Завръщането на геополитическата гравитация

Четири необикновени събития се случиха през миналата седмица в разстояние само на 72 часа. Седмица, която със сигурност може да бъде запомнена като такава с най-големи последствия в прехода от Pax Americana (епоха, която единодушно е считана много повече за „Americana“, отколкото за „Pax“) към многополюсен свят.

Всяко от тези четири събития има собствена значимост, но взети заедно и отчитайки факта, че са се случили в извънредно кратък период от време – между 17 и 19 септември – сочат към едно дълбоко рекалибриране на динамиката на глобалните сили.

Кои са те? В хронологичен ред:

17 септември: Саудитска Арабия и Пакистан обявиха, че формират подобен на НАТО алианс за сигурност, променяйки фундаментално стратегическия баланс в Близкия изток, особено ако се вземе предвид, че Пакистан е ядрена държава, която осигурява 81% от доставките си на оръжие от Китай.

18 септември: администрацията на Тръмп разкри публично, че са водили преговори – неуспешни – с талибаните в продължение на шест месеца, за да възстановят контрола си над авиобазата в Баграм.

19 септември: Си и Тръмп проведоха вероятно най-положителния телефонен разговор между президенти на двете страни от много години, който след това и двете страни окачествиха като почти тържествен.

19 септември: САЩ обявиха, че отменят отмяната на санкциите срещу индийското пристанище Чабахар в Иран, което е перлата в короната на индийския инфраструктурен проект за търговия с Централна Азия и което представлява пореден враждебен ход на САЩ срещу Индия, след като неотдавна удариха страната с 50-процентно мито.

Почти можем да добавим едно пето събитие към списъка, тъй като на 21 септември, два дни след обаждането на Тръмп до Си, двупартийна делегация на най-високо ниво от Американския конгрес – институция, която държеше твърдо ястребско поведение спрямо Китай – пристигна в Пекин за първото парламентарно посещение след повече от шест години. Пътуването беше окачествено от делегацията като целящо „разбиване на ледовете“ след разговора между Тръмп и Си, за което се посочва, че е първият от множество актове за „заздравяване на отношенията“. Без да е само по себе си разтърсващо, събитието е показателно за случващото се пренареждане, особено – както ще видим – ако го свържем с останалите.

Ето и въпросите: Как тези четири (или пет) събития са свързани? Свързани ли са изобщо? Какво ни разкриват за променящия се световен ред?

Моята теза, както сте отгатнали, е, че те са свързани или директно (очевидно е, например, че публичното разкритие на Тръмп за Баграм не може да е случайно съвпадение нито със саудитско-пакистанския алианс, нито с разговора му със Си), или пък са свързани с това, че всички те отразяват една и съща основна промяна.

Ако се задълбочим още, според мен по-дълбоката тенденция, която те разкриват, е налагането на картата над наратива. В продължение на десетилетия живяхме в свят, в който историите имаха по-голямо значение от географията – където да бъдеш „демокрация“ или „съюзник“ или част от „основан на правила ред“ определяше мястото ти в света повече от разположението ти на картата, ресурсите или съседите ти.

Тези четири събития подсказват реванш, който физическият свят взема – завръщане на закона за геополитическата гравитация след десетилетия, в които американските сили го изкривяваха, действайки като мощно електромагнитно поле, което може да накара железните стружки да игнорират магнита в съседство. Но електромагнитните полета изискват постоянна енергия, за да се поддържат, и когато генераторът спре, частиците се преподреждат спрямо по-стари и по-прости сили.

По тази причина озаглавих статията „Завръщане на геополитическата гравитация“. В нея ще разгледаме всичките четири събития поотделно, за да разберем не само случилото се и неговите непосредствени последици, но и как всяко от събитията може да е отключило или повлияло на останалите.

След това ще отстраним фокуса си, за да видим, че се формира история, която през по-голямата част от човешкото развитие би се сторила напълно смислена на всеки човек, но изглежда почти чужда на онези от нас, които са израснали в периода след 1945 г. – свят, в който в крайна сметка гравитацията винаги побеждава.

1. Саудитско-пакистанският съюз

Първото от нашите събития беше, разбира се, подобният на НАТО формален алианс за сигурност, който беше сключен между Саудитска Арабия и Пакистан. Новите политически алианси винаги са представлявали сериозно събитие, но този е със сеизмичен мащаб: Саудитска Арабия, най-емблематичният пример за клиентска държава на САЩ, току-що обяви, че епохата на изключителна зависимост от американската протекция е свършила.

