Борбата с престъпността отново е приоритет момер 1 за поредното българско правителство. И пак поводът е поредното зрелищно престъпление – отвличането на сина на бизнесмена Румен Гунински.

Което пък води до иначе логичния извод, че трябва да бъдат укрепени българските спец служби.

В страна като България обаче логиката не винаги е най -добрият съветник.

Защото тези служби на практика са същите, които създадоха проблема.

В България нямаше лустрация! След години напразни напъни и половинчати мерки бяха разкрити имената на хората сътрудничили на службите и толкова.
НЕ бяха взети мерки за пълното Деполитизиране на служителите в спец службите.

НЕ бяха отсечени и връзките с “братските” съветски служби.

Тоест нищо съществено не се е случило! Най – общо казано в България, заетите в сферата на Националната сигурност пак са и тук и пак са си същите.

И въпреки милицонерските пристрастия на настоящия премиер и ако щете въпреки логиката, проблемите с престъпността НЯМА да се решат.

Точно за това наливането на пари, ресурс и доверие в настоящите български спец служби НЕ е решение.

Истинската промяна в тази област е възможна само по един единствен начин – твърдо и безкомпромисно скъсване със съветско - милицонерско - олигархичният модел.

Няма друг начин!

Просто трябва да спрем да се взирме в конкретните поводи за скръб и да лекуваме ПРИЧИНИТЕ! Защото след сина на бизнесмена Гунински ще отвлекат сина на някой друг, а преди това отвлякаха синовета на много други бизнесмени(и на самите бизнесмени не простиха).

От ГЕРБ твърдят, че са дясна партия!

Самият Бойко Борисов много обича да разсъждава по темата за убития си дядо и за това как “Грешка е една компартия, която е убивала хора, да не е забранена”.

Какво стана с лустрационния закон?

Още на 28 юли 2009г. Дарик радио съобщи, че “През тази седмица започва работа по лустрационен закон, който да бъде предложен на вниманието на Народното събрание. Предложението е на Националния съвет на СДС.
Депутатите Лъчезар Тошев от СДС и Иван Иванов от ДСБ са натоварени с работата по закона.
"Считаме, че това ще бъде дълг към българското общество, защото хора, които са сътрудничили на най-жестоката структура на комунистическия режим, трябва да знаят, че в едно демократично общество е необходимо да понесат отговорност...”

Оттогава минаха три месеца!

Истинското изчистване и практическо укрепване на т.нар.български спец служби, обаче не радва никого в иначе пъчещата се с претенции за дясна партия ГЕРБ. Тоест дяволските изчадия, които сътвориха доносниците пак ще се отърват, чрез четвърт порция истина за самите доносници и ... толкова.

Ако “десния” Борисов има намерение да ликвидира ПЪРВОПРИЧИНИТЕ за българската органзирана престъпност се налага да да бъде прочетен, осмислен(ако това разбира се е възможно) и задължително приложен опитът на легендарния пастор Гаук.

Безспорно изкушението да се възползваш от всеки повод(отвличане,зрелищно убийство,мащабна контрабнда и т.н) и да огъваш ръцете на парламента и другите институции с искания за още и още ресурс(разбирай пари) и влияние(разбирай привилегии) е труднопреодолимо.

Да паратизираш на гърба на тревогите на обществото сигурно е много удобно! Още повече, че ние българите си го заслужаваме.

И всичко, ама абсолютно всичко с говоренето на Бойко Борисов щеше да е нормално, ако той просто си се занимаваше с това, което прави – да консумира властта без да се прави на такъв каквъто НЕ е!

Към днешна дата Бойко Борисов няма нищо общо с дясната идея.За него дясната философия е “Тъмна Индия”, а за кауза дори не си задлужава да говорим.

Един истински десен политик щеше поне да се опита да намери българския пастор Гаук!

Още преди години си заслужаваше да се започне, но това е друга тема - за това доколко “десен” е Иван Костов? Нещо като крокодилът, който беше повече зелен, отколкото дълъг – Иван Костов е (докакзано) повече черен, отколкото десен!

Борисов обаче все още има своя шанс.Дали ще се възползва от него е съвсем друга работа.

Обратното броене вече стартира!
Антон Луков

П.П.Заслужава си да бъде почетена мъдростта на пастор Гаук с извадка от „Берлинска реч за свободата”, която богословът и бивш федерален пълномощник за документите на Щази произнесе през април 2009 г. по покана на фондация „Фридрих Науман”. Искрено се надявам, че такива като варненските кадровици на ГЕРБ Павел Димитров(ДС) и Данчо Симеонов(ВКР) ще разберат някоя и друга буква от написаното.


Пастор Йоахим Гаук: Защо не обичаме нашата свобода?

Как става така, че хората, които наистина могат да живеят в условията на демокрация и свобода, при допитвания винаги изразяват голямо недоволство от политическите обстоятелства? Защо смятат нашата обществена система за неспособна да решава съществуващите проблеми? И защо за някои социализмът отново е скъп и то не само на изток, но и на Запад?

