- Това е най-крайната форма на драматизиране на смъртта. Има нещо героично, нещо екстатично, нещо мъченическо. Всеки иска да остави спомен за себе си, да придаде значимост на загубилото смисъл съществуване - и ето ви един акт, който сякаш оставя неизличима следа. За жалост, когато го направят няколко души един след друг, неописуемият ужас се банализира.

Може би някои от тези, които го правят, мислят, че ще попаднат в учебниците по история. Обикновено е друго: самоубиецът символично наказва околните, не само властта, но и всички нас, които сме го изоставили.

В древен Китай едно от най-страшните отмъщения е било да се обесиш на вратата на врага си. Имаме поне един случай, когато, поемайки върху себе си ужаса, човекът се е надявал, че държавата ще се погрижи за близките му; в други страни често се самоубиват, представяйки го за злополука, за да получат децата им застраховката.

- Може ли да се говори, че има някакви исторически корени това явление?

- "Умъртвяването на плътта" е дълбоко залегнало в религиозните традиции на повечето народи, макар че, разбира се, тази конкретна практика е индуистка и будистка. Но религиите продължават не само да толерират, а и да изискват екстатични жестове - да се самобичуваш, да постиш, да пазиш обет на мълчание в пещера. В будистката традиция самозапалването често идва след серия действия по "забравяне на тялото", по "изоставяне на тялото" - хранене с живата си плът на животни или насекоми, самонарязване, мъчително гладуване, горене на крайнците.

Убиваш част от телесното в себе си за някаква по-висока цел. Слава богу, трите религии на Книгата в нашия регион осъждат самоубийството (впрочем как стана така, че църквата опя Пламен?). Но жертвата винаги е в центъра на вярата, без жертва няма отвъдност.

Добавете избуялия напоследък у нас национализъм, който екзалтира култа към героите мъчиници. България, българското, "ние-то" се представя неизменно в термините на жертва, на изнасилени девойки, на набити на кол мъже, на геноцид, робство и т. н. Става малко като феномена стигматите, т.е. раните на Исус, които се появяват върху ръцете на силно вярващите без причина.

Когато от училище те обработват непрекъснато с мъченичество, нищо чудно да ти се появят национални стигмати, да заживееш с чувството, че си роб, че животът ти е низ от несправедливости.

- Любители на мрачни сценарии започват да търсят връзки между корените на българите в древна Азия и Иран, където такъв обичай е съществувал. А в някои щати на днешна Индия продължава да съществува т.нар. сати, където се подлага на самоизгаряне вдовицата на починал индиец - макар това да е забранено вече със закон... 

- Древните българи са обект на всякакви фантазии, оставете ги на мира, за тях знаем малко.

- Има ли исторически обстоятелства или критични обществени ситуации, в които това сякаш е "неизбежно" да се случи - както е при протестите в САЩ срещу Виетнамската война или при Ян Палах, в протестите на Арабската пролет или при тибетските монаси?

- Иска ми се да ви кажа: не. Но поглеждате назад и виждате, че често историята се движи от ирационални актове. Чехословашките студенти, които решават да бъдат "горящи факли" - ако не се лъжа, самозапалват се четирима от тях, с примера си поддържат жив духа на съпротивата срещу съветската окупация цели двайсет години.

Има и други действия - има я Харта 77 например; кое е било по-полезно да правиш, да се самозапалиш или да пишеш Харта, няма как да кажем. В историята има неща, които са се случили и как е било могло да бъде - е забранен въпрос. Тези младежи избират да направят. Трудно е да тълкуваме подобни действия, но все пак най-често става дума за ясно определим, далеч по-силен политически враг, за безнадеждност и усещане, че си малцинство и можеш да разбудиш хората само с крайни действия, за необходимата психологическа нагласа, а и за културна традиция в случая с бонзите.

Дали след години в нашето тълкуване на самозапалванията ще излезе напред именно политическият протест, зависи от употребата, която ще направи на тях обществото ни.

- Какъв е българският прочит на запалванията - закъсняла имитация на онова, което се случва по света, или причините са по-дълбоки? Самозапалването - независимо дали е заради публична или лична кауза, е жестоко лично преживяване. Реакцията на обществото обаче е крайна - от героизиране до пълно отричане, не липсва и чувство на вина, че общността не е успяла да сложи границата между добро и зло, да направи системата за живеене поносима.

- Не бих говорил за имитация. Но, разбира се, има елемент на епидемия в подобни неща и тя се дължи на медийното свръхвнимание. Към 600 самозапалвания има след войната из западния свят, без бонзите - самозапалвания на хора като нас.

Основният фактор тук са медиите. Онзи ден Би Ти Ви пусна - не знам дали беше на живо, не издържах да гледам - един човек, който си отрязва пръста в протест срещу наложена му присъда. Нали разбирате как действа това на лабилни и отчаяни хора, нали си представяте какво ще стане, ако исканията му бъдат удовлетворени.

Подобна епидемия видяхме преди няколко години в Арабския свят - след самозапалването на Боазизи последва вълна от такива актове, десетки и десетки, от Мавритания до Йемен и обратно.
Ако чувстваш, че можеш да станеш важен за едно общество, което тотално те е забравило, та дори чрез най-мъчителното самоубийство - няма ли да го направиш?

Логиката е проста и древна: ставаш мъченик, за да те обичат, та макар и посмъртно. Ранните християни, които са били малка секта в Рим, извоюват огромна слава именно благодарение на жестоките спектакли, които езичниците устройват, като ги подлагат на публични мъчения, разкъсване от диви животни и какво ли не.

Днес медиите са ерзац на човешката любов. Интересът ни към мъченичеството е порнография - на пръв поглед ни се струва, че оказваме уважение на жертвата, в по-дълбок план обаче тъкмо така ние превръщаме жеста на отчаяния във валиден тип гражданско действие.

Впрочем такъв феномен се наблюдава след излизането на "Страданията на младия Вертер" от Гьоте, когато през Европа преминава вълна самоубийства по примера на героя, който в романа отнема живота си поради нещастна любов.
Сега се вживяваме в медийния спектакъл и подтикваме несъзнателно с ужаса и фасцинацията си други да влязат в ролята. 

Спектакълът на смъртта, на крайното страдание е магнетичен, с него трябва да се борави много внимателно - звучи старомодно, но е така. И още един паралел.
Другата страна на мъченическото самоубийство, пак в Арабския свят, това е самоубийственият атентат - пак умираш, но наместо само да натовариш света с вина, нанасяш му разрушения. Многобройни форумци призоваваха самозапалилите се да постъпят така, да не хабят сили, ами да се хакнат с една кола експлозиви я в президентството, я в офисите на ТИМ.

Една стъпка дели едното от другото - пак отчаяние, пак далеч по-силен враг. Е, може би трябва малко повече организация, на която не сме така силни. Не дай боже да стигнем и дотам!

- Щом не един и двама искат да се палят - а някои вече и го направиха, означава ли това, че смисълът на думите е изгубен тотално, та се посяга точно към такова действие?

- Не е въпрос до думи, а до аномия, разпадане на социалните връзки. Държавата не те защитава, работодателят те изхвърля с "оправяй се, както можеш", телевизионният мислител ти се скарва, че сам си си виновен, защото не си "предприемчив", половината ти семейство е в чужбина, парите намаляват... И никаква перспектива, никакво бъдеще. Няма как: законите, Европейският съюз, глобализацията... 

Напротив, думите не са загубили смисъла си: от две десетилетия вече ни повтарят, че най-важното нещо са егоизмът, парите, личният успех, че големите риби изяждат малките. Повярваш в това и посягаш към кибрита... /24chasa.bg