Не е преувеличено да се твърди, че това фундаментално ще промени глобалната стратегическа карта и ще има дълбоки последици, особено ако отчетем, че това споразумение неизбежно свързва саудитската сигурност с пакистанското ядрено оръжие и китайското оръжие (което съставлява 81% от оръжейния внос на Пакистан). За първи път след срещата на Франклин Делано Рузвелт с Ибн Сауд през 1945 г. кралството, което гарантираше американското влияние в Близкия изток, влиза в официален военен съюз с незападна ядрена сила.

Последствията обаче отиват отвъд това. Да помислим за прецедента, който това създава за американските гаранции за сигурност в глобален план: Саудитска Арабия в много отношения беше образецът за държава-клиент на САЩ. Ако тя вече няма доверие на американските гаранции за сигурност и има потребността да търси сигурност другаде, защо и останалите да не направят същото?

Разбира се, вероятно не е съвпадение, че обявяването на алианса дойде само дни след като Израел удари Катар, което в много отношения беше най-явното доказателство за безполезността на американската протекция. Колко надеждна е тази „протекция“, ако САЩ не могат да предотвратят удар дори от страна, която е напълно зависима от тях?

Но най-поразителният аспект на всичко това е много приглушеният отговор от САЩ на този нов алианс: няма заплахи за санкции срещу Пакистан, няма конгресни изслушвания за „ядрена пролиферация“, нищо. Буквално нищо: колкото и да търсих, не можах да намеря дори и едно изявление от някакво официално лице относно този съюз, което е крайно странно за толкова обективно важен факт.

Съществува и още един факт – през лятото на 2025 г. имаше множество срещи на високо равнище между Пакистан и Съединените щати, включително Тръмп прие началника на пакистанската армия Асим Мунир на безпрецедентен обяд в Белия дом през юни – първия път, когато американски президент домакинства на глава на пакистанската армия (за голямо раздразнение на Индия, предвид факта, че това се случи само няколко седмици след нейния въоръжен конфликт с Пакистан през май). През юли Марко Рубио прие заместник премиер-министъра на Пакистан Ишак Дар във Вашингтон. И, много интересно, докато пиша тези редове, Тръмп се среща с пакистанския премиер-министър Шехбаз Шариф във Вашингтон.

Приглушеният отговор в съчетание с всичките движения назад-напред между САЩ и Пакистан навежда към очевидно заключение: САЩ не са били в неведение за това, всичко е било предварително договорено. Което извиква друг въпрос: защо? Защо Съединените щати биха се съгласили със собственото си стратегическо маргинализиране в Залива? Без съмнение това отслабва – или поне намалява – влиянието на САЩ в Близкия изток.

Съществуват, поне доколкото аз мога да видя, два възможни отговора. Единият е, че това е част от по-мащабно стратегическо оттегляне на САЩ, съзнателна стратегия за излизане от ролята на световен полицай и, както се изрази Дейвид Бейкър, заместник-помощник на министъра на отбраната (или на войната, както сега се казва), фокусиране върху „отбраната вътре в страната“ като основен приоритет на Пентагона. Което, между другото, е точно това, което казва най-новата Национална отбранителна стратегия на Пентагона: „Служители на Пентагона предлагат ведомството да даде приоритет на защитата на родината и Западното полукълбо.“

При този прочит и ударът срещу Катар, и мълчанието относно саудитско-пакистанския алианс правят смисъл: и в двата случая се изпраща посланието „ние сме аут оттук“.

Друг възможен отговор е, че това не е стратегия, а поражение: САЩ не са се съгласявали с това, те просто не са имали средствата да го спрат. При този прочит преговорите не са били за разрешение, а по-скоро за менажиране на неизбежната реалност и опит да се спаси каквото може.

Независимо от причината, крайният резултат е същият: доброволно или не, САЩ на практика обявяват, че вече не са единственият играч, когато става дума за гарантиране на сигурността. Това вероятно прави саудитско-пакистанския алианс първото от множество подобни споразумения, което в крайна сметка ще доведе до дълбока промяна на дизайна на глобалната архитектура на сигурността – може би такава, при която регионалните ядрени сили ще бъдат гаранти на сигурността.

Втора последица: ние потенциално сме свидетели на раждането на ядрено защитен енергиен коридор от Персийския залив до Пасифика: саудитският нефт сега може теоретично да потече през Арабско море до Пакистан – кратко, сравнително сигурно пътуване – и след това сухопътно, през Икономическия коридор между Китай и Пакистан, изцяло под защитния чадър на пакистанското ядрено оръжие.

Работите вървят двупосочно: през същия този Китайско-пакистански икономически коридор целият китайски износ може да потече на запад до Близкия изток много по-лесно – китайското влияние сега се проектира директно в Залива посредством неговия ядрено въоръжен „железен брат“. Можем да си представим как това своевременно ще помогне за възприемането на по-дълбока икономическа интеграция между Близкия изток и Азия, включително по отношение на платежните системи и валутите: остават много малко причини за поддържане на доларовото посредничество в търговските потоци, които вече не зависят от американските гаранции за сигурност или от транзит през контролирани от САЩ морски пътища.

Нужно е обаче да се каже, че Китай изглежда беше също толкова мълчалив относно този нов алианс, колкото и Вашингтон, което не е чак толкова изненадващо (Китай като цяло е по-малко гласовит), но все пак е озадачаващо, предвид големия интерес, който Пекин има както към Пакистан, така и към енергийния сектор на Саудитска Арабия. Дали е защото считат, че всяка публична позиция по този въпрос би ги поставила в неизгодна позиция vis-à-vis САЩ или други участници като Иран? Дали защото самите власти в Пекин не са сигурни дали това би помогнало? Дали е защото и те са били съучастници в споразумението със САЩ, което е включвало тайни договорености за избягване на всякаква комуникация между Великите сили?

Не е ясно, и може би това е поуката: може би самото послание е фактът, че не може да се определи дали това негласно изразява американско съгласие, китайска неувереност или координирана сдържаност. В един многополюсен свят ще изгубим яснотата на еднополюсния или двуполюсния свят с ясни победители и губещи, явни врагове и съюзници или прозрачни стратегически намерения. Вместо това е по-вероятно да виждаме повече от следното: сива зона, в която множество интерпретации остават едновременно валидни – геополитическа котка на Шрьодингер – когато силите поддържат умишлена двойственост, защото вземането на ясна позиция създава повече проблеми, отколкото решава. Епохата на дръзки идеологии и червени линии отстъпва пред ера на калкулирана неяснота и стратегическо хеджиране.

Последно последствие, което ще засегна: индийският фактор. Слабо е да се каже, че саудитско-пакистанският алианс е огромен стратегически взрив за Ню Делхи, независимо че те се опитват да запазят самообладание. В крайна сметка техният главен враг току-що стана гарант за сигурността на един от основните им доставчици на енергия и няма възможен прочит, при който това да е добра новина за тях.

Не стига това, но новият алианс вероятно ще убие Икономическия коридор между Индия–Близкия изток–Европа (IMEC) – този гвоздей в стратегията на управлението на Байдън за противодействие на китайската инициатива „Един пояс, Един път“, която трябваше да свърже Индия с Европа през Саудитска Арабия. Той вече беше на животоподдържащи системи, но е трудно да си представим, че саудитско-пакистанският алианс няма да дръпне щепсела. Нека бъдем реалисти: IMEC сега изисква сътрудничество между подкрепяната от Пакистан Саудитска Арабия и Израел и Индия – непосилна задача, ако си представим, че изобщо е възможна. Да добавим и добре известната непоносимост на Тръмп към продължаване на знаковите инициативи на „Кривия Джо“, особено мултилатералните проекти, които не облагодетелстват основно Америка, и възможността за възкресяване на IMEC клони към нула.

Но най-вече всичко това показва ужасното чувство на Индия за исторически тайминг, която открива за своя сметка, че последната присъединила се към отмиращия лагер на хегемона страна ще стане първата жертва на новия ред. И докато Пакистан превърна себе си в необходимост за свързаността на Китай и сигурността на Саудитска Арабия, Индия заложи всичко на американските инициативи – пресконференции, маскирани като стратегии – IMEC, Quad (Четиристранния диалог за сигурност), самата „Индо-тихоокеанска“ концепция. Резултатът е трагичен по един почти поетичен начин в своето обръщане: след продължителна изолация и санкции Пакистан се появява като ключово свързващо звено между енергията на Близкия изток и производителността на Азия, докато Индия, въпреки размера и потенциала си, се озовава в стратегическо затруднение.

