Не било традиция!... Баба им не е традиция! От доста време всяка година има едни и същи събития, които разтърсват социалните мрежи. Евровизия е едно от тях. Леденото хоро е друго. И ако в дебатите около първото има някаква логика, то не мога да разбера какво им бърка второто. По цял свят в провинцията има разни причудливи занимания, в сравнение с които нашето ледено хоро е скучно. Вижте например т. нар. „гридадрап“ в Дания, на Фарьорските острови, в рамките на който ежегодно се избиват по около 250 кита, изтикани насила от лодки към брега, където ги очакват просветени европейци със своите секири, куки, ханджари и всякакви други железа. Не виждам с какво и шотландците, които хвърлят камъни и дънери в полички по безгащи отдолу, са по-цивилизовани от леденото хоро и по-близо до „висшата култура“ според стандартите на Александър Кьосев с карираната ризка с късите ръкави, който не спира да се възмущава и от хорото пред Народния театър. Не знам, не съм присъствал на това хоро, но няма да се учудя, ако в него участват танцьори, не по-малко талантливи от актьорите вътре в театъра.

Защо ли ми се струва, че най-възмутени от леденото хоро през седмицата, а и през миналите години, бяха жълтопаветни граждани, които никога не биха минали покрай него, за да не видят там хванати свои роднини? Кога станаха граждани, кога простонародните занимания взеха да ги скандализират! Кога станаха калайджии, кога им почерня гѫзът! Ей, момчета и момичета! Истинските граждани – културни или не – твърде слабо се интересуват от ледени хорà, лазарки, коледари, сурвакари, ламкане и кушии. Истинските граждани не се интересуват и от това, че са истински граждани, за каквито вие настоявате да ви мислят денонощно.

Възмущението от фолклора има различни измерения. Това на Александър Кьосев и Ивайло Дичев (Бог да го прости! – непрежалима загуба за ляволибералния интелектуален авангард и в частност за творческия колектив на „Дойче веле“) е културологично възмущение, те просто по някаква причина се срамуват, че са българи и искат някоя сутрин да се събудят и да установят, че са някакви други. Има обаче и политологично възмущение, което опира до вечния сблъсък между доброто и злото, като в случая всичко на изток от Украйна е зло, а на запад – добро. И можете да си представите объркването им, можете да си представите покрусата им, когато, след като дни наред бълваха змии и скорпиони против леденото хоро, американското посолство, тяхната святая святых, се изказа твърде мило и радушно в негова подкрепа. Вярно, в честитката слизането на Св. Дух е подменено с „лечебната сила на водата“, но все пак, все пак…

Ами сега! Права линия е всяка линия, успоредна на партийната, но какво да правим, когато генералната линия изведнъж хукне в неочаквана посока, дори в неправилна довчера посока? Какво правим, а? Ами, хукваме да догоним новата линия и да успоредим с нея, това правим. Я вижте другаря Цукерберг! Ние да не сме нещо по-долу от него?

Дами и господа, очаквайте масови обръщания! Завчера, за моя рожден ден, ми се обадиха с честитки поне десетина мои по-близки или по-далечни познати – жълтопаветници, прогресивни либерали и глобалисти, които през последни 4-5 години сопола си не хвърляха върху мен, не ми говореха и не ме поглеждаха. Очевидно със свръхчувствителните си хорди са доловили някаква промяна във въздушните течения, виждат, че корабът се обръща и поема по нов курс и бързат да не останат извън мейнстрийма.

Нищо ново под слънцето. Разправяли са ми вкъщи как през 1956, по време на унгарските събития, седем години преди да се родя, се позвънило на вратата у дядо ми – царски офицер от артилерията, по чудо незасегнат от „мероприятията на народната власт“ (всъщност доста засегнат, но поне неизселен от дома си), отворила баба ми – лекарка в 19 поликлиника по онова време – и видяла една от новите си съседки, настанени в някой от домовете на другите офицери, които не са имали късмета на дядо ми. „Госпожа Радкова – запристъпяла от крак на крак съседката (забележете: „госпожа“, а не „другарке“) – нали, ако и тук стане нещо като в Унгария, ще кажете, че на никого не сме направили нищо лошо?“. Сега фактчекърите на Цукерберг са в положението да питат: „Ама нали ще кажете, че не сме направили нищо лошо?“. А в това време злорадо ще ги тричат и ще ги пращат на трудовата борса. Злорадството по адрес на фактчекърите вече става леко неприятно. Знам, че либералите са най-гнусни в приказките си против опонентите, но трябва ли да ставаме като тях? Да отвърнеш на злото със същото, значи единствено да го умножиш.

Пък и не съм сигурен дали имаме повод за радост. Вярно, либералната лудост сякаш стигна върха си, умори се, обезсмисли се и започна да се оттича. На нейно място започна да се връща нормалността. Но докога нормалността ще е нормалност? Кога махалото ще подмине златната си среда и ще започне да се изкачва към другата крайност? Критиците на системата са вечни, както са вечни и конформистите. Независимо от системата. Когато палачинката се обърне, не след дълго ще се окаже, че предишните опозиционери пак са опозиционери, а предишните нагаждачи пак са нагаждачи. Защото винаги ще има несправедливости, на които опозиционерите да реагират, и винаги ще има далавера, в която нагаждачите ще искат да се включат. И това е съвсем нормално, не се фрустрирайте. Зависи от вида човек, от характера и ценностната му система. Пък и е голяма илюзия да вярваш, че когато палачинката се обърне, светът става качествено нов. Същият си остава, просто временно се сменят действащите лица и някои понятия освежават смисъла си.

Ако бях конспиративен теоретик, щях да кажа, че световните господари са тези, които въртят системите – когато едната се изхаби, когато се компрометира непоправимо, тогава я сменят с другата, а хората си мислят, че доброто е победило. После започват леко да се съмняват, съмненията им стават все по-дълбоки, докато не дойде разочарованието, а след него – ропотът и гневът. Тогава световните господари свалят системата и връщат предишната, било под старото име или под някакво ново и нечувано.

Големите битки на този свят, включително революциите и войните, не са битки между доброто и злото. Политическите битки – ляво/дясно, социализъм/капитализъм, либерали/консерватори, европейци/евразийци и пр. – също не са битки между доброто и злото, за каквито пропагандните машини ги представят и по този начин подлудяват хората. Големите битки на този свят са сблъсъци между една разновидност на злото и друга, защото и светът целият лежи в злото, както е забелязал и ни учи св. Иоан Богослов. Истинската битка между доброто и злото е една и тя ще се състои при планината Мегидо (Армагедон) между ангелите и демоните и тогава злото ще бъде окончателно съкрушено, а светът ще бъде отнет от временния му княз.

Това че днес световният ляв либерализъм е в отстъпление е великолепно, изпълва ни с възторг. Но нека не забравяме, че ще бъде временно и утре доброто отново ще се изроди в своята противоположност и ще трябва да го махаме и него, чудейки се с какво да го заменим. Чудим се, но не преставаме да мислим, че Картаген трябва да бъде разрушен. 

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg  

* * *  

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.