Любомир Кючуков

за Епицентър. бг 

Авторът е дипломат от кариерата. Доктор по политология. От 2005 до 2009 г. е заместник-министър на външните работи, а от 2009 до 2012 г. – посланик на България в Лондон. Директор на Института за икономика и международни отношения. 

Консултативният съвет за национална сигурност приключи с очаквания политически сблъсък – в условията на една достатъчно агресивна предизборна кампания. Но той, може би доста неочаквано, очерта и контурите на една сериозна позиция.

Започвайки от констатациите. Това не беше атака срещу България, но рязко повишава рисковете за сигурността на страната. Най-после ние разбрахме, че в Черно море се води истинска война. Не става дума за инциденти със случайно отклонени дронове, а за целенасочени военни действия от двете страни. 

Черно море е практически единственото място, където тази война се води извън териториите на Украйна и Русия. Нещо повече, атакуват се търговски кораби на трети страни, което е нарушение на всички норми на международното морско право. И атаките срещу двата кораба в българската изключителна икономическа зона са част от тази война. 

Впрочем, само през последните месеци по различни данни има над 200 атакувани търговски кораба в Черно море. Всички те - в 200-милната изключителна икономическа зона на някоя от крайбрежните държави. Защото поради ограничената площ на морето в него няма и един квадратен сантиметър извън тези зони. При това се наблюдава определена асиметрия в подходите на двете воюващи държави. За Русия първостепенна цел са пристанищните съоръжения, докато украинските удари са насочени към т. нар. руски „сенчест флот” в рамките на операцията „Молочка” – и това обяснява защо украинските атаки са малко под две трети от общия брой.

Логиката предполага, че дроновете са били руски. Но по принцип официалните власти винаги и основателно предпочитат да не боравят с предположения – особено когато става дума да се обвини друга страна. Същото се отнася и до различните информации за товара на потъналия кораб. В заявлението на фон дер Лайен също липсваха директни и конкретни обвинения за атаката към Русия.

Логично акцентът сега се поставя върху изграждането на надеждна система за защита от подобни рискове. Проблемът е – както показват и тези четири и половина години война в Украйна – че може да бъде унищожен огромен процент от атакуващите дронове, но не могат да бъдат унищожени всички дронове. И единственият начин това да се случи е да не летят дронове – тоест, да няма война. И това е може би най-важното в декларацията на КСНС – в нея освен многото мерки за сигурност присъстваше и достатъчно дипломация.

На първо място – разгърна цялото ветрило на възможните външнополитически действия: двустранни консултации с двете други страни членки на НАТО в региона, Гърция и Румъния, регионален формат с участието на шестте черноморски държави, ангажиране на ЕС, НАТО, ООН и Международната морска организация.

Специално внимание тук заслужава предложението за създаване на рамков механизъм за гарантиране на безопасността на корабоплаването в Черно море от ЕС. Естествено тази формулировка не носи нищо конкретно за широката публика, но на дипломатическия жаргон на Брюксел тя има съвсем конкретни параметри. Това, което България предлага е да започне дипломатически процес, който да доведе до създаването на хуманитарен коридор, осигуряващ безопасен маршрут за търговското корабоплаване в Черно море, допълнен със съответния мониторингов механизъм, даващ гаранции, че маршрутът се ползва само по предназначение. Като тук е важен подходът – към ЕС, в ЕС и чрез ЕС. Тоест, България се стреми да използва възможностите, който членството в Съюза дава – и за които като че ли много рядко се сещаме.

КСНС спести на страната и една не особена комфортна ситуация. НАТО неформално, но достатъчно ясно „обезкуражава” (това е буквалният превод) държавите членки да задействат при всеки отделен казус с дрон. чл. 4 от Вашингтонския договор, който изисква консултации при заплаха за сигурността и територията на дадена държава. Освен това чисто формално атаката е извън 12-милните териториални води на България, върху които се простира нейния суверенитет. След началото на войната в Украйна този член е задействан само веднъж, от Полша, когато 19 руски дрона навлязоха на нейна територия. За сметка на това има ясен механизъм за информация, който България е спазила.

Ако приемем, че все пак няма да се стигне до директен сблъсък НАТО-Русия и няма да има капитулация на някоя от страните, то тогава краят на войната може да бъде поставен единствено чрез преговори и дипломатическо споразумение. Което очевидно ще отчита фронтовата линия към момента на подписването. Това, от една страна, показва защо руските искания за контрол и върху неокупираната част на Донецка област са неприемливи за Украйна, но от друга и обяснява ескалацията на военните действия – всяка от воюващите страни се стреми да бъде в по-добри позиции към момента на евентуалните преговори.

По отношение на гаранциите – за да бъде мирът траен те трябва да дават както сигурност, че тя няма да бъде атакувана отново, така и да включват ангажимент, че тя няма да се опитва да си възвърне по военен път окупираните територии. Очевидно, че разполагането на военен контингент от държави членки на НАТО в Украйна след края на войната е неприемлив за Русия. Самата война започна заради евентуалното членство в НАТО. Тогава просто няма да има споразумение. 

И последно: мирен договор или споразумение за примирие? Видимо е, че Русия ще търси мирен договор, който юридически окончателно да закрепи окупираните територии като част от Руската федерация. Което е неприемливо за Украйна, която логично би търсила споразумение за примирие, което би фиксирало определено политическо и военно статукво, но би давало възможност за връщане на украинския суверенитет върху тези територии по политически път. Впрочем, точно това беше договорената формула между двете страни по отношение на Крим през април 2022 г. след преговорите в Турция, която даваше 15-годишен буферен период за окончателно уреждане на статута на полуострова. Това няма да бъде прецедент в международните отношения – Русия и Япония не водят война, но все още нямат сключен мирен договор след края на Втората световна война заради споровете за четири от Курилските острови. Алтернативата е безкрайна война. И тезата „мир, но не на всяка цена” означава именно това: война, но на все по-висока цена.