Иска ми се да отбележа 100-годишнината на баща ми и в Лос Анджелис, където има хора, които го помнят или са чували за него от роднини и познати

Най-трудната роля на Апостол е последната му – на цар Йоан Асен. Вече много болен, му се налага да играе с перука и 45- килограмова ризница в най-голямата жега

Помня как родителите ми разпалено обсъждаха създаването на човешки ембрион в епруветка

Участвах в “Момиче за милиони долари” с Хилари Суонк от “двете страни” на камерата – като изпълнител на малка роля и като асистент

Всичко започна от една стара снимка - на нея са незабравимият актьор Апостол Карамитев и синът му Момчил като дете. Запитах се каква ли история се крие зад нея?! Потърсих самия Момчил Карамитев, за да разкаже за това в годината, когато  България чества 100 години от рождението на Апостол Карамитев.

Оказа се, че Момчил е по работа в Ел Ей. Той живя тук 30 години, но преди близо две години- след загубата на съпругата си, се установи в София. С Момчил говорим  за всичко - от незабравимите роли на Апостол Карамитев, какъв баща и съпруг беше - до смъртта му, както и за неговите проекти. “Случайно намерих тази снимка вкъщи. Да си призная, не си спомням къде е правена, нито от кого. За съжаление, и майка ми (актрисата Маргарита Дупаринова - б.а.) си отиде през 2005 г. и вече няма кого да попитам. По това време съм бил в 4-и клас. Много добре си спомням заради моята прическа. Хич не я харесвах. (Смее се.) Баща ми ме водеше да ме подстригва при бръснаря Райчо. Той работеше в салона в градинката на “Кристал”, където са снимани някои от сцените на “Любимец 13”. Аз се чудех как да изглеждам повече като мъж, а Райчо все като дете ме подстригваше. И баща ми забеляза, че това не е моята прическа, и смених салона. Знам, че много хора го свързват с “Любимец 13”… 

-Това ли беше любимата му роля? Той влизаше в най-различни образи. Над 50 само в киното.

- Любимата му роля е Александров в “Бялата стая”.

- А коя е най-трудната му? Може би “Сватбите на Йоан Асен”, която всъщност е последната му.

- Да, това е най-трудната му. За да влезе в ролята на цар Йоан Асен баща ми направи огромно историческо проучване преди снимките.

Екипът имаше безкрайни репетиции и дълъг период на изработка на костюми. Повече от два месеца са репетирали до най-малкия детайл. Режисьорът Вили Цанков беше перфекционист. Тежко се работеше с него. Филмът е сниман някъде край Плевен. Баща ми беше много болен вече, но му се наложи да играе с перука и 45-килограмова ризница в най-голямата жега. Той живееше в страшни болки. Нас не ни притесняваше, оправдаваше състоянието си с дискова херния. Коста Цонев ми е казвал, че се е превивал от болки на снимките… Не дочака края на филма. Коста Цонев завърши неговата роля. 

- Същински рицар е бил баща ви! Как се е запалил по театъра?

- Баща ми е израснал в много бедно семейство, били са трима братя и от малки са помагали на родителите си. Баща им - моят дядо, е работил много тежка работа на пристанището в Бургас, за да издържа семейството. Казвам това, за да подчертая, че той не е израснал в артистична среда, която да го подтикне към актьорската професия. Но от малък си знаел, че ще бъде актьор. Играел е в ученическия театър на Италианския лицей в Бургас. Неговият учител по български е забелязал артистичността му и го окуражил  да тръгне по този път. Накарал го да повярва, че може да бъде актьор! Италианското училище много му е помогнало за неговия светоглед. Той е бил отличник и заради това е имал право - като награда - да ходи за цял месец в семейство в Италия. Няколко пъти е бил там и много добре владееше италиански. 

- Баща ви имаше ли предложения да играе в чужбина? 

