Искате да убиете духа - сложете го в музей. Искате да запазите спомена – оставете го в църква. Баташката църква не може да е музей.

Преди вече пет години опитите за изследване на млад германски професор и една българка, негов научен сътрудник, показаха колко чувствителна тема е Баташкото клане в съзнанието на нацията. Разгоряха се страсти и страстни спорове.

Малко преди годишнината от събитията през 1876-та година темата пак е на дневен ред и Батак отново е на път да хвърли своя мрак. Този път заради спора дали църквата, превърнала се в последно убежище на мнозина, да бъде храм с редовни църковни богослужения или да остане музей-костница.

Какво се промени за пет години? Църквата канонизира жертвите на Баташкото клане, а местната община върна храма, който досега беше музей-костница, на Пловдивската митрополия. Желанието на местния владика да възстанови богослуженията в нея обаче разбуни духовете и някои от преките наследници на жертвите се обявиха против и поискаха църквата да остане музей. Митрополит Николай от своя страна направи шествие до храма, съпроводен от рокери. И пожъна гневни коментари.

Владиката всъщност е прав.

По много причини. Нека обаче при преценката си не се влияем от личността на самия митрополит, който се превърна в трън в очите на много хора /и любимец на не по-малко/ с доста твърдите си позиции по различни въпроси. Всеки друг на негово място би постъпил по същия начин, защото никой духовен водач няма да остави негов храм да бъде музей. Не защото Църквата има нещо против музеите. А защото в музея се слага нещо старо, чието време е безвъзвратно отминало. По своето разбиране Църквата е жива. А е жива само, когато изпълнява богослужението си – и по-специално литургията – и в нея участват хората. Когато църковните служби секнат и хората си отидат, едва тогава храмът умира и се превръща от само себе си в музей: кръстовете стават примери за резбарско или златарско изкуство, иконите и стенописите – картини на умели художници, колоните и зидовете – дело на талантливи архитекти.

Ако искате да убиете духа, достатъчно е само да го поставите в музей и той ще умре.

Най-малкото, защото хората вече започват да го възприемат като нещо неактуално и нещо мъртво. Сигурен съм, че това е последното нещо, което биха искали наследниците на жертвите от Батак. Но нека кажем и че всъщност те вече не могат да претендират за своето наследство. Не в тесен юридически смисъл – там проблеми нямат. В по-широк смисъл. След канонизирането на жертвите за мъченици на вярата те се превръщат в общоцърковни светци. Те стават общовалидни както за православните в Гърция, така и в Русия, Сърбия и така нататък до края на света. И в този по-широк смисъл всички православни християни се явяват вече техни наследници по вяра, грижата и отговорността за тях се поемат от Църквата и в частност от съответния митрополит. Така че ако са имали някакви претенции, то преките наследници можеха единствено да ги предявяват преди канонизация. Сега е вече късно.

Църквата освен това е доказала за почти 2000 години, че е най-добрият пазител на спомени. За тези две хилядолетия тя успешно е запазила имената и различни сведения за живота и смъртта на няколко хиляди свои последователи, превърнати в светци. И този спомен е много жив. Всъщност ако искате да го запазите такъв, най-добре е да го поверите точно на Църквата. И част от "тактиката" е като се строят храмове точно върху гробовете на светци. В този смисъл случващото се в Батак би трябвало да се възприема като естествен процес на съхранение на спомена, а не да буди притеснения. И нека превръщането на духовните средища в музеи и убиването им по този начин да отиде в музея. Но в музея на комунизма. Строят, който измисли този подход, за да се бори не с религията, а със силата на духа на хората. Дух, който ги беше запазил 500 години.

Да посегнеш на храм е непростимо

Защото във всяка религия храмът – независимо дали се води молитвен дом, църква, оброчище или каквото и да е – е свещена територия. И като такава тя има функция на неприкосновено убежище. Никой човек не посяга на храм или на хора, потърсили спасение в него. И всеки, който го направи, се лишава от човешкото в себе си и обрича дори поколенията си на хилядолетен гневен спомен – кланетата от кръстоносци на мюсюлмани и евреи в Ерусалим и на гърци в Константинопол, изстъпленията на селджуките по балканските земи. Затова нека не се превръщаме в подобие на онази озверяла шайка, изгубила човешкия си облик през май 1876-та, и посегнала на хора, потърсили спасение в църквата на Батак. /БГНЕС