Прави впечатление, че на Изток, където преди 20 години хората смело и активно поискаха свобода, сега съществува осезаема хладина към отвореното общество. Онова, което на пръв поглед може да ви се стори, като обвързване на хората със социализма, при по-внимателно вглеждане се оказва много по-страшно. Става дума не толкова за идеологията, която не ги пуска от ноктите си, а за поведенчески модели на подчинение и правене на кариера, на една засилена по времето на две диктатури зависимост от „онези горе”, които държат мнозинството в едно продължаващо състояние на апатия и безсилие.

Разбира се не всички се приспособиха, не всички бяха готови да правят кариера на всяка цена. Мнозинството се държеше изчаквателно и презимуваше в различни ниши. Обаче дори онези, които се държаха настрана от системата, не можеха да избягат от нейните структури.

В най-добрия случай човек можеше да участва в някакви културни алтернативи, но в политическо отношение си оставаше безсилен. Днес хората не обичат да си спомнят това.

Една част от народа упорито се упражнява в избирателно спомняне.

Спомените, които пропускат всичко политическо, са аполитични, но не без политически последствия. По мое мнение това е много по-опасно, отколкото политическата носталгия на една определена партия, където освен леви демократи са подвизават и червени реакционери и се занимават със замазване, разкрасяване и омаловажаване на диктатурата.

Изтокът носи лесно забележимия отпечатък на една различна политическа култура от запада. Там имаме работа с едно общество на преобразуванията, а тук на запад с гражданско общество. С това не искам да омаловажавам културата на Изтока или да я определя като неморална, нито искам да кажа че сме толкова различни по характер, че помежду ни се издига стена. По-скоро говоря за исторически развили се различия в манталитета, които нямат много общо с характера, а с възможностите за развитие.

Зная, че проповядвам труден път, но нашето „да” за свободата печели дълбочина и същност, ако е предшествано от решително „не” на несвободата. Със спомена за несвободата пробуждаме чувства, които си бяхме забранили и отчасти атрофирали: гняв, ярост, срам и тъга заради неправдата и несвободата, които не можем да наречем неправда и несвобода, а може би и не искаме.

Който гледа на тези спомени като на прогноза за кратки превалявания, които трябва да се избягнат, си остава емоционално затормозен.

Ако обаче ги допусне, ще се сбогува с тях в дълбините на своята психика. Ще се сбогува не само с една политическа система, но и с духа на несвободата и безсилието. Една преживелица от моето минало може да онагледи казаното.

По времето на ГДР едно семейство от Рощок се разхожда. Застанали са на кея, родителите с двете си момчета, и гледат как бял кораб излиза в открито море. Момчетата: „Колко е красиво. Искаме да се качим”. Бащата отговаря: „Не може. Фериботът плава за Дания”. Децата обаче не се отказват. „Но там има хора”. Бащата: „На него могат да се качват само хора от Запада”. Децата се възмущават. Бащата би могъл да се присъедини към чувствата им, но вместо това им обяснява, че още са малки и не разбират, а освен това сладоледът тук е по-вкусен.

Така обявихме ненормалното за нормално и то не само пред децата, но и пред нас самите.

Спестявайки си болката, гнева и яростта, ние се оказахме способни да живеем. Но станахме корави. Изгубихме способността да реагираме спонтанно на неправдата, на затворничеството и несвободата, както може да реагира едно дете.

Не бива никога да забравяме, че всички сме родени за свобода, а не за затворничество!

През лятото на 1990 Вацлав Хавел говори за „страха от свободата”. Почти всички знаеха, че преди 1990 са живели в затвор, но след падането на оковите им беше трудно да живеят без указания и ограничения.

Всяка новоспечелена свобода, понякога се струва на човека като непоносимо бреме.

Свободата предизвиква страдание и така се ражда копнежа по рая – независимо дали от религиозно или политическо естество. Това правеше комунизмът толкова изкусителен. Той пренася представата за Царството Божие в политическата сфера и засмуква човешката вяра. Комунистите не искаха религията. Те я замениха със суеверия и лишиха милиони люде от тяхното достойнство и от живот.

В момента преживяваме невиждана от 20 години антикапиталистическа вълна. Причината е хорският страх от загуби, гневът срещу безотговорността и смесицата от някога западнали актьори, които повдигат въпроса за смяна на системата. Но който проповядва това, трябва да посочи алтернативи.

Който иска свобода, трябва да подкрепя и икономическата такава. И онези, които искат подкрепа за слабите, не трябва да забравят, че само добре функциониращата капиталистическа икономика може да спечели средствата, нужни за подпомагане на нуждаещите се. Социализмът не се справи с тази задача. Затова онези, които днес си мечтаят за него, трябва да се запитат как рецепти от завчера, които вчера са се оказали негодни, утре ще вземат да проработят./ceacbg.com