Тръмп не водеше преговори с международните партньори, като отношенията се свеждаха до натиск и открит шантаж. 

“Констатацията, че следвоенният световен ред постепенно се разпада, вече не се поставя под съмнение. Проблемът е, че в резултат на това не се формира нова институционална и правна рамка на международните отношения. След като мирът постепенно отпадна не просто като цел, а и като понятие от международната лексика, сега и разбирането за ред в света е на път да се изпразни от съдържание, заместено от доминацията на силата, конфронтацията, милитаризацията, въоръжените конфликти.“
Това пише дипломатът Любомир Кючуков в предговора на седмия годишен сборник на Българското дипломатическо дружество със заглавие „Отива ли си следвоенният световен ред? Международна политика и българската дипломация“. Той предлага обективен и професионален анализ на международните отношения през 2025 година. 
Сборникът излиза с клеймото на издателство „Изток-Запад“ и е под общата редакция на Андрей Караславов, Любомир Кючуков и Симеон Николов. 
Автори са Андрей Караславов, Бисерка Бенишева, Бойко Коцев, Веселин Вълчев, Веселин Киров, Георги Георгиев, Георги Миленов, Енчо Господинов, Костадин Филипов, Любомир Кючуков, Любомир Найденов, Мариян Карагьозов, Меглена Плугчиева, Петър Коларов, Пламен Грозданов, Симеон Николов, Стефан Попов, Теодора Овчарова.
Сред имената са дипломати с богат опит, посланици на България в различни точки на света в последните години, има експерти и журналисти, които работят в полето на международните отношения. Изданието е вече на книжния пазар. 

Епицентър.бг ви предлага част от анализа на дипломата Любомир  Кючуков, публикуван в сборника, по една от водещите теми на изминалата 2025-а - политиката на Тръмп и отражението й върху световния ред. 

Любомир Кючуков

Изминалата 2025 г. отбеляза кулминацията на тенденция, определяща посоката на развитие на международните отношения през последните десетилетия – на задълбочаващ се отход от всичко, което се обобщаваше в понятието следвоенен международен ред. Избледнява не само споменът от Втората световна война, но се пренебрегват и уроците от нея, намерили израз в създаването на цялата следвоенна система на международна сигурност, въплътена в съответните институционални и правни норми, които спомагаха за предотвратяването на нов глобален конфликт. Като ерозията на следвоенния световен ред не води до създаването на нов такъв, а по-скоро до безредие, хаос, непредсказуемост и несигурност в международните отношения.

Международната динамика под знака на „фактора Тръмп”

Това бе годината на Тръмп – и Тръмп промени света. Това е констатация, която обаче предизвиква поне два въпроса: Тръмп ли го направи? Необратим ли е процесът? С други думи – дали идването на власт на този американски президент е аберация, отклонение от правилото, или е резултат от по-дълбоки процеси и е елемент от доминираща политическа тенденция, т.е. дали това не е новото правило. 

Дори само фактът, че това е втори мандат на Тръмп, както и че Европа на практика се сблъсква със същата вълна на популистки и националистически формации, принадлежащи на крайната десница (но в по-изчистен идеологически вариант), обективизира характера на тези процеси. Което води до извода, че става дума за цялостна криза на западните общества, за своеобразна мултикриза, резултат от натрупването и застъпването на политически, икономически, финансови, социални, дори и културни проблеми и явления, излизащи извън рамките на стандартните циклични кризи и придобиващи характеристиките на системна криза. Техният генезис е свързан със сблъсъка на капитализма и глобализацията, респективно кризата на националната държава, разтварянето на националните политически, икономически и социални баланси в глобалните дисбаланси, задълбочаване на неравенствата – на национално и междудържавно ниво. Същевременно се оформя институционален и регулативен вакуум в редица сфери – с най-видим пример дигиталните технологии и тяхното използване – и давайки основание периодът да се определя като етап на „дивата глобализация”. На този фон политическият откат, т.нар. деглобализация с поглед назад, към сигурността и уюта на националната държава, чиито основен (но не единствен) носител се явява Доналд Тръмп с неговото мото „Да направим Америка отново велика”, е достатъчно лесно обясним. Което в практически план означава парадоксална смесица от рестрикции, изолационизъм и концентрация на националната власт и ресурси, от една страна, съпроводени със засилена конфронтационност и експанзионизъм на международното поле (даващо основание да се говори за завръщане на империализма и стремежа към териториални придобивки от края на XIX и началото на XX век), от друга. Като Тръмп (и подобните европейски формации) е политическо олицетворение, високоговорител и катализатор, но не и генератор на тези процеси. 