- Снимал се е в чужди филми.  “Легенда за любовта”: от една история са направени 2 варианта - с български актьори и втори с чешки. Апостол Карамитев играе и в двете продукции. С Емилия Радева в българския и с Жана Рибарова в чешкия. Питали са ме дали няколко месеца след снимките тя се е самоубила заради баща ми. Не знам нищо по този въпрос.

Баща ми играе войник в унгарски филм, а в немска продукция има главна роля на български разузнавач. Имали са интересна среща с Марчело Мастрояни. Единствено баща ми е говорил италиански от цялата интернационална група артисти на голям фестивал в Москва.  Марчело забелязал, че баща ми има прошарени бакенбарди и му казал: “Аз, ако ходя така в Италия, никога няма да ми дадат работа!”.

- Апостол Карамитев е най-младият артист в историята на България, удостоен с титлата “народен артист”. Това създаде ли му врагове?

- Имаше врагове, много. И след като си отиде,  не спряха. Не бих искал да назовавам имена 50 години по-късно. Много играеха с Любо Кабакчиев, но когато баща ми почина, имаше идея да изложат тленните му останки на сцената на Народния театър, за да се сбогуват хората. Но Кабакчиев не разреши, защото каза, че има опасност хората да изпочупят седалките на театъра, затова сбогуването беше във ВИТИЗ.

Голямо отмъщение имаше и от Павел Васев. Като студент той се появил пиян на лекции и баща ми го изгонил от занятия във ВИТИЗ. По-късно Васев стана директор на Народния театър и веднага махна името на баща ми от “Камерна сцена Апостол Карамитев”.

Нарече я “Камерна сцена на 4-ия етаж”. Мотивът му: “Защо пък да се казва Апостол Карамитев, да не би той да е бил най-добрият?”. Навремето това е била една заличка за провеждане на събрания, а баща ми се преборил да отпуснат средства и да зафункционира като малка театрална зала с цялото необходимо оборудване. Така той е отворил още една възможност за актьорите.  Шест години се опитвах да върна името на баща ми. В крайна сметка това се случи с постановление на Министерството на културата. Тази зала заслужено носи името Апостол Карамитев не защото той е бил най-добрият, а от най-добрите, но той се е занимавал с цялата организация, той я е отвоювал, той я е създал. Дори не знам как е успял да ги убеди, след като беше безпартиен. 

- Как родителите ви успяваха да се грижат за вас със сестра ви - и двамата бяха толкова отдадени на театъра? И майка ви Маргарита Дупаринова беше сред звездите на българския театър и кино. 

- Родителите ни не са имали деца 9 години. Майка ми успяла да забременее с помощта на билки. Нямахме най-щастливото детство на света. Родителите ни бяха много заети. Държаха да бъдем много самостоятелни. От малки ни учеха на това! Вечер трябваше сам да заспивам. Докато се борех със съня, всеки път си казвах, че няма да ги пусна да играят на следващата вечер. Но така си остана и занапред… С баща ми сме отишли веднъж на море и веднъж на планина - в Говедарци.

- Пазите ли някое от тези хиляди писма, които баща ви получаваше от почитателки? Или майка ви ги изхвърли?

- Никога не съм чул вкъщи да се разговаря на подобна тема - за фенките на баща ми. Възможно е майка ми да го е преживяла тежко. Знам, че имаше куфар с писма, но не знам къде е той. 

- Кой е най-скъпият спомен, който пазите от родителите си?

- Майка ми ме подкани да не се срамувам, че съм актьорско дете.  Винаги ще помня как тя ми препоръча да се явя на изпит във ВИТИЗ с материали по Доналд Бисет и това ми помогна. Веднъж ме помоли да имитирам една циганка и баща ми се учуди как се справям. А първият ни конфликт с баща ми беше, че аз тайно се записах на кинокръжок. Тогава той разбра, че няма да се отърва от киното, то си е потребност. За да не ходя да гледам филми, той ми даваше всяка сутрин точно пари за сандвич с кренвирш. Но аз си давах парите за билет за кино. Не чувствах глад.

