенде и Пиночет би трябвало да се възприемат като достатъчно убедителен пример за това, как едната крайност често предизвиква до проявление и на нейната диаметрална противоположност. Едното безумие обикновено води до друго, а спиралата от насилие и несправедливости не е само кабинетна теория, а нещо, което може да се случи навсякъде и по всяко време, ако бъдат допуснати необходимите за целта грешки.

Изборът между две злини е избор, пред който нито едно общество не би трябвало да допусне да бъде изправяно. Той винаги е несправедлив избор.
Жоро Георгиев