Същевременно следва да се отчита, че в условията на технологична и комуникационна революция глобализацията е достатъчно обективен процес и стремежът към национално затваряне е по-скоро откат, а не поврат, не решава възникващите проблеми и е форма на своеобразен „политически неолудизъм”. Но дори и след логичното изчерпване във времето на тенденцията, олицетворявана от сегашната американска администрация (освен ако не бъде предизвикан глобален катаклизъм), то в периода пост-Тръмп ние ще имаме много по-различна международна ситуация с дълбоко променен дневен ред, в който като първа точка ще стои въпросът как точно се менажират отношенията в един глобален свят.

Международните отношения в „света на Тръмп” рязко ускориха своето темпо и своята непредсказуемост. Ерозията на следвоенния световен ред, заобикалянето на системата на ООН и пренебрегването на нормите на международното право (двата основни стълба на цялата следвоенна международна архитектура) не генерират нови правила, но създават нови баланси и нови опасни линии на противоборство – когато националистическата вълна се превръща в държавна политика. Това даде международен превод на лозунга „Америка на първо място”, превръщайки го в носещата конструкция на новата геостратегическа доктрина – като американоцентричен отговор на кризисните процеси, насочен към структуриране на един глобален свят с неприкрита американска доминация. 

В конкретен план, на първо място, това означаваше пълно пренебрегване на мултилатерализма в международните отношения, съпроводено с напускането на няколко десетки организации от системата на ООН. В своята външна политика Тръмп заложи изцяло на двустранните отношения, където САЩ имат предимството на своя огромен икономически, финансов, политически и военен ресурс спрямо всяка друга държава. 

Второ, САЩ на практика отмени един от основополагащите принципи на международните отношения след Втората световна война – равноправието между държавите. Тръмп не водеше преговори с международните партньори, като отношенията се свеждаха до натиск и открит шантаж. Реални преговори се водеха единствено с държавите, които имаха ресурс да противостоят на този подход: Китай – в сферата на икономиката и търговията; Русия – по проблемите на глобалната сигурност. 

Трето, същото се случва и с принципа на националния суверенитет – с агресивно заявените претенции за придобиване на Гренландия, Канада, Панамския канал. Съществената разлика тук по сравнение с предишни администрации е, че Тръмп избягва дългосрочното ангажиране с военни операции на терен, а разчита на еднократни удари – както бе в Иран, а и срещу хутите в Йемен. 

Четвърто, Тръмп директно отрече съществуването на международното право, обявявайки го като инструмент на слабите. 

Не на последно място – „търгашеският подход” на Тръмп към международните отношения изведе на преден план не просто контрола, но овладяването на ресурси – преди всичко енергийни и на редкоземни минерали, извеждайки го в ранг на дългосрочна стратегия, което пък крие рискове от дестабилизация на много нови райони по света. Всичко това в своята съвкупност е конструиране на един свят на силните, доминиран от техните тесни национални интереси, без правила, съпроводен с борба за сфери на влияние и тяхното преразпределение.

Най-видимата жертва на тези дълбоки промени стана евроатлантизмът. Новата Стратегия за национална сигурност на САЩ беляза фундаментална промяна на външнополитическата визия не просто поставяйки под въпрос ролята на Европа в глобалния свят – заплашена от „цивилизационно изтриване”. Де факто беше отречена самата необходимост от съюзи и съюзници – която доскоро се разглеждаше като ключов механизъм за утвърждаване на американската хегемония. Доскорошната идеологизация на международните отношения („борбата на либералната демокрация срещу авторитарните режими” при Байдън) и инструментализация на ценностите бе подменена с ясен акцент върху интересите за сметка на същите тези идеология и ценности. Всичко това доведе до недоверие и постоянно напрежение в трансатлантическата връзка, постави под въпрос съществуването на НАТО, наложи преосмисляне в Европа на отношенията със САЩ и търсене на нови, собствени гаранции в сферата на сигурността, както и на диверсификация на икономическите отношения (след налагането на американските мита за европейски стоки). 

