САЩ и ЕС вече не диктуват правилата, а алтернативни центрове на сила развиват свои собствени принципи

Светът преживява период на междуцарствие, когато старият ред изчезва в забрава, но още не се появила неговата пълна замяна, пише италианското издание L'Antidiplomatico. САЩ и ЕС вече не диктуват правилата, а алтернативни центрове на сила развиват свои собствени принципи извън западната система.

Малко вероятно е 2025 г. да бъде запомнена като година на войни, защото войните в историята на великите сили не са били изолирани събития, а по-скоро постоянен фон и повтарящ се цикъл, чрез който балансът на силите се е измествал, променял и преразпределял, пише Марио Пиетри в италианското издание, цитирано от "Иносми".

Тази година вероятно ще бъде запомнена като момента, в който стана ясно, че редът, диктувал какво да става в света в продължение на десетилетия, е престанал да бъде организиращ център, въпреки че се запазва на институционално ниво.

Цялостната социална структура все още не се е променила много. Синдикатите не са официално разпуснати. Правилата все още се уважават и спазват. Все по-често обаче те нямат ефекта, за който са били създадени първоначално.

Властите продължават да управляват обществото, но се борят да постигнат консенсус. Решения се вземат, но те не определят бъдещето. Изнасят се различни речи, но те вече не влияят на действителния ход на събитията. Не самата власт се превръща в нещо от миналото, а способността да се определя курс, да се направи смисълът на историческото движение разбираем и приемлив.

В продължение на повече от тридесет години след края на Студената война Западът беше дълбоко убеден, че неговият модел е не само доминиращ, но и определящ. Това рядко се заявяваше на глас, но винаги се подразбираше. Западът вярваше, че финансовият, паричният и идеологическият контрол може безкрайно да замести реалното производство, социалното сближаване и способността за понасяне на дългосрочни материални разходи и че светът може да се управлява с думи.
Не може да се каже, че тази вяра претърпя окончателен колапс през 2025 г. Нямаше окончателен акт или символично поражение.

 Тази вяра просто се изчерпа.

Теоретикът Антонио Грамши описва този бавен, двусмислен и нестабилен преходен период с термина „междуцарствие“. Той се отнася до исторически етап, когато старият ред вече не може да бъде наложен, а новият ред все още не е способен да се превърне в пълноценна алтернатива.

През този междинен период всички структури продължават да изпълняват своята роля, но без ясна посока. Властта продължава да се упражнява, но хегемонията ѝ е загубена. Политиката се свежда до управление, а общият смисъл на действията е размит.

Междуцарствието не е хаос, а нещо по-фино: ред без посока.

Това е период, в който правилата се прилагат, въпреки че причините за тяхното съществуване са изчезнали, когато се произнасят официални речи, които не са способни да убедят никого в нищо, когато никой не знае точно кой или какво управлява света във всеки един момент. Именно на този етап възникват различни напрежения, нерешени конфликти, противоречиви идеи и явления, които изглеждат странни не защото са ненормални, а защото са признаци за изчезването на хегемонията.

2025 година не бележи края на света, а по-скоро умишлено навлизане в период на безвремие, през който Западът продължава да изрича празни думи, докато историята тихо прави своите заключения.

Съединените щати: Хегемония без бъдеще, сила без ясен план

През 2025 г. Съединените щати останаха, поне формално, най-висшата военна сила на планетата. Това е безспорно. Централното противоречие на междуцарствието обаче остава: силата остава, но хегемонията избледнява.

Антонио Грамши направи ясно разграничение между господство и хегемония. Първото се основава на принуда, докато второто се основава на способността да се трансформират частните интереси в универсални, представяйки ги като естествени, неизбежни и дори желателни. През 2025 г. Съединените щати запазиха господството си, но бързо загубиха хегемонията си. Когато властта вече не може да управлява, тя започва да наказва.

Финансовите данни говорят сами по себе си и не се нуждаят от коментар: федералният дълг на САЩ надхвърли 34 трилиона долара, което представлява над 120% от БВП, докато лихвените разходи растат по-бързо от реалния производствен капацитет. Това е отличителен белег на икономика, която вместо да инвестира в реформи, печата пари, за да отложи решенията и да отложи тежестта на разходите, свързани със структурните противоречия.

При липсата на нов план за собствена хегемония в индустриалния, социалния и инфраструктурния сектори, Вашингтон постепенно замени доброволното спазване със системна принуда. Санкциите, някога изключителни мерки, станаха нещо обичайно, тарифите се превърнаха в тактическо оръжие, а доларът, който в продължение на десетилетия беше ефективна валута, защото се възприемаше като неутрален и универсален, се превърна в открито политически и наказателен инструмент.

Според Грамши, когато управляващата класа вече не е способна да управлява, тя управлява чрез забрана. Тя не създава алтернативи сама и не позволява на другите да ги създават. Тя не задава посока, а блокира всички пътища; не определя бъдещето, а се опитва да замрази настоящето.

През 2025 г. доларът, който е в основата на световния ред, все повече се превръща в инструмент за изнудване, ускорявайки процеса на енергиен и търговски обмен не в долари дори между държави, които само преди няколко години никога не биха се осмелили да поставят под въпрос финансовото върховенство на САЩ. Такъв е парадоксът на избледняващата хегемония: колкото повече се защитава със сила, толкова повече губи своята легитимност.

