Когато през 1990-та година посетих Полша във връзка с някакъв семинар, по стените на сградите често можеше да бъде забелязан един популярен графит, който гласеше: “Балцерович – Менгеле на икономиката”. Тогава страната вече бе поела по пътя на така наречената шокова терапия, провеждана именно от споменатия вече Балцерович, неговия екип и групи западни консултанти.

По същото време у нас мъдри леви глави убеждаваха българите, че шоковата терапия е нещо много лошо и страшно, че плавният преход е нещо много хубаво и полезно, че промените – ако изобщо трябва да се правят – е нужно да стават постепенно и полека, за да бъде защитено населението от техните непосредствени последици. Тези, които се осмеляваха да сочат полския пример и да изтъкват неговите предимства, бяха наричани безотговорни екстремисти и заклеймявани безжалостно от същите тези мъдри леви глави.

На 01.05.2004 г. Полша стана пълноправен член на Европейския съюз.

На 01.05.2004 г. България не стана пълноправен член на Европейския съюз.

Да се повярва, че освен толкова мъдри, тези леви глави са били и искрени в своето поведение и говорене през онези години, би се оказало непосилна задача за всеки поне средноинтелигентен българин. Защото ако действително са били толкова загрижени за гражданите и убедени, че трябва да им спестят “мъките на прехода”, нямаше и до ден днешен да свързваме именно тях с две от най-мъчителните управления в най-новата история на страната ни – тези на Луканов и Виденов. Именно техните управления и станалите емблематични техни “зими” донесоха на българите такива несгоди, в сравнение с които всякаква шокова терапия би изглеждала като невинна детска игра.

И двете визирани по-горе социалистически управления причиниха фактически катастрофи за страната, чиито параметри можеха да наложат само един от следните изводи: че тези управления са били изначално злонамерени или тотално некадърни. И двата извода, обаче, не са особено лицеприятни за мъдрите леви глави, които толкова обичаха да ни плашат със страшния Балцерович и неговата “нехуманна” шокова терапия.

Всъщност, те самите отлично осъзнават тази простичка истина. Ако не я осъзнаваха, нямаше днес да хвърлят толкова усилия и енергия, за да ни успокояват, като твърдят в прав текст, че Западът вече не се опасява от едно евентуално управление на БСП. Това се опита да направи Румен Овчаров със своето посещение в Обединеното кралство, такава е целта и на Сергей Станишев с визитата му в Съединените щати. Това внушение, обаче, е нож с две остриета. Защото чрез него практически се отчита, че нормалният свят (поне) някога действително се е опасявал от ролята, която БСП е играла в България. Но самата БСП никога до ден днешен не си е признавала, че е будила такива опасения. При това положение неизбежно възниква въпросът: Кога изобщо тази партия е била откровена в оценката си за своята роля и в отчитането на мненията за тази роля зад граница? И защо да вярваме, че е откровена именно сега?

Нещо повече. Всеки нормален човек би трябвало да бъде наясно, че може би наистина има известно значение това, дали Западът се опасява от едно евентуално бъдещо социалистическо управление на България, но много по-важни са опасенията на българските граждани. Твърде повърхностно от страна на БСП е да се опива от преднината, която и дават повечето социологически проучвания около година преди следващите парламентарни избори. Защото процентът на онези, които няма да гласуват, остава тревожно висок, а никой социалист, дори и най-оптимистично настроеният между тях, едва ли би си повярвал, че тези хора са симпатизанти именно на БСП.

Лесно е да се досети човек, за какво става дума. Подкрепата за БСП не е твърде голяма, въпреки преднината, с която тя толкова се гордее. Тази преднина не е резултат от някаква успешна еволюция на социалистите, а следствие от обстоятелството, че техните политически опоненти и до ден днешен не демонстрират, че са в състояние да подредят нещата в собствените си дворчета. Днес БСП паразитира върху гърба на неуредиците в дясното политическо пространство и един евентуален бъдещ неин изборен успех ще се дължи именно на недомислиците, допуснати от формациите в това пространство, а не на това, че тя изведнъж и масово е била страстно заобичана от гражданите на България.

Всъщност, в някаква степен се надявам, че не съм прав. Надявам се, че БСП действително е еволюирала и се е отърсила от своите зловредни заблуди и зависимости. Надявам се, че се е отказала от евтиния популизъм и до болка елементарните, но понякога дори престъпни схеми и ще се окаже склонна един ден – най-сетне - да провежда разумна политика. Много ми се иска в близко бъдеще, вместо един Сергей Станишев, начело на БСП да видим човек от мащабите на един Шрьодер, един Митеран или един Блеър. До този момент, обаче, абсолютно нищо не сочи, че това предстои да се случи в обозримо бъдеще.

Пак ще повторя:

Преди броени дни Полша, където фундаментът на реформите бе поставен от господин Балцерович, стана пълноправен член на Европейския съюз.

Преди броени дни България не стана пълноправен член на Европейския съюз.

Защо?

Защото мъдрите леви глави не искаха шокова терапия, защото направиха всичко, което зависи от тях, за да отложат неизбежното, защото ни разиграваха и унижаваха по мислими и немислими начини, водиха ни през две свои катастрофални управления, след всяко от които се налагаше да започваме всичко отначало и от дъното. Това че днес, все пак, макар и изоставащи от останалите, сме пред прага на членството си в Европейския съюз не се дължи на цялостното поведение на българската левица от 1989-та година насам. То е факт въпреки това цялостно нейно поведение.

Защото днешните успехи на Полша правят очевидно, че Балцерович все пак не е бил “Менгеле на икономиката”, но вечното закъсняване, и необходимостта да догонваме, натрапени от самата нея на България сочат именно БСП като “Херострат на прехода”.

Жоро Георгиев