Приемането на законопроекта за криминализиране отказа на арменския геноцид от Долната камара на френския парламент, предизвика яроростна реакция в Турция. Турският премиер Ердоган дори не се стреми да прикрива чуваствата си. Бесен е! Ответният удар на Анкара срещу Париж, засега, е съсредоточен на територията на колониалната история на Алжир.
И това не е случайно.
По принцип, алжирската тема за французите е почти толкова емоционално натоварена, колкото арменската за турците.
Ако обаче се върнем назад към началото на конфликта, ще видим, че всъщност днешните събития са били предначертани още преди векове.

Защото арменският геноцид не е началото на страданията за арменския народ.
През 13-ти век, арабският свят преживява едни от най-тежките дни в цялата своя история. По-малката беда е, че от запад настъпват кръстонсците на френския крал Людовик IX.
От изток се задава невиждана буря – монголците. Те помитат всичко по пътя си. Самият Чингис хан е обявил: „Всички градове трябва да бъдат изравнени със земята, за да се превърне отново целият свят в огромна степ, сред която монголските майки ще откърмват свободни и щастливи деца!“. Много скоро светът, и в частност арбския свят, ще се убеди колко сериозни са думите на дивия монголец.

Точно в разгара на тези паметни събития, както би казало Радио Ереван, се появява и арменската връзка.
Спокойно може да се каже, че Шаджарат ад-Дур, („дървото със скъпоценности“, робиня от арменски произход, красива и хитра, която в продължение на дълги години е била любимата жена на египетския султан Аюб) е една от най-заслужилите за исляма жени.
Султанът умира още в началото на сблъсъка с Людовик IX. Шаджарат ад-Дур обаче събира членовете на семейството на султана и им нарежда да запазят мълчание до пристигането на престолонаследника Тураншах, който по онова време се намира в Персия.
Според сирийския хронист Ибн Уасел, кралят на Франция научава веднага за смъртта на Аюб и това го кара да засили военния си натиск.
Но в египетския лагер тайната е запазена достатъчно дълго, за да бъде избегнато разложението на войските.
В началто на офанзивата, кръстоносците постигат успех и почти превземат Кайро.
В последния момент престолонаследника Тураншах се завръща начело на гвардията си съставена от мамелюкски турци и побеждава рицарите по особено поучителен начин. Турците избиват кръстосците един по един, защото те са се отдали на грабежи по улицие на египетската столица. И са се разделили.
По ирония на съдбата спечеленото от арменката Шаджарат ад-Дур време и нейното хладнокръвие спасяват последната илямска крепост Египет.
И то когато Дамаск и Багдат вече са в ръцете на монголите.

Защото на източния арабски фронт събитията са още по-драматични.
Армията на монголския хан Хулагу, който е внук на Чингис хан напредва към Сирия.
През 1258 г. в Багдад е убит последният абасидски халиф ал-Мутасим, тридесет и седми поред от династията си.
Специално в Дамаск, победителите, които влизат в града са ... трима - Боемунд Антиохийски, царят на Армения - Хетум и монголският военноначалник Китбука.

Именно участието на армеците в тази коалиция ще им коства държавата.
Не че са имали кой знае какъв избор – ако не тръгнат с монголите, нещастията, на които са щели да бъдат подложени, едва ли щяха да са по-малко страшни.
Просто са се оказали на грешното място в още по-сбъркано време.

Веднага след смъртта на хан Хулагу през 1265 година египетският мамелюкски султан Байбарс се възползва от започналото разделение между монголите и завладява първо Галилея. След това се отправя внезапно на север, навлиза в земите на аременския цар Хетум, разрушава един след друг всички арменски градове, между които и столицата Сис, голяма част от чието население е избито, а над 40 000 души са взети в плен.
Арменското царство повече няма да се възстанови.
Като държава, Армения се появава едва след 7 века.

Векове наред арменците плащат с цената на неизброими страдания за близостта на тяхната древна земя до границите на войнстващия Ислям. Именно арменската църква, заедно с църквите на ливанските хриситияни и египетските копти, и до ден-днешен са трън в очите на ислямските управници.
По една или друга историческа случайност, в дъното на най-кървавите гонения на арменците винаги са замесени етнически турци. Султан Байбрас, който унищожава арменското царство, е турчин от клана на мамелюците. Роден е през 1223 г. като роб в Сирия. Бил е огормен мъж, надарен с голяма физическа сила и желязна воля. Мургав, със сини очи, на които едва ли не дължи съдбата си. Първият му господар, аюбидският емир на град Хама, го продава от суеверие, защото погледът му го притеснявал. Купува го офицер, който го включва в охраната на последния египетски султан от Аюбидите. Не сле дълго, събитията се развиват по начин, познат още от историята на преторианската гвардия в Рим. Байбрас лично заклал поверения му за охраяна султан и по-късно сам станал такъв.

Байбрас бил звяр в човешка кожа.
В него нямало и грам от благородството на Саладин.
Потопил не само Армения в кръв. Превземането на управлявания от кръстонсците християнски град Антиохия е едно от най-кървавите в цялата история.
Мъже, жени и деца са изклани като добитък.
Казват че оттогава!От онези събитя преди повече от седем века, основната цел на арменската църква е да съхрани арменския дух.

Истеричната реакция на Турция, по отношения на приетия във Франция закон, е смешна и жалка. Французите никога не са отиричали и частица от своята история.
Докато турците четат историята, както дявола Евангелието.
Според тях Султан Сюлейман бил „великолепния“! А Султан Мехмед II Ал Фатих (Завоевателя) бил „тихия мечтател“!
И това е!
Милионите изклани християни са едва ли не подробност!

Всеки народ има своите велики победи, трудни моменти, дивашки изстъпления и унизителни поражения.
Турците не са изключение и историята им е като всяка друга! Нито по-добра, нито по-лоша. Просто е такава, каквото е!
Колкото и да се пени Ердоган, симпатиите на Европа и цивилизования свят са на страната на Саркози и Франция.
Защото когато започва двугодишният геноцид през 1915 г., в пределите на Турция са живели повече от 2,5 милиона арменци.
Младотурците са пряко или косвено отговорни за смъртта на поне 1 милион от тях.
Това, което направи френския парламент, отдавна трябваше да бъде направено и от българския.
Никаква полтическа коректност не може да оправдае турските зверства.
Още повече, че съдбата на България не е много по-различна от тази на Армения.

Антон Луков