В тези условия Европейският съюз бе изправен пред наложителната задача да трансформира обявения стремеж към стратегическа автономност от политически лозунг в конкретни действия, което да му позволи утвърждаването като самостоятелен глобален играч. Към момента – без особен успех. ЕС напусна своето поле на комфорт и се опита да заиграе на чужд терен: от съюз на мира, ценностите и стандартите (в политиката и бизнеса), на меката сила и преговорите в търсене на политически решения на конфликтите той се препозиционира в полето на твърдата сила, на конфронтацията и милитаризацията – където загуби своите досегашни предимства, без да спечели нови. А заявката за трансформацията му в геополитически съюз, заменяща ценностите с интересите, не доведе автоматично до превръщането му в по-сериозен глобален фактор. По-скоро обратното: отсъствието на единство и трудното формулиране на общи позиции по основните международни конфликти все повече изолират ЕС в международен план и намаляват влиянието му в света. 

Това от своя страна доведе до негласно преформатиране и подмяна на самото разбиране за Европа в света: докато доскоро това на практика означаваше знак за равенство между ЕС и Европа, то днес активността и политическите решения постепенно се пренасочват към т.нар. коалиция на желаещите, а в по-съкратен вариант – в „европейската тройка” Германия–Франция–Великобритания (с все по-определящо влияние на страната извън ЕС – Великобритания). Нещо, което допълнително усложнява постигането на единство в рамките на Съюза.

Борбата за глобално лидерство между САЩ и Китай продължи да определя цялостната динамика на международните отношения. И през 2025 г. тя се колебаеше в диапазона между конфронтацията и конкуренцията, но характерното за периода бе, че като цяло тя се водеше в полето на позиционните маневри. След успокояването на напрежението, свързано с налагането на взаимни мита, и двете страни съсредоточиха усилията си върху укрепването на своето влияние и доминация в различни региони на света, внимателно дозирайки опасностите от изостряне на противостоянието. Тук основният рисков потенциал с възможности да се стигне до въоръжени сблъсъци продължава да произтича от стремежа на Китай за обединение с Тайван, от една страна, и ангажиментите на САЩ за защита на острова, от друга.

Годината отбеляза съществена промяна в международното позициониране на Русия. Започването на преговорите за мир в Украйна и особено интензивният диалог Москва – Вашингтон (достигнал своята най-висока точка със срещата Тръмп – Путин в Аляска) извадиха Русия от изолацията на Запада. Следва да се отбележи, че преговорите между двете страни имат значително по-широк предмет от войната в Украйна – те залагат контурите на бъдещите глобални взаимоотношения, включително и на новата световна архитектура за сигурност. Като същевременно и двете страни са заинтересовани от намирането на нови баланси и в триъгълника Вашингтон – Пекин – Москва. Това очертава възможност за постепенно по-пълноценно реинтегриране на Русия в международните отношения – свидетелство за което е изразената готовност и необходимост за диалог с Москва от страна на Берлин и Париж. Основният въпрос тук е свързан с това какво се случва  „на следващия ден” след евентуалното приключване на войната – нова студена война с дълбоко разделена, конфронтирана и милитаризирана Европа или постепенно нормализиране на отношенията на континента.

Годината потвърди тенденцията към постепенно нарастване на значението на т.нар. не-Запад в международните отношения – не само чрез организацията БРИКС, но и като отделни държави, на първо място Индия, Бразилия и т.н. От развитието и вътрешното взаимодействие на този важен сегмент от международните отношения до голяма степен ще зависи и коя от двете водещи тенденции – към свят на големите и силните или към многополюсност – ще доминира и определя глобалното развитие през следващите години.

Тенденцията към милитаризация на международните отношения, характеризираща периода след началото на войната в Украйна, се засили през изтеклата година. Това бе особено видно в Европа, където тя получи своето концептуално развитие (чрез т.нар. Бяла книга) и финансово обезпечение (с програмата „Да превъоръжим Европа” и нейния финансов инструмент SAFE). Същевременно отсъстват каквито и да било идеи за допълването на военната сигурност с договорно-правния компонент на сигурността, т.е. за търсене на споразумения за контрол и ограничаване на въоръженията. А изтичането през февруари 2026 г. на срока на последния инерционно действащ договор в сферата на ядрените оръжия Нов СТАРТ между САЩ и Русия на практика означава отпадането на цялата система от двустранни договорености между двете основни ядрени сили, свързани с контрола и мерките за предотвратяване на ядрен конфликт.

Досега Българското дипломатическо дружество е издало годишни сборници със следните заглавия, които можете да намерите в издателство „Изток–Запад:
„Всичко е геополитика“ - 2025 г.
„Година на повече войни и промени“– 2024 г.
„Война бе думата на годината“– 2023 г.
„Войната и дипломацията“ – 2022 г.
„Накъде отива Европа“– 2021 г.
„Накъде отива светът“ – 2020 г.