Например изгледах “ Сбогом, гринго” в кино “Сердика” 13 пъти, живеех с тази история. Аз не бях отличник като него. Той често сядаше до мене. Тази снимка, от която тръгна нашият разговор,  ми напомня точно тези моменти, когато ме изпитваше и ако имаше нужда, ми помагаше за уроците по математика, но после реши, че самичък трябва да се справям.

Никога не съм бил синът на мама! Не ме е глезила, не ме е слагала над другите, но ме е защитавала, когато е имало нужда. Тя ме е обичала по неин начин, но никога не чух да казва, че съм много добър или каквото и да е било в моя полза. Чак след като се ожених, се сближихме, но малко живяхме заедно.

Баща ми ще запомня с това как ме беше взел със себе си и крачехме из коридорите на Киноцентъра. Тогава му казах, че искам да стана режисьор. Той ми каза: “Един добър режисьор трябва да знае и актьорската професия”.

Години по-късно ме приеха режисура актьорско майсторство. Не приемаха кинорежисура – имаше нулеви години. Заминах за Италия по препоръка на проф. Христо Руков, мой преподавател по сценичен бой и пластика. Бяхме на специализация там заедно с Ернестина Шинова. Стипендията беше за един човек, но от България изпратиха двама, защото имаше възможност да живеем в къщата на Борис Христов (оперния певец - б.а.).

Имах уникалния шанс като студент да участвам в последния филм на великия Федерико Фелини - “Гласът на Луната”. Той беше много болен, но не съм виждал някой друг режисьор така да импровизира! Дори вървейки по улицата, всичко можеше да вкара умело в кадър! Бях един от асистентите на продукция. “Нищо че сте студенти - няма само да гледате, ще работите”, ни каза той. После ни отпусна малък хонорар. Много научих в Италия.

Всъщност заминаването за Италия стана по “италиански” – с малка грешка. Проф. Руков мислел, дори бил убеден, че съм завършил италианско училище, а всъщност баща ми беше възпитаник на италианското училище в Бургас “Алфредо Орияни”. Неговото предложение било прието от академичния съвет във ВИТИЗ и аз подадох документи. Скоро след това в личен разговор с проф. Руков стигнахме до мотивите да ме предложи за специализация в Италия. Той ме погледна сериозно и каза, че знаел, че съм завършил италианска гимназия. Тогава му казах, че не аз, а баща ми е завършил това училище. А той с усмивка рече: “Е, баща ти или ти – все едно. Да видим дали италианците ще те одобрят”. Понеже стипендията беше италианска.

Няколко години преди това беше направен опит за покушение срещу папа Йоан Павел II и бяха разгърнали една антибългарска медийна пропаганда, че това е български заговор. Оказа се, че италианците не видяха заплаха от нас двамата с Ернестина и ни приеха много радушно. По-късно се доказа, че не е имало никакъв заговор от страна на българската държава или нейните тайни служби. Положихме огромни усилия да научим езика, преди да отидем да учим там. (Смее се.)

- Сега е актуално да се говори за българите в Оскарови филми. Малцина си спомнят, че и вие имате такъв зад гърба си.

- Да, участвах в правенето на “Момиче за милиони долари” от “двете страни” на камерата – като изпълнител на малка роля и като асистент. В този филм участваха Хилари Суонк, Морган Фрийман, а режисьор е Клинт Истууд.  Филмът е носител на 4 оскара през 2004 г.

Правеше се разкадровката на сцените, а това става преди снимки, понякога и по време на снимки се допълват или коригират неща. Бях се сближил с оператора и му предложих няколко допълнения, които бях научил от следването си в Италия. Той сподели това с Клинт Истуут. Той подскочи и се сети, че преди години, като снимал в Италия, някой предложил такова движение на камерата. Пита ме откъде съм и дали съм учил в киноучилище. След като му казах, че идвам от италианско училище  и че съм роден в България, ме гледаше по  друг начин.

