Който се усъмни, че нищо не се е случило за тези 14 години "преход", нека си даде труда да се вгледа в туристическата стихия, заливаща сезонно републиката. Ще види такива удивителни сцени: на една и съща сергия - бюстчета на Ленин и икони с Дева Мария. Без преход. Фолклорният масов кич от нашето детство, ама съвсем същите куклички и пирографирани кутии, които някак съвсем естествено съжителстват с индийски миризми и африкански маски. Милиционерски шапки със социалистически кокарди, до които нацистки каски с череп или пречупен кръст. В старите български къщи, такива, каквито са ги измислили през 60-те години, се отварят китайски ресторанти, Спайдърмен и Суперуоман правят компания на Пижо и Пенда, а турски шалвари се продават заедно с хайдушки пищови и разнообразни символи на българщината. Любимият си персонаж открих в Несебър: той е облечен като готвач, с висока бяла шапка, а от малкото му джобче виси карта на КГБ - на трудно разбираем немски обяснява на преминаващите туристи, че е бил сътрудник на тази организация и сега добре ще ги нагости, ако влязат в капанчето му.
Това е то, глобализация: няма вече различни места, всичко е карашик, във всеки момент си навсякъде. Туристът може да поиска да хапне родния си йоркшърски пудинг или бохемски кнедли, значи трябва да му се поднесат на фона на созополски рибарски мрежи или копривщенски къщи (защото той иска да консумира и присъща за тялото му храна, но и възбуждащи въображението му знаци). Това на фона на едни безкрайни музикални миксове с такт на маршировка, които поглъщат, смилат и привеждат в разбираема за глобалния тъпак форма и последната мелодия, звучала някога по радиото. Дори динозаврите дебаркираха на Слънчев бряг, за да не каже някой, че сме изостанали от общата инфантилизацията на планетата.

И все пак в цялото това стълпотворение като че ли има една определена тенденция. Искате да разберете как България се представя пред света? Не си губете времето да изучавате фестивала "Европалия" - обиколете сергиите. ТРБ (Туристическа република България) все по-настойчиво се присламчва към могъщия образ на Изтока. За това добре дошли са индийски раги и китайски дракони.

Но главният ресурс, това са двете империи, с които прииждащите я свързват Съветската е ръбеста, грозна, студена, но застрашителна. Тя все някак го избива на оръжия, противогази, ушанки, униформи. Османската пък напротив излъчва обещание за всевъзможни тайни сладости, хареми, локуми, унасящи мелодии, високохолестеролни манджи, бълбукащи наргилета. Съветската кастрира, Османската изкушава; стомана и кадифе, забрана и позволение - каква по-плодовита среда за туристическата фантасмагория?

Православието също е впрегнато в каузата на екзотиката: от една страна Византия исторически е враг на Запада, откъдето идват престижните туристи (които най-често са там социално слаби, но нейсе). От друга - тази версия на християнството пак отправя към Русия (ето как сталинчетата съжителстват с мадоните), но без месианизма, по един битов, балкански начин. Някак уютна е православната образност - попска яхния, манастирско шушукане... Седи си майсторът пред дюкяна, пирографира Спасителя върху кутията под ich liebe dich, Steffi!, отпива от бирата, и дори не подозира защо едно "и" в проклетото filioque е могло да предизвика разрив между Източния и Западния свят.
Пасторалът е четвъртият вектор на само-ориентализирането на ТРБ. В добрата традиция на централноевропейския кич по чаши, чинии, лулички, покривки, картички плъзват кротки стада овце, пладнуващи около добродушен дядо-мустаклия, понякога на фона на "Александър Невски", понякога на Розова долина. Вероятно си мислим, че те си мислят, че Изтокът е място, населено с мъдри старци, които ядат кисело мляко и живеят дълго.

Друга, по-невидима страна на промяната, това е залиняването на възрожденско-героичната символика за сметка на всекидневието. Идете в Котел: монументалният пантеон на възрожденците, издигнат от мрамор и бетон в центъра на връх 1300-годишнината (който сигурно е струвал колкото една малка фабрика) е потискащо празен. Обратно, няма туристическа група, която да не се отбие в скърцащата приветлива дървена къщурка, където се помещава етнографската сбирка. Защо този триумф на бита над историята? Дали в самия национален исторически разказ има нещо сбъркано, неубедително? Или пък в ерата на глобализацията всичко, което е разказ (т.е. изисква усилие, разбиране, помнене), губи автоматически състезанието с онова, което се представя в образ (и което позволява да си представиш как и ти би могъл да живееш екзотично на тия черги, тия миндерлъци...)? Или може би възрожденската история (като проект за откъсване от Османската империя и приобщаване към Европа) просто не пасва на изобразявания Изток? Ако е така, не си губете време с героика, стройте музеи на провинциалния уют през епохата на двете източни империи, с които ни знаят.

Ивайло Дичев
в-к “Сега”, 15 август 2003 г.