В началото по протестите излизаха граждани с чисти сърца. В очите им имаше гняв и недоволство срещу монополите и системата, но имаше и надежда за по-добър живот. Имаше и искания за намаляване на цената на тока (но не с мизерните 6-7%), за одържавяване на ЕРП-тата, за наказания на виновниците, които допуснаха монополите да дерат по няколко кожи, за промени в Конституцията и Избирателния кодекс, които да позволят гражданско участие и контрол.

Тогава, само преди по-малко от месец, на протестите излизаха стотици и хиляди. Плакати и транспаранти нямаше кой знае колко, но българските знамена се вееха навсякъде. Хората заставаха открито с лицата си, с имената си и с исканията си пред медиите.

Сега продължаващите да протестират всяка вечер са доста малко – около 50 души. Все едни и същи лица. Медиите ги познават дори по именно, както се казваше в един виц. Знаят се и исканията им. Сега хората са малко, но плакатите и транспарантите са много. И надписите по тях са все срещу някого. Няма ЗА има само ПРОТИВ. И тук-там се вее роден трибагреник.

Така става, когато на протеста останат само така наречените организатори, претърпели едномесечен катарзис и изживяващи се като лидери на протестиращите. Иван Петров, известен като „крадеца на дънки“, дори вече не ходи на протести. Той участва само в организирани мероприятия, на които агитката му скандира в полза на Веселин Марешки и на БСП.

Неизменно в челото на протестите, които стартираха като безпартийни, всяка вечер се вре бившият депутат Станчо Тодоров. Там редовно е и Димитър Коларов – местен лидер от ДПС и дългогодишен бордовак в „Търговски дом“ АД, като представител на общината. Същият, който се нахвърли върху репортерка от Днес+, защото не искаше да бъде сниман и съответно разпознат, като партиен агент в протеста. Така се яхва народното недоволство.