2. Тръмп иска да си върне Баграм

Второто събитие, вероятно свързано с първото, е агресивното настояване на САЩ да си върнат авиобазата Баграм в Афганистан, което администрацията на Тръмп разкри на 18 септември (макар че са работили по този проект тайно от март) – само ден след обявяването на саудитско-пакистанския пакт и ден преди телефонния разговор със Си.

Полковник Уилкерсън, бивш началник щаб при Колин Пауъл, някога призна, че в Афганистан никога не е ставало дума за тероризъм, а само за придобиване на „единствена възможност, възможност за земя, възможност за територия“, от която Америка да може да „предотврати, попречи или създаде проблеми на китайците“. Дори самият Тръмп изтъкна, че Баграм е важен „заради Китай, защото е точно на един час от мястото, където Китай прави ядрените си ракети“.

По този начин става очевидно, че целият зор за Баграм не е заради Афганистан, а е без съмнение заради Китай.

Странното тук обаче, ако направим неочакван обратен паралел със саудитско-пакистанския пакт, не е мълчание от страна на САЩ, а липсата на такова: защо изведнъж за това има публични изказвания след шест месеца тайни усилия, които не са довели до нищо – ход, който на практика гарантира техния провал, тъй като заставя талибаните също да се противопоставят публично, което те и направиха (обявявайки, че „отстъпването дори и на един сантиметър от нашата земя на когото и да било е изключено и невъзможно“) и без съмнение ще продължават да правят, за да запазят достойнството си? Между другото в това си усилие те са подкрепени от Китай, чийто говорител Лин Джиан заяви, че „независимостта, суверенитетът и териториалната цялост“ на Афганистан трябва да бъдат зачитани.

Отговор: предвид че Тръмп несъмнено трябва да е знаел, че ако излезе публично ще предизвика отказа на талибаните, разкритието най-вероятно е било стратегически театър. Вероятно логиката е била, че „след като така или иначе няма да успеем да си върнем Баграм, можем да използваме в своя полза самия опит да го направим“. Предвид, че това беше оповестено непосредствено преди телефонния разговор със Си, и предвид изричното споменаване на китайските ядрени съоръжения, един възможен прочит е, че Пекин е бил предвижданата публика на този спектакъл и този елемент е щял да бъде използван като (сравнително слаб) лост в техния разговор. Ако е било така, това е по-скоро признание за ограничените възможности на Америка, отколкото демонстрация на сила – нещата са сведени до отправяне на кухи заплахи относно бази, които на практика САЩ не могат да си върнат.

Каквато и да е причината, във всеки случай това хвърля светлина върху факта, че САЩ нямат останало никакво военно присъствие в Централна Азия, по западния фланг на Китай, и сега са ограничени до кухи заплахи, тъй като тяхната пост-9/11 архитектура на предварително разположени сили се срина.

Символиката става още по-поразителна с оглед на новия саудитско-пакистански алианс, както и на регионални инициативи като Икономическия коридор Китай–Пакистан и усилването на ШОС: докато Вашингтон нелепо се мотае около забравена авиобаза в покрайнините на Синдзян, регионалните участници тихо са изтъкали своя собствена архитектура за сигурност. Опитът на Тръмп да си върне Баграм идва като реликва от ера, която е приключила за региона – нещо, което, простете за израза, е толкова уместно, колкото пръдня в космически скафандър. Според правилата на играта Го, напъните на Тръмп за Баграм са игра в мъртва зона – безсмислен жест спрямо територия, която вече е била изгубена.

3. Телефонният разговор на Тръмп със Си

Третото събитие е телефонният разговор на Тръмп със Си от 19 септември, тонът на който е бил изненадващо помирителен от американска страна – китайските медии представят разговора като „бележащ повратна точка в преминаването от състезание с нулев резултат към сътрудничество и партньорство“, а официален Китай нарече разговора „открит, прагматичен, позитивен и конструктивен“, което е част от речника, запазен от Китай за обозначаване на особено добре протекли разговори. Този тон е напълно различен от неутралния, фокусиран върху политиката език, използван в транскрипцията на двата проведени по-рано през 2025 г. разговора между двамата президенти.

