Малко са по-големите истини от тази, отразена в устойчивата словесна конструкция, която си позволих да заема от “народния гений” за заглавие. Самият “народен гений”, между другото, откакто се зная като съзнателна и помнеща личност, винаги търси странични извинения за собствените си несгоди.

За всичките беди на средновековната ни държава е виновен, едва ли не, “…стаканът с византийската отрова…”, например.

За попадането ни под османска власт обикновено изкарваме отговорни всичките останали балкански и близки до Балканите владетели, дето не били осъзнали “историческия императив” за общо противопоставяне срещу нашественика. След което за падането на всяка българска твърдина обвиняеми се оказват дисагите, пълни с жълтици и натоварени връз гръбнака на безименно магаре, а не – например – числеността и мощта на завоевателя.

За несгодите на постосвобожденското ни княжество, а сетне дор’ и царство, са виновни “съюзниците-разбойници” и ваджишките всепродажни политици, дето били загубили позиции, нихната мама, след като войската ни само побеждавала и пленявала наляво-надясно знамена… като за “Гинес”.

Двете така наречени национални катастрофи пък са ни сполетели ЕДИНСТВЕНО поради пъкленото влияние на гнъсния клон от династията Сакс-Кобург и Гота, посят, поникнал и позастоял се по нашите земи.

Комунистическото ни близко минало, биха казали мнозина представители на скъпия на сърцата ни “народен гений”, беше период, в който бяха построени една, две или петнайсет Българии. Ма то било “Перник-Волуяк”, ма то било “Хаинбоаз”, ма то било “Кремиковци”, ма то било долината на възтежката и големшка химия в Девня, ма то било АЕЦ “Козлодуй”, ма то не били чудеса, то не били приказки.

Разбира се, днес, в реални пазарни условия, всичките тез’ чудесии или не работят, или се нуждаят от капитален ремонт, или пък не само са неефективни, но са и дотолкова вредни, че би трябвало тутакси да бъдат сринати със земята.

Но и за това вече си имаме удобен виновник, когото да сочим с пръст и да му се зъбим. Това, естествено, е Западът.

Гиди Запад!!!

Не ще и не ще да влезе в ролята на един нов СИВ, който да ни изкупува боклуците. Няма никакво намерение да толерира замърсяването – реално или потенциално – на околната среда. Не проявява ентусиазъм, когато дойде време да одобрява технологиите ни и производствените ни процеси.

И на всичкото отгоре има някакви подозрения, че изчадия на бившия комунистически режим и нявгашните комунистически “тайни” служби продължават да дърпат конците у нас.

Повярвайте, скъпи на сърцето ми наши западни приятели… не е така…

Чиста случайност е, вероятно, че всеизвестен титан на мисълта, станал “Агент Албърт”, за да избяга от казармата поради любовно-психо-соматични проблеми, реши да използва най-вехтия трик от буквара, за да атакува тезите на един немски разследващ журналист, позволил си да артикулира факта, че на мястото на българското “обществено пространство” всъщност се е възцарила тоталната помия.

Агент Албърт спипа Юрген Рот за една грешка на преводача, а така също и за една погрешна информация, подадена от източник. Второто не би трябвало да бъде проблем, тъй като немският разследващ журналист по начало заяви, че цялото му писание е базирано на разкази от “източници”, които – по разбираеми причини – не иска да назове.

След като установи двете грешки (първата от които, според мен се дължи на обстоятелството, че преводачът се е объркал поради американското значение на “държавен секретар”, което при тях означава наистина и външен министър), агентчето Албърт направи всичко по силите си, за да обясни, че и останалото в книгата на Юрген Рот е безсмислено писание, на което не бива да хващаме вяра.

На кое, скъпи Коритаров, да не хващаме вяра? На това, че бившата комунистическа ДС е навсякъде? Ами, ето те – там, пред очите ни!

Така или иначе, Албърт-Коритаров потърси и намери това, което му бе нужно или поръчано в момента, дори и без да използва дълбоките си познания връз китайските език, култура и рекламни надписи. Ако утре потърси малко по-усърдно, вероятно ще открие и нови доказателства, че в определен период от развитието на държавната ни политика именно той, а не някой или нещо друго, е определял какви позиции да заемем по отношение на процесите, протичали във вече някогашната Югославия.

Истина е, че който търси, намира.

Коритаров намери едно, Борис Велчев намери друго и обещава, че ще намери даже трето. Плугчиева няма какво да намира, тъй като си падна директно на д…-то, в позиция, в която да обяснява кой друг се е провалил в търсенето и намирането. Управляващите като цяло пък си намериха Ковачки като “жертвен козел”.

Междувременно ДПС си намери “мъжка секретарка” и “бивш портиер”, осмелили се да говорят срещу движението. Единият от тях бе “намерен” едва след като стана покойник, а другият се обади чак след трагедията.

Млада и тучна социалистка намери Станишев чрез билборд.

СДС търси да намери новия си лидер.

ДСБ намират каквото им попадне, стига да им даде грам надежда.

Софиянски намери обратния път на блудния син, без да се е покаял.

ГЕРБ търси с какво да се заяде покрай управляващите, за да се самооткрие пред избирателите.

Май единственият, който хем търси, хем намира, хем след това има някакви последствия от търсенето и намирането, е ЕС – чрез ОЛАФ.

Но това, според “народния гений” би означавало, че пак някой “от Великите сили” ни се бърка и иска да ни прецака.

Тъкмо поради дълбокото осъзнаване на тази забавна специфика на българския “народен гений”, между другото, наскоро от Русия се опитаха да ни изплашат, че прословутият им “Бургас-Александруполис” нямало да мине през България, а през Румъния… За да завидим, а после и залюбим идиотския им проект.

Само дето Румъния се оказа по-нормална и по-европейска държава от днешна България и отвърна НЕ ЩЕМ ГО! Пък и хвърлящите глупави анонси руснаци някак си не успяха да обяснят откъде би минала любимата им тръба от Румъния до Гърция, ако не през България.

Всичкото това, дето съм го изписал до момента, разбира се, е глупост.

Важното е да продължим да вярваме, че за всяко наше нещастие е виновен някой друг. Ние, както е широко известно, сме дар Божи за тази планета. Търсили сме, търсили другиго - освен самите себе си - дето да е тъй велик, тъй непобедим и тъй онеправдан от Вселената, но така и не сме успели да открием подобен.

Засега.
Жоро Георгиев