Нашите мазноци не знаят какво трябва да направят. Затова все повече ще ги отблъскват в периферията на Пазарлъка

Кеворк Кеворкян

Покрай надхитрянето за „Лукойл“ отново стана ясно, че нашите властници нямат усет и сетива за деликатните нюанси в Голямата Търговия, в каквато се превърна днешната световна политика. И това дори не се прикрива - Тръмп направо си поиска и получи достъп до залежите с редкоземни елементи в Украйна, като частична компенсация за онези милиарди, които смята, че украинците му дължат.

Ние пък продължаваме да разчитаме на подмазваческите си умения, но те вече не вършат работа – на Големите не им са нужни прости лакеи, а хора, които предусещат интересите им и дори могат да ги задоволят, без излишно да се афишират.

Нашите мазноци не разбират това, а дори и да го разбират, не знаят какво трябва да направят. Затова все повече ще ги отблъскват в периферията на Пазарлъка - да си висят там с изплезени езици и да се надяват, че някой ден ще ги включат в някоя дребна далавера.

Наемници на повикване – гордостта на сакатия ни Преход.

Но как да те наемат за някоя далавера и дори само да ти вярват донейде, когато от сутрин до вечер врещиш, че Бойко и Пеевски щели да откраднат „Лукойл“! И ще направят това под носа на руснаците и американците!
На бъдещите собственици на рафинерията изобщо не им е нужна подобна врява. Те предпочитат тукашният „Лукойл“ да си остане една мистерия, каквато си е - заченат е така от русофоба Костов, който направо подари „Нефтохим“ на руснаците. За това обаче кандидат-наемниците не врещят.

Няма да е трудно да се предвиди развръзката около „Лукойл“: избранникът на американците ще получи изгодно рафинерията; руснаците пък, от своя страна, ще ни осъдят, понеже сме допуснали това да се случи под реалната й цена – а в подобни случаи Арбитражният съд във Вашингтон винаги отсъждал, както се твърди, в полза на ищеца.
Ами, нашите с изплезените езици? Симеон Дянков се хвалеше, че „ще
напляска по дупето във всеки съд руснаците“ – това са негови думи.
А точно те го взеха на работа в руска банка, след като зверски ни осъдиха, докато се почесвахме какво да правим с АЕЦ „Белене“.
Сега не се вижда, кого, горките руснаци, да настанят да брои рублите им в някоя затворена банка: изплезените езици са си една разбита банда, а и по начало се оказаха по-голяма мътилка, отколкото се очакваше.
В случая, единственият им кяр на кандидат-наемниците е, че непрекъснато си тикат физиономиите в камерите, направо са психясали в това отношение, неудържим е нагонът на лидерите им да обсебят медийните трибуни - и изобщо не си дават сметка, че само се злепоставят по този начин.

Телевизиите пък дори не се сещат, че трябва да наложат някаква хигиена в отношенията си с политиците ни – и най-вече да ги предпазват от злоупотреби с телевизионните трибуни, които те ползват като серийни изнасилвачи. Така ще се пречисти и самото политическо говорене. Сега партийните „лидери“ се грижат единствено за себе си - не и за идеите, които трябва да се свържат трайно с партиите им. Този егоизъм е направо смайващ. Двама-трима души се надцакват и с това се изчерпва политическия диалог.

През последните седмици кандидат-наемниците се зазяпаха в датата
21 ноември, дъвчеха я и я ослюнчваха до премала – и накрая се оказа, че една седмица преди въпросната дата американците ни предоставиха уж невъзможната дерогация за „Лукойл“. И това се оказа неочаквано главно за кандидат-наемниците. Тия хора нямат достъп до сериозни източници – и то тъкмо в „храма“, в който се предполага, че се кръстят най-усърдно. Никой не ги взема на сериозно.

И като цяло, като държава, практически нямаме сериозни контакти, всичко се изчерпва с неугледни ритуали, проведени набързо и неискрено. И това не е от сега. Още в далечната 1990-а година американските наблюдатели бяха смутени от фасона на зараждащата се опозиция. Държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър дори беше неприлично груб и несправедлив: опозиционерите ни „приличали на ваксаджии, които са забравили да лъснат собствените си обувки“. Тия неща не бива да се забравят.

И досега политиците ни не събуждат често искреното одобрение на новите си партньори - и сякаш дори не очакват да се отнасят прекалено сериозно към тях. Станахме свидетели и на прояви на брутална некоректност. Например, когато накиснаха генерал Николай Колев, един достоен български офицер, за „свой“ доверен човек - в един секретен документ, изтекъл от кореспонденцията на посолството в София.
Въпреки всичко никога не са липсвали кандидати за наемници. Вечеряхме – историята е от преди петнайсетина години – с един много известен по онова време политик. По някое време той се умисли и сетне каза, че иска да сподели нещо, но се колебае.
Поощрих го и чух следната история: при последното му посещение в посолството човекът, с когото контактувал, го посрещнал с една декларация и поискал нашият човек, ако е съгласен, да я подпише. Това било декларация за сътрудничество.

Предпочетох, в онзи ден, изобщо да не коментираме случката.
Предпочитам да не я коментирам и сега.
Но съм убеден в истинността й.