Тръмп от своя страна нарече разговора „много добър“ в социалната мрежа Truth Social, а в китайската транскрипция е записано, че той е казал, че „САЩ искат да имат дългосрочни, големи и велики отношения с Китай“ и че „две работещи заедно страни могат да свършат много велики неща, които са добри за мира и стабилността в света“.

Това затопляне, особено от страна на Тръмп, който зачита единствено силата, вероятно отразява инстинкта му на бизнесмен, който разпознава кога предимството се е променило. След като Саудитска Арабия диверсифицира партньорството си в полза на Пекин, Афганистан отхвърли искането на САЩ за базата в Баграм, Индия се сближава с Китай, а търговската война, която той проведе с Китай по-рано тази година, завърши с нещо, което по същество е капитулация на Америка, Тръмп бе принуден да признае, че се налага да преговаря за запазващ достойнството мителшпил, преди позициите му да се влошат още повече. В този смисъл, предложението му за „дългосрочни, големи и велики отношения“ и за „работа с Китай за световен мир“ е на практика признание, че вече не сме, поне реторично, във война – край с реториката за „победа срещу Китай“, сега тя е заменена от езика на партньорството и управляваното съвместно съществуване между равни.

Друг ясен – и почти симултанен – знак за този нов обрат в отношенията е пътуването до Китай на двупартийна делегация от лидери на Конгреса, което е първо за последните шест години, която пристигна в страната на 21 септември, два дни след обаждането на Тръмп до Си. Трудно е да си представим, че това е съвпадение: ако и изпълнителният, и законодателният клон на властта правят симултанен ход в една и съща посока, още повече този ход е двупартиен, най-вероятно сме свидетели на координиран обрат на външнополитическия елит – целият апарат признава новата реалност на управляваното съвместно съществуване.

Тук отново езикът, използван от висшите конгресмени и Китай, бележи съществена промяна, или поне омекване, на фона на широко използвания конгресен дискурс през последното десетилетие. И двете страни – китайската и американската – използваха един и същи израз, описвайки визитата като „разчупване на ледовете“, като Ван И стигна дотам да заяви, че „това отвори още една възможност за взаимодействие между Китай и Съединените щати“.

Конгресменът Адам Смит (реп.), който водеше Комисията по въоръжените сили до 2022 г. и все още е ключов член на Конгреса, изтъкна, че Вашингтон и Пекин „не се разбираха“ по ключови въпроси и „както Китай, така и САЩ имат работа за вършене, за да укрепят тези отношения“. Той добави, че и двете страни имат нужда от „повече обмяна на такива посещения“ и той се надява тази визита да бъде първата от множество подобни.

Според моя наръчник за употреба такъв език не се използва, ако се стремиш към конфликт с някого. Това е по-скоро реторика на велики сили, които се установяват в продължителен мителшпил, в който и двете страни трябва да се научат да живеят една с друга. Телефонният разговор и посещението на конгресмените разкриват, в допълнение към останалите знаци като проекта за Национална отбранителна стратегия на Пентагона, в който Китай е деприоритизиран в полза на вътрешната сигурност, че Вашингтон може би започва да формулира – неохотно, разбира се – стратегия за съжителство.

4. Тръмп отмени вдигането на санкциите срещу индийското пристанище Чабахар

Последно, но не и по важност, както по-рано споменахме накратко, четвъртото събитие е решението на Тръмп да отмени вдигането на санкциите върху индийското пристанище Чабахар в Иран, което на практика поставя на колене цялата централноазиатска стратегия на Индия. Чабахар беше единственият маршрут, по който Индия можеше да избегне китайско-пакистанската доминация над регионалната търговия. Без него индийските стоки за Централна Азия трябва или да летят (което е непреодолимо скъпо), или да минават през Китай, или да транзитират през Пакистан. То беше и отговорът на Индия на подкрепеното от Китай пристанище Гуадар в Пакистан, разположено само на 140 км от Чабахар и ключов възел в Икономическия коридор Китай–Пакистан и инициативата „Един пояс, Един път“.

Сега Индия е изправена пред невъзможния избор от 29 септември (крайният срок, след който санкциите започват да действат отново): да изостави инвестицията си за стотици милиони долари и да гледа как Китай и Пакистан продължават да монополизират търговията в региона, или да наруши американските санкции и да гледа как нейните компании губят достъпа си до западната финансова система.

Защо Тръмп причинява това на Индия? Не е ясно. Може би тук има израелски ъгъл: един от възможните прочити е, че това може да е жест към израелците, след обявяването на саудитско-пакистанския алианс – който е очевидна загуба за тях. Нещо от порядъка на „Да, саудитците току-що се присъединиха към ядрен Пакистан, но вижте, ние продължаваме да ви държим Иран под контрол“.

Друг прочит, предвид голямата полза за Китай, е че това е един вид маслинова клонка към Пекин – доставена на 18 септември, точно навреме, за да подгрее обаждането до Си на 19 септември – може би в замяна на съгласие по сделката за TikTok или пък нещо друго.

Без значение каква е причината, това демонстрира пълно незачитане на интересите на Индия от Тръмп, особено ако го свържем с други скорошни враждебни ходове, като 50-процентните мита или торпилирането на H1B визите. Независимо дали умишлено или не, това само циментира стратегическата победа на Китай в региона и, междувременно, изпраща по-широко послание до всяка регионална сила, че Америка не е надежден партньор. Несъмнено всички те гледат как Индия гори, въпреки че е „ключов индо-тихоокеански партньор“ на Америка, и сега преизчисляват собствените си позиции, вероятно заключавайки, подобно на саудитците, че ексклузивното съгласие с Вашингтон е повече пасив, отколкото актив. Което, разбира се, също е в полза на Китай.

Китай от своя страна преследва собствена стратегия vis-à-vis Индия с инициативи като изграждането на железопътна линия по протежение на границата с Индия или гигантския язовир, който строи на реката Ярлунг Цангпо (която след това става река Брахмапутра в Индия). Нито една от тях не е изрично насочена срещу Индия, разбира се, но и двете засилват позиционното предимство на Пекин, като същевременно ограничават възможностите на Индия.

Всичко това взето заедно разкрива картината на Индия, която е поставена в ъгъла в невъзможно положение, при което поддържането на стратегическата ѝ автономност изисква точно тази американска подкрепа, която Тръмп систематично оттегля, докато в същото време Китай прави стратегическото съревнование непосилно скъпо. Всъщност, неотдавнашното сближаване на Ню Делхи с Пекин показва, че индийските стратези разчитат написаното на стената. Което означава, от американска гледна точка, „загубата“ (както самият Тръмп я нарече) на Индия като важно структурно ограничение на китайската мощ в Азия.

Победа на гравитацията

И така, как се сглобява всичко това? Какво ни казва всичко това за промяната на световния ред?

Има два интересни прочита.

Прочит 1: Макиндер и Хартланд

Първият изисква възкресяването на един от бащите-основатели на геополитиката, сър Халфорд Джон Макиндер, британският географ, автор на прочутата „Теория за сърцевината“.

В общи линии теорията е следната: погледнете картата на Евразия и ще видите най-голямата крепост в света – място, което Макиндер нарича „Опорна зона“, която е масивна континентална сърцевина, „Хартланд“, неподлежаща на морска блокада, богата на ресурси и свързана по суша с по-голямата част от човечеството. (Според геополитическата карта на Макиндер земята е разделена на три области – централна, вътрешен полукръг и външен (островен, изолиран) полукръг. Централната част дава и наименованието на тази теория, това е Хартландът (на английски: heartland – важна област, област от съществено значение), който за Макиндер е Северна Азия и Близкия изток, около който са разположени вътре в дъгата Европа – Арабия – Индокитай, а в периферна дъга Северна Америка – Южна Америка – части от Африка – Австралия. – Wikipedia.) Макиндер твърди, че това е най-голямата геополитическа награда, като пише, че ако някоя сила някога организира това пространство с модерна технология (железопътни линии, магистрали, тръбопроводи, цифрова инфраструктура), тя би могла да използва вътрешните линии за комуникация, за да доминира над цялото Източно полукълбо.

Забелязвате ли нещо необичайно? Погледнете къде се случват всички събития: Баграм е разположен в сърцето на Афганистан, който Макиндер изрично посочва като част от опорната зона. Саудитско-пакистанският алианс свързва Арабския полуостров с долината на Инд – точно югозападният вход към Хартланд. Пристанище Чабахар е мястото, от което Индия смяташе да влезе в Централна Азия, средата на Хартланд. Всичко е в непосредствена близост до Хартланд.