Колкото до оскарите - това са факти и приказки – преливане от пусто в празно. Много хора си приписват кредит за това, но какво са направили те за получаването на оскара? Там се мълчи. Хареса ми единствено изказването на актьора Димитър Маринов за неговото участие – с какво се е справил в процеса на кастинга и когато е работил. Достойно професионално представяне на високо ниво. Имах щастието да се срещна с него в София, след като минаха всичките шумотевици. Имахме сърдечен, непринуден и откровен разговор. От него разбрах, че и той има намерение да предаде наученото на по-млади и неопитни хора.

Много се зарадвах и на Мария Бакалова, която освен с младостта и чара си направи много интересно необичайно влизане в това кино. Човек без нейните качества не би могъл да стигне дотам. Колкото и да лаеха против нея, не могат да омаловажат успеха ѝ.

На това място не стъпва човек  (в случая жена) само с красота, сексапил и мила усмивка. Зад всичко това стои една системна работа със самия себе си, за да можеш да достигнеш до това място.

- Върху какво работите в момента?

- Много приятно предизвикателство е да работя с колеги  по двете новели, които ми предложи Сергей Комитски, мир и светлина на душата му. С тези проекти направих хубаво завръщане към родината след дългата емиграция. Изучавам музика и се уча да свиря. Ще си пренаредя събраните знания и умения, ще ги дам на някого, който има нужда. Говоря така, защото всичко е в процес на правене.

Засега помагам на Съюза на българските артисти, на община Бургас, на Националния филмов център, на хора, интересуващи се да направят събития, свързани с годишнината на Апостол Карамитев. Надявам се да успея да направя отбелязване на 100-годишнината на баща ми в Лос Анджелис, където има хора, които го помнят или са чували за него от роднини и познати. Нека припомним какво е оставил той. 

- Ако беше жив Апостол Карамитев днес, какво щеше да каже за последните големи събития като войната в Украйна и затварянето на света заради ковид пандемията?

- Една от основните теми, които вълнуваха баща ми, беше как животът се променя и поради какви причини. Помня как разпалено обсъждаха с майка ми създаването на човешки ембрион в епруветка. По негово време нямаше интернет, но той много се информираше какво става по света. Той смяташе, че киното е много интересно, пресъздавайки най-различни истории, но всичко, което се случва по света - конфликти и войни, е за сметка  не на президенти, премиери и генерали, а на обикновените хора.  А лично мен ме притесняват толкова чести избори - нещата не вървят. Неприятно е да гледаш как на гърба на данъкоплатците шепа хора забогатяват и въобще не ги интересува актуалното състояние на народа. Млади хора продължават да отиват и да остават в чужбина поради липса на заетост и мизерни възнаграждения, които не отговарят на цените на продуктите и услугите.

Навремето бях изпаднал в униние, защото ме бяха обвинили за нещо, за което нямах вина. Споделих това с баща ми. Той отговори, че и на него му се е случвало няколко пъти, когато  е бил на моите години, а дори и след това. Понеже заминаваше някъде по работа и нямаше възможност да седи и да ме утешава, ми каза нещо, което помня и до днес: “Където и да си, каквото и да се случва с теб, аз ще бъда винаги с теб, до теб и за теб”. Минаха години и сега, като работя по новелите, написани от Сергей Комитски, чета цитат от него, взет от книгата “Златният храм” на Уилям Голдман:

“Каквото и да кажеш, каквото и да направиш, където и да отидеш, аз ще бъда винаги наблизо. Когато се нуждаеш от мен, просто се обърни и аз ще бъда до теб”.  Това съвпадение ли е?

CV

Роден е през октомври 1960 г. в София в семейството на актьора Апостол Карамитев и актрисата Маргарита Дупаринова. Има сестра Маргарита, която също е актриса, но сега живее в Канада.

През 1986 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”) в класа на проф. Надежда Сейкова и доц. Елена Баева. После учи кино- и телевизионна режисура в Рим при проф. Анджело д'Алесандро.

През 90-те години специализира кинорежисура и кинодраматургия в Нюйоркския университет. После се премества в Лос Анджелис, където работи по международни и американски филми.

ПЕПА ПЕТРОВА, Лос Анджелис специално за 24 часа