Защо България не успява да създаде мощна и единна десница с истински шансове за управление? Част от отговорите на този въпрос трябва да се търсят в периода на прехода - и в грешките, допуснати през тези години.
На дискусия в софийското бюро на фондация “Конрад Аденауер” бяха представени изводи от проучване за развитието на българската десница след 1989 година.

“Разлика между дясното и лявото в българското политическо пространство има, но тя е доста размита в сравнение със ситуацията в Германия”, посочва д-р Марко Арндт, който ръководи софийското бюро на фондация “Конрад Аденауер”. Все пак той отбелязва, че и на германската политическа сцена тази разлика вече не е толкова отчетлива, колкото преди четвърт век например.

Но какво се случи с десните сили по време на прехода в България?

“Десните в България споделиха съдбата на политическите си партньори навсякъде в Централна и Източна Европа, където бившите комунистически партии отново взеха властта. Развитието в Източна Германия не е показателно за България, защото българите си нямаха “по-голям брат”, който да им помага. Негативните последици от прехода

БЯХА ПРИПИСАНИ НЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКОТО УПРАВЛЕНИЕ
което ги беше породило, а на дошлите на власт демократи. В България те пропуснаха да свършат нещо много важно - да отворят досиетата на комунистическите тайни служби, което е една от причините за падането на първите две демократични правителства. Затова пък сегашният български Закон за досиетата е един от най-добрите и напредничави правни актове в страните от бившия съветски лагер”, допълва германският историк.
Комунистическото минало остана неосмислено.
Ново изследване, посветено на ролята на десните в българския преход, хвърля светлина върху зараждането на новите механизми на властта. Социоложката Петя Кабакчиева от Софийския университет казва: “Най-многобройната група, встъпила във властта по време на управлението на десните партии в България, е съставена от

РОДНИНИ И
СЕМЕЙНИ ПРИЯТЕЛИ НА ДЕСНИТЕ ЛИДЕРИ
Втората и третата по численост групи се състоят от експерти и партийни активисти и чак на четвърто място идва групата на дисидентите и правозащитниците от времето на комунистическата диктатура. Идентична е ситуацията и в лявото пространство, където принадлежността към известни партизански фамилии осигурява “топлата връзка” с властта, констатира доцент Кабакчиева. Това според нея до голяма степен предопределя провалените надежди за демократизация на българското общество и за осмисляне на комунистическото минало.

Колегата й от Нов български университет Антоний Гълъбов търси корените на разцеплението в българското дясно политическо пространство в индивидуализма, характерен за хората с консервативни и християндемократически ценности: “Необходимо е да се отбележи, че дисидентите в последните години на комунистическото управление, които по-късно формираха десния политически спектър в България, всъщност започнаха своята борба в името на някакъв “социализъм с човешко лице”, а не с цел да прокарат ценностите на християндемокрацията. Антикомунизмът на новите десни политици също не бе последователен и породи много проблеми в процеса на приватизацията и на отварянето на досиетата.

“Българските десни партии трябва да потърсят път към единството и да осъзнаят, че техни противници са не другите десни, а тези, които се намират в лявата част на политическата сцена”, посочва д-р Марко Арндт. /monitor.bg