Тези събития символизират също така и експулсирането на морските сили от Хартланд: САЩ не могат да се върнат в Баграм (изгонени са от центъра на Хартланд), а Индия вероятно ще изгуби Чабахар (блокиран е достъпът ѝ до Хартланд). Което ще се случи според теорията на Макиндер, веднага щом Хартланд развие модерна инфраструктура.

Другото прозрение на Макиндер е, че разположението на Хартланд позволява проектиране на власт навън, за да доминира над това, което по-късно беше наречено „Римланд“ или крайбрежна зона, крайбрежните региони на Евразия. Може да се твърди, че именно това виждаме тук: Китай, действащ от своята сигурна континентална база, привлича Саудитска Арабия – крайбрежната зона на Персийския залив – в своята орбита чрез Пакистан. Индия – крайбрежната зона на Южна Азия – се оказва обградена и изолирана. САЩ – най-голямата морска сила – са принудени да се оттеглят към „отбрана на родината“.

Прочит 2: Геополитическата котка на Шрьодингер

Другото тълкуване е това, което по-рано нарекох „геополитическата котка на Шрьодингер“: обичайната нишка зад всички тези събития е, че всеки един от участниците – САЩ, Китай, Саудитска Арабия, Пакистан и дори Индия – същевременно преследва противоположни стратегии. Всички те хеджират, поддържат множество несъвместими връзки едновременно.

По този начин Саудитска Арабия хеджира американската протекция с пакистанското ядрено възпиране. Тръмп хеджира конфронтацията с Китай. Пакистан ухажва Вашингтон, докато поддържа крайно тесни връзки с Пекин и се договаря с Рияд. Китай хеджира американската враждебност, като изгражда множество двустранни връзки. И накрая Индия е принудена да избира тъкмо защото закова позицията си в ъгъл, от който вече не може да хеджира.

Всъщност, ако се замислим кои участници изглеждат все повече като големите губещи в нашия зараждащ се многополюсен свят, това са тъкмо тези, които не могат или не искат да хеджират поради идеологически, географски позиции или просто поради слабо стратегическо мислене. Помислете за ЕС, който прекара десетилетия, определяйки се чрез партньорството си с Вашингтон и в идеологическа опозиция на „автокрацията“, а сега е заклещен в ъгъла и е на прага на така наречения от мнозина век на унижение за Европа.

Това е може би ключовата разлика, която многополюсният свят има спрямо еднополюсния или двуполюсния: ако преди беше ключово да направим избор – при това правилния – и да се съюзяваме в лагери, сега е ключово да запазим опциите си, без да избираме само една от тях. Поради това и сегашното време е толкова объркващо: ние все още мислим в бинарни категории (съюзник/враг, ние/те), докато успешните участници са онези, които изоставят идеологиите и приемат много по-прагматичен подход в отношенията си.

Това не е единствен случай в човешката история. Дори може да се твърди, че е било норма през по-голямата част от човешката цивилизация – всъщност американският век на „или си с нас, или си против нас“ беше историческа аномалия. Ако не вярвате на мен, прочетете Макиавели, Сун Дзъ или „Арташастра“ на Каутиля (древен индийски санскритски трактат върху държавническото изкуство): всички те пишат за стратегическа гъвкавост, поддържане на множество връзки едновременно и препоръчват никога да не палим мостове, по които може да се наложи да преминем отново – пълната противоположност на американската менталност на „коалиция на желаещите“.

Заключение: Победа на гравитацията

Това ни води по-близо до света, който Китай визира – „Общество на споделено бъдеще за човечеството“ – свят, в който „страните не трябва да чертаят линии въз основа на идеологии“ и където „трябва да заменим отживялата идея, че победителят взима всичко с нова визия на търсене на печеливши за всички резултати“.

Далеч сме от това все още – особено от момента с „печелившите за всички резултати“ – но поне посоката е ясна: далеч от идеологически блокове, към рамка на международни отношения, в които география, ресурси и свързаност имат по-голямо значение от споделени ценности или политически системи.

Хартланд се организира не под въздействието на една сила, а като мрежа от взаимоотношения, които, взети заедно, постигат предсказаното от Макиндер господство – по ирония чрез точно тази фрагментация, която той е смятал, че ще му попречи. Американският век свършва не чрез взрив, а с поетапно договорено оттегляне в Западното полукълбо, докато Евразия се реорганизира около вечната логика, по силата на която в геополитиката, а и във физиката, винаги печели гравитацията.

Арно Бертран, arnaudbertrand.substack.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова