Когато войната свърши, бежанците ще трябва да се завърнат по домовете си. Това важи както за сирийците, така и за украинците.

В Европа броят на молбите за убежище намалява, но това не е достатъчно. Тези, които се ползват със закрила, трябва да напуснат страната, в която са приети, щом причината за пребиваването им отпадне. Политиците обаче отказват да признаят тази реалност.

Само ако властите проявят решителност, населението ще продължи да приема правото на убежище. Добрите новини понякога крият опасности - например когато водят до самодоволство. Никъде това не е по-очевидно, отколкото в политиката. Щом ситуацията се подобри, политиците започват да се хвалят с успехите си, пренебрегвайки факта, че едно решено уравнение обикновено ражда ново. Най-добрият пример за това е незаконната миграция.

Миналата година броят на нерегламентираните влизания в ЕС спадна с една четвърт до 180 000 - най-ниското ниво от 2021 г. насам. Това се дължи основно на края на войната в Сирия. Докато в миналото сирийските бежанци неизменно заемаха едно от челните три места в статистиката, днес те вече не фигурират там.

Тъй като Германия е епицентър на провалената миграционна политика, спадът там е особено осезаем - молбите за убежище намаляха наполовина. Ситуацията обаче се подобрява поне малко навсякъде, включително и в Швейцария.

Всеки реагира според темперамента си. В Берлин вътрешният министър Добриндт възторжено хвали мерките си и действа така, сякаш те са довели до намаляването на потока (което не отговаря на истината). В Берн министърът на правосъдието Янс предпочита да мълчи и продължава да „спи“.

Старите проблеми раждат нови, затова няма причина за самохвалство или бездействие. В миграционната политика важи един основен закон: числата се движат нагоре, после надолу - и след това пак нагоре. Това прави още по-важно предвиждането на събитията и проактивното действие. Но политическата класа се проваля в това отношение отново и отново.

Десният преврат може да бъде спрян само с действия

Тръмп беше прав в една точка от своята тирада в Давос: неконтролираната имиграция е съдбоносен въпрос за Европа. „Приливната вълна“, предизвикана от германската „култура на добре дошли“, подлага континента на изпитание, което той трудно понася.

Жените се чувстват като „свободен дивеч“; евреите вече не са в безопасност; терористичните атаки и насилствените престъпления зачестяват; Шенген и правото на свободно придвижване претърпяха тежки щети. Списъкът със симптоми и негативни странични ефекти е безкраен.

В резултат на това процъфтяват ксенофобските сили. В трите най-влиятелни европейски нации - Великобритания, Франция и Германия – те са напът да преобърнат политическата система чрез изборните урни. Алис Вайдел, Марин Льо Пен и Найджъл Фараж предвождат революция, дори когато самите те се стараят да изглеждат умерени.

Геополитиката може и да е в хаос, но не всичко се влошава. Трите най-важни страни на произход на бежанците преминават през големи промени. В Сирия оръжията до голяма степен замлъкнаха, а новото правителство укрепва властта си. В Афганистан управлява фундаменталистки режим, чиито възгледи обаче съответстват на традициите на страната и по този начин осигуряват известна стабилност. Войната в Украйна, която вече продължава колкото Първата световна война, също няма да трае вечно.

Това означава, че за първи път връщането в родината на лицата с право на убежище или със статут на временна закрила става реална възможност. Предотвратяването на незаконното влизане по външните граници е само едната страна на медала. Откакто Германия спря да блокира процесите, ЕС затегна правилата си. Това, което доскоро се смяташе за немислимо, стана част от общия политически курс под натиска на реалността. Но това не е достатъчно. Вече става дума и за ускоряване на процеса по напускане на страните домакини.

Завръщането у дома е необходимо по много причини. Бежанците са нужни за възстановяването на собствените си държави. Пъстрата коалиция от канцлера Меркел, Зелените и германските бизнес асоциации винаги е подчертавала икономически ценния принос на бежанците за Европа. Не бива обаче да се възползваме от нещастието на разкъсваните от война страни, като ги лишаваме завинаги от най-ценния им ресурс – трудоспособните хора.

