Георги Първанов се активизира. След като напусна сградата на „Дондуков” 2, бившият президент даде няколко интервюта, записа се в БСП – Перник, взе участие в семинар и обяви война на два фронта. Единият – истински, другият – фалшив. Истинската битка на Първанов е срещу Сергей Станишев, а фалшивата – срещу Бойко Борисов. За никого не е тайна, че бившият президент е в отлични отношения с премиера и ненавижда своя наследник в партията, когото сам той посочи преди десет години. След като не успя да разцепи БСП с нефелното си движение АБВ, Георги Първанов реши да се върне в партията и да атакува лидерското място на Станишев. Острите думи, които изрече по адрес на Бойко Борисов, имат две прости обяснения. Едното е вътрешнопартийна лидерска заявка, другото е синопсис на сценария, който се канят да ни разиграват през следващия мандат. Борисов – дясното, и Първанов – лявото, са основните политически полюси, които първо ще си играят на власт-опозиция, а после ще влизат в коалиции за спасението на България и т.н. Изтъркано от употреба политическо театро, на което сме се нагледали. Друг е въпросът дали този сценарий ще се осъществи.

Коментарът ми обаче сега е за друго. Със зачестилите си появи напоследък Първанов ни напомни колко неприятен може да бъде, когато се активизира и започне да излиза извън протоколното безличие, зад което се криеше като президент. Неприятен най-вече с лъжите си и нахалния менторски тон, който усвои от дългото си пребиваване във властта. Последният му опит да фалшифицира историята и да се направи на герой не бива да бъде отминат без реакция. Става дума за датата 4 февруари 1997 г. и интерпретациите по повод на случилото се тогава.

През годините Първанов и БСП някак между другото успяха да внушат своята интерпретация на събитията и едва ли не да се изкарат радетели за демокрацията и защитници на гражданския мир. В интерес на истината за тази фалшификация им помагат и бившите сини величия, които не обичат много да си спомнят събитията от зимата на 96–97-а, както и думите, които приказваха тогава по площадите. Днешните им интерпретации също минават през личната им героизация. Петър Стоянов е ярък пример в това отношение. Той и Първанов днес приличат на два пуяка, които ще се пръснат от надуване по повод на 4 февруари, а истината е, че нито единият, нито другият има кой знае какъв принос за случилото се.

Това не беше чак толкова отдавна, че с такова нахалство да подменят истината. България катастрофира и това стана по време на управлението на Жан Виденов. Това е очевиден факт. Друг е въпросът за скритите игри, задкулисните интриги на различните лобита в БСП и т.н. Истината беше, че правителството на Виденов бе изключително некадърно, а управлението му нямаше никаква концепция. Да не говорим дори и за идея за така необходимите и дълго отлагани реформи. През лятото на 1996 г. хлябът изчезна от магазините, а през есента се изпариха и парите от банките. Спестяванията на стотици хиляди българи бяха откраднати, месечните заплати се равняваха на 10 долара, а пенсиите – на 3. Това е истината, която усетиха на гърба си всички българи.

Първанов беше зам.-председател на БСП и будеше точно толкова голямо отвращение, колкото и останалите му съпартийци. Той беше изключителен слагач на Виденов и неговото управление, а после за една нощ се извъртя и се направи на реформатор, предавайки Жан. Много добре си спомням, че тогава хората не можеха да гледат спокойно лидерите и депутатите от БСП и за малко не се стигна до публичен линч.

Първанов може и да е забравил, но аз помня как в късната вечер на 10 януари 1996 г. народните представители от ПГ на БСП избягаха от парламента през страничния изход, откъм БАН, обградени от полицейски кордон. Ако нямаше полиция, щяха да си отнесат боя, а ритник отзад със сигурност щеше да получи и Георги Първанов. И тогава, и сега си мисля, че боят им щеше да е напълно заслужен. Да не говорим, че после не само че нямаше наказани, ами обратното. Роди се ново поколение милионери...
Помня много добре тези събития и знам, че ако БСП не беше върнала мандата, щеше да се стигне до унищожението й. От друга страна, ако Петър Стоянов не бе отказал да приеме проектокабинета на Николай Добрев, щеше да приключи политически на първия месец от мандата си и да се превърне във втори Жельо Желев. Хората, които гласуваха за него, щяха да се разочароват и да го пратят в забвение.

Искам да кажа, че на четвърти февруари политиците действаха по единствения възможен начин заради уличния натиск и това не може да се смята за някакво геройство. Тогава и Първанов, и Стоянов бяха никои. Георги Първанов изпълняваше онова, което решаваше кръгът около Николай Добрев, а Петър Стоянов слушаше какво ще му нареди Иван Костов. Смешно е днес да разправя как бил решил еди-какво си, защото точно тогава нищо нямаше и не можеше да направи без решението на Костов и ръководството на СДС. Нещо повече. По-късно станаха ясни договорките между Николай Добрев и Иван Костов за начина, по който властта да бъде предадена, а соцпартията запазена, така че днешните опити на бившите президенти да се изтъкнат придобиват съвсем пуешки вид.
Четвърти февруари се случи, защото хората излязоха на улицата.

По-същественият въпрос е, че за пореден път бяха излъгани, а изключителната градивна енергия, която раждаше българската улица, за пореден път отиде за изпълнението на користни и банални частни проекти. Ако имаше герои на 4 февруари, това бяха гражданите, които в продължение на два месеца пълниха улиците. В тази история политиците са тотални мръсници – без изключение. Може би ви звучи схематично, но знам, че това е истината. Бях там и помня добре. Знам и какво стана след това. Знам и че тогавашният цинизъм трови българската политика и управлението до днес. /glasove.com