От Фейсбук профила на проф. Огнян Минчев

За мен Филип Димитров винаги е бил своеобразен еталон за консервативно мислещ и действащ политик - и по-общо, човек. Той бе такъв и когато оглавяваше правителството през 1991-92 г., и винаги след това до ден днешен. Своеобразен парадокс бе фактът, че той стоеше начело на един СДС, в който по негово време доминираха радикални политически възгледи - нека припомним само Едвин Сугарев, Александър Йорданов, Михаил Неделчев. (Няма да спомена други известни сини фигури от това време, които успешно съчетаваха "демократичен радикализъм" с агентурна дейност в полза на ДС.)

В продължение на дълъг период от време Филип Димитров бе почитан като "светец на демокрацията" от широки кръгове на демократичната общност, докато самият той не излезе от политиката и не избра ролята на свободно говорещ човек при всякакви обстоятелства, защитаващ възгледи, несъвместими с господстващия психологически троцкизъм на сините радикали. Напоследък отчуждението между него и тях (остатъците от тях) е особено силно забележимо. Те обличат своята невъзможност да свършат нещо полезно с митологията за "тежката диктатура на ГЕРБ", на която са били подложени, а той рядко, но безмилостно им напомня, че претенциите им нямат общо с действителността.

Консервативният политически мироглед няма много общо с това да се накичиш с етикета "десен" и да смяташ всички, които не ти вървят по гайдата за "комунисти", "ченгета" или прътове в колелото на прогреса, който ти мъчително носиш, но все ти минава котка път. Консервативният подход е претенция за балансирана оценка на статуквото от гл. точка на възможното и желаното, което е единствена отправна позиция за преценката какво може и кога трябва да се промени. Промяната на всяка цена е характерна лява - прогресистка истеричност, често отказваща да претегли цената и ползата от всеки един - особено радикален - преход.

Откакто Филип Димитров реши, че може да си позволи да говори напълно откровено на своите съмишленици отпреди 30 години, те и техните наследници не крият разочарованието си от него. Това обаче не е проблем на самия Димитров. Той има правото да бъде честен и със себе си, и с другите. Тези, които го обожаваха в началото на 90-те и наследниците им трябва да си зададат само един въпрос - дали Филип Димитров е "отстъпник", или те продължават да бъдат толкова наивни, тесногръди и неефективни, колкото бяха преди 30 години.