Съществува и друга причина, която е колкото хуманитарна, толкова и прагматична. Правото на убежище се основава на споразумение: този, който бяга от преследване или война, намира закрила, но само докато опасността съществува. След това той се завръща. В този дух след Втората световна война бе формулирана Конвенцията на ООН за бежанците - „Магна Харта“ на хуманността.

Това споразумение обаче се подкопава, ако бежанците остават за постоянно. Правото на убежище губи хуманитарния си характер и се превръща в удобна задна врата за трудова миграция. Така то не само се обезценява - ако държавата приеме това статукво, тя де факто се отказва от контрола върху имиграцията. Това би било обявяване на държавен банкрут.

Същевременно гражданите губят вяра в правовия ред, а чувството за претоварване от имиграцията расте. Тези, които не искат националистите и ксенофобите да печелят популярност, трябва да направят всичко възможно, за да ограничат правото на убежище до първоначалната му цел.

В действителност се случва точно обратното. Външнополитическият експерт Вадефул разсъждава, че връщането към руините на Алепо не е хуманно. От устата на германец тези думи звучат странно. Кьолн, Хамбург и Дрезден не останаха в развалини след 1945 г., а бяха възстановени - от самите германци, а не от американците, руснаците или от петролните шейхове, които сега се очаква да помагат на Сирия.

Разчистването на отломките и затварянето на раните е преди всичко задача на съответното общество, а не на „международната общност“. Последното понятие днес се използва толкова често, че накрая никой не се чувства лично отговорен.

Никой не отчита втората миграционна вълна

В Берлин социалдемократите вече настояват за право на престой за всички добре интегрирани сирийци. В Берн пък молбите за убежище се трупат. Прекалено дългите срокове за обработка и мудността при депортациите също разрушават същността на хуманитарната закрила. Тя е право за определено време – временният статут не бива да се превръща в постоянно състояние.

Разбира се, не всеки ще се върне. Би било наивно и нечовешко да се вярва в това. Статусът на пребиваващите варира от признати бежанци през временно приети военни мигранти до просто „толерирани“ лица, чието експулсиране би било нехуманно. В цяла Европа политиците и съдебната система създадоха непрозрачна мрежа от правила, която е на светлинни години от първоначалния дух на Конвенцията на ООН. Това е безпрецедентна джунгла от параграфи с безброй причини за оставане и твърде малко основания за напускане.

Задължението за напускане на страната трябва да бъде наложено поне до степен, която да запази общото чувство за справедливост. Днес нищо не предизвиква толкова силни емоции, колкото миграцията. Вече не сме в 90-те години, когато Швейцария сравнително лесно интегрираше бежанците от Балканските войни.

На преден план сега излизат несемейните млади мъже от Сирия и Афганистан. Те не само влизат в конфликт със закона по-често от другите, но и задействат втора вълна на имиграция. Получат ли гражданство (което в Германия вече е възможно само след пет години), те имат право да доведат съпруги и роднини.

Социологът Рууд Купманс предполага, че по този начин сирийската общност в Германия може да нарасне от един милион на седем милиона души. Ето защо депортациите са толкова важни. Но в Берн липсва политическа воля, а в Германия опитите за експулсиране се губят в бюрократичния и правен лабиринт.

Съвсем предпазливо се подхожда и към деликатния въпрос за бежанците от Украйна. Броят им е толкова голям, че бездействието на властите е опасно. Това важи с още по-голяма сила, тъй като мнозина от тях не са интегрирани на пазара на труда, въпреки че той е отворен за тях. Сега е моментът политиците да подчертаят временния характер на техния статут. Трябва да се започне подготовка за тяхното завръщане още сега, за да може да се действа незабавно при евентуално мирно споразумение.

Само ако властите проявят решителност, населението ще приеме правото на убежище. Въпрос на време е нови вълни от бежанци да потърсят закрила – например от Иран. Тогава Европа отново ще трябва да поеме своята отговорност. Но без последователност и правила в дългосрочен план хуманността е невъзможна.

Ерик Гюер, главен редактор на NZZ

Превод за "Гласове": Меглена Плугчиева