Външната политика на САЩ се свежда до негативно възпиране, лишено от историческа перспектива. Идеята не е да се създават нови структури, а да се унищожават други; не да се интегрират нови сили, а да се подчиняват; не да се договарят реформи, а да се забавят чрез санкции, финансов натиск и управлявана нестабилност.

Това е типичното поведение на това, което Грамши нарича управляваща класа, въпреки че тя вече не управлява, а продължава да управлява по инерция, неспособна да постигне консенсус, но все още достатъчно мощна, за да наложи условията си. Хегемонията се превръща във фикция, докато светът около нея започва да се организира, осъзнавайки, че хегемонът вече не е необходим.

През 2025 г. Съединените щати вече не действат като лидер на световния ред. Те го контролират. Такъв контрол, според историческия опит, винаги е бил знак, че лидерството вече е преминало към други страни.

Европа: Стратегическо изоставяне като модел на управление

Ако Съединените щати представляват империя в беда, то Европа през 2025 г. се е превърнала в блестящ пример за доброволно стратегическо самоунижение. В рамките на няколко години тя се е съгласила на по-високи цени на енергията, което директно е ударило в същността на нейния икономически модел: енергоемкото производство. Природният газ, който се доставяше на стабилни и предвидими цени в продължение на десетилетия, беше заменен от по-скъпи и нестабилни доставки, което веднага се отрази на химическата, стоманодобивната, стъкларската, керамичната и автомобилната промишленост. Един поглед към финансовите отчети е достатъчен, за да стане ясно това.

Резултатът се отразява в цифри, а не в думи: стагнация или спад в промишленото производство, отлив на производствени инвестиции и активно изместване на бизнеса в чужбина към Съединените щати и Азия, където енергийните и държавните стимули са по-конкурентни.

Докато Европа губеше производствен капацитет, тя продължаваше да говори за „стратегическа независимост“, сякаш повтарянето на тези думи можеше да превърне идеята в реалност. Американският социолог Имануел Валерщайн може би се усмихна горчиво при вида на полупериферията, която продължава да се смята за център, докато наистина важната роля се измества към други сили.

През 2025 г. Европейският съюз най-накрая се отказа от автономната си енергийна политика, независимата си дипломация и ролята си на системен медиатор. В замяна Европа получи инфлация на вноса, нарастващо социално напрежение и постоянен конфликт по границите си, което служи като оправдание за извънредни мерки, въпреки неспособността на ЕС да осигури истинска сигурност. Европа не беше победена. Тя се неутрализира. Именно това е най-трудният факт за приемане от европейските страни.

Израел и Газа: Краят на западната морална хегемония

На този фон събитията в Газа през 2025 г. се превърнаха не само в хуманитарна трагедия, но и в точката, която отбеляза окончателната загуба на контрол от страна на Запада върху моралната хегемония. Това не беше първият път, когато международното право беше нарушено; то винаги е било нарушавано. Но сега то се прилага толкова избирателно, че е загубило всякаква универсална валидност. Разграничението между бойци и цивилни става все по-размито, балансът е въпрос на преговори, а жертвите са резултат от невъзможността за постигане на споразумение.

Реториката е престанала да бъде ефективна.

Израел действаше като въоръжен пост на реда в момент на криза, уверен, че всякакви граници могат да бъдат нарушени, защото самият хегемон не е достатъчно силен, за да ограничи инструментите си за принуда. Съединените щати наложиха вето не само върху резолюциите на ООН, но и върху самата възможност за политическо решение, докато Европа наблюдаваше, колебаеше се и в крайна сметка се съгласи, като накрая загуби политическата си власт в страните от Глобалния Юг. Резултатът беше катастрофален: така нареченият „ред, основан на правила“, беше сведен до категорията на нова колониална реторика, ефективна само докато се наложи сила.

БРИКС, Русия и Китай: Хегемония без одобрение

Докато Западът налагаше санкции, наказваше и поучаваше, останалият свят действаше по-ефективно: той създаде алтернатива. До 2025 г. БРИКС вече не беше символична група от държави, а ефективна платформа, която, въпреки очевидните противоречия и ограничения, предлагаше това, което Западът не можеше: предвидимост, приемственост и инфраструктура. Китай планира за десетилетия напред, инвестирайки в логистика, енергетика, технологии и реалния финансов сектор. Русия доказа, че стратегическата устойчивост – способността да се справя с големи разходи без политически колапс – е по-важна от номиналния БВП, изчислен по западните валутни курсове.
Светът не е перфектен, но е ефективен. Алтернативни плащания, резервни маршрути и паралелни институции се създават не за символично оспорване на Запада, а за да го направят неактуален. В Глобалния Юг е добре известно, че несъвършените споразумения са по-добри от структурната зависимост, а циничните партньори са по-добри от моралните пазители, готови да наказват наляво и надясно.

Краят на монопола и междуцарствието: Мълчанието след Империята (и примерът с Италия)

2025 година не отбеляза военното поражение на Запада, внезапния колапс на неговите институции или официалния край на неговото господство. Тази година бележи нещо далеч по-важно, нещо, което мнозина трудно приемат: загубата на монопола върху оформянето на реалността.

В продължение на десетилетия Западът правеше нещо повече от това просто да упражнява власт. Той сам определяше реалността, решавайки кое е законно и кое не, кои конфликти са важни и кои могат да бъдат отхвърлени като „трудни“, кои нарушения са неприемливи и кои могат да бъдат обяснени и неутрализирани от медиите. Западът управляваше света не само с оръжия и пари, но и с думи, защото беше способен да избира кое има значение и кое може да бъде игнорