Очаквано вчера, в последния ден на февруари, президентът обяви в обръщение към нацията пред парламента, че предсрочните избори за 42-рото народно събрание ще се произведат на 12 май (по-малко от 2 месеца преди редовните избори, които иначе щяха да са на 7 юли). Това предизвика разнопосочни реакции. Действително възможна беше и датата 21 април, т.е. три седмици по-рано. Въпреки критиките срещу това решение на президента именно определената от него дата е най-подходяща във всяко отношение. Защо?
Ако изборите бяха насрочени за 21 април, това щеше да изправи изборната администрация и по-специално Централната избирателна комисия пред изключително сгъстен график и опасност от провал. Да не говорим, че фриволната идея за осигуряване на 12 000 копирни машини (по една във всяка секция), приета по искане на опозицията, вероятно ще се окаже неосъществима, дори ако изборите бяха редовни. А пък в някои от секциите по села и паланки ЕРП-тата пускат ток с недопустимо ниско напрежение. Разбира се, ако междувременно не са го спрели съвсем. Така, освен че ще изгорим копирите, ще нарушим и Изборния кодекс. Освен това използването на копирни машини с формат А4 за снимане на документи с по-голям формат (каквито са секционните протоколи) ще внесе допълнителен хаос и комизъм в изборния процес. Да се надяваме, че това няма да е от естество да предизвика касиране на изборите!
Освен това нали всички български политици уж вече мислят за „малкия човек”, за неговите неволи и желания? Определено може да се твърди, че датата 21 април щеше да направи почти невъзможно участието в изборите както на някои от по-малките партии, така и на независимите кандидати. Така че избор на датата 21 април щеше всъщност да представлява едно цинично изхвърляне именно на „малките хора” от политиката. А тези хора нито са малки, нито са малко. И щяха с гнева си да минират позитивния ефект от предсрочните избори.
Следващите две дати отпадат по ясни причини. На 28 април е Цветница, а на 5 май е Великден. Да се гласува на тези дати в България, е кощунство и подигравка с религиозните чувства на мнозинството граждани. На свой ред датата 19 май оставя чувството, че някой иска да протака изборите. А и тази дата навява спомен за държавния преврат от 1934 г., извършен от политическия кръг „Звено” и Военния съюз с помощта на армията, с който се слага край на нормалния политически живот у нас за цели 56 години!
Така датата 12 май остава без конкурент за предсрочните избори. Разбира се, тя още не е официална. За да се спази конституцията, президентът следва да издаде указ за разпускане на 41-рото народно събрание, за назначаване на служебен кабинет и за насрочване на изборите с дата 12 март. Този указ е индивидуален акт на държавния глава и влиза в сила незабавно, преди публикуването му в „Държавен вестник”.
Какво ще ни донесат тези напрегнати 73 дни до датата 12 май, когато се очаква да настъпи развръзката? Не напразно казах, че развръзка се очаква, но тя може и да не се случи. Наистина възможно е да възникне патова политическа ситуация и да се тръгне на избори през есента. Както е обичайно за страни като Италия и Гърция. Но нека не бъдем лоши пророци и да изчакаме да видим каква ще бъде волята на суверена.
Някои анализатори сравняват днешната ситуация с тази през 1989-1990 г. и 1996-1997 г. За това има основания. Но нещата не само си приличат, има и съществени разлики. През периода 1989-1990 г. се сменяше системата и имаше съгласие само за това, че ще се върви към представителна демокрация и някакъв вид пазарна икономика (каква се оказа икономиката след това е друг тъжен въпрос). Въпросът за геополитическата ориентация на страната през 1989-1990 г. не се обсъждаше сериозно. Вярно, някои политици още по време на Великото народно събрание поискаха България да се
присъедини към НАТО
но това беше по-скоро за политическа екзотика.
През периода 1996-1997 г., въпреки икономическия и финансов крах при управлението на Жан Виденов, отмяната на демократичните и пазарни механизми не беше сред исканията на протестиращите. Под въпрос обаче беше международната ориентация на страната, като имаше призиви България да запази неутралитет и да не се присъединява към НАТО. Това искане имаше известна обществена подкрепа, но то щеше да е пагубно. И не напразно едно от първите неща, които направи служебният кабинет на Стефан Софиянски през 1997 г., беше да подаде молба за членство на България в НАТО. Това членство после отвори вратите към
приемането ни в Европейския съюз
През 1989-1990 г. България беше увиснала в правен вакуум. Старите закони бяха отхвърлени, нови още нямаше. Така че конституцията, приета през 1991 г., въпреки всички справедливи критики срещу нея, изигра (и още играе) своята полезна и балансираща роля. Друг е въпросът дали вече не се нуждаем от нова? Вероятно да, но това не е непосредствен проблем за предстоящия предизборен период.
През 1996-1997 г. имаше действаща конституция и именно тя беше котвата, която спря кораба България, запътил се към катастрофален сблъсък със скалите на гражданската война. Тогава българските политици, начело с президента Петър Стоянов, изпълниха успешно задачите, които им постави историята. Няма съмнение, че и сега трябва да се случи същото.
Никой не е
по-велик
от хляба
казва една народна мъдрост. Никой не е над народа си и над България, това е, което днес трябва всички политици да си го запишат на челото. Но не само те. Не по-малка в момента е и отговорността на неформалните засега лидери на протестите. За щастие днес, освен конституцията, България има още две мощни котви и това са НАТО и Европейският съюз. Но котвите затова са котви, за да ни държат далеч от скалите. Те няма как да ни заведат на спасителния бряг. Ние трябва сами да изтеглим дотам кораба си.
Задачите пред страната днес са различни и пред решаването им има нови, непознати досега трудности. През 1997 г., когато БСП сдаде (правилно!) властта, имаше политическа сила, готова да поеме управлението и била вече в управлението. Това беше коалицията ОДС, включваща СДС и няколко по-малки партии. Не напразно тогава българските избиратели й „дадоха” цели 137 мандата – най-голямото парламентарно мнозинство в цялата нова демократична история на страната. А вероятно и

в обозримото й политическо
бъдеще

Днес улицата (в добрия смисъл на думата) иска не просто някой друг да управлява страната. Може даже да се окаже, че тя си иска досегашните управляващи – това ще се види на 12 май. Днес обаче хората искат участие във властта и в контрола над властта на всички нива. Това именно е новото предизвикателство пред всички нас. България е парламентарна република и участието във властта минава през парламента. Ако искат, протестиращите могат да се организират и да вкарат хора в 42-рото народно събрание било като независими кандидати, било с помощта на коалиция от по-малки партии, които вече са регистрирани и имат право да участват в избори (не всички партии имат това право, трябва да се прочете Законът за политическите партии).

Теоретично, това би могло да стане и чрез регистрирането на нова партия, но времето до изборите е малко и шансът тази възможност да се реализира е малък. Друга полезна възможност
да се участва в
политическия
живот

е чрез местната власт, и по-точно чрез общинските съвети и кметовете. Но местните избори си имат свой редовен график и следващите такива избори са чак през месец октомври 2015 г. Интересен вариант е протестиращите да се опитат да излъчат член (или даже членове) на Европейския парламент от Република България през месец юни 2014 г., когато са евроизборите.

Днес политическата обстановка се изменя всекидневно и така ще бъде до 12 май. Затова е рано да се правят традиционните прогнози на тема какъв ще бъде съставът на бъдещия парламент. Но е сигурно, че ако протестиращите се организират и влязат под някаква форма в Народното събрание, те ще объркат много от сметките на традиционните български партии. И в това няма нищо лошо, даже може да е много полезно. Но за да стане това, трябва организация. И излъчване на лидери. Протестиращите още не знаят това, но скоро ще видят, че това нито е лесно, нито е особено приятно. Тук култовата реплика „Ние нямаме имена, но имаме лица” няма да им свърши работа. Защото властта е отговорност и тя се поема от хора с конкретни имена и биографии. И с добри намерения, които за жалост не винаги водят до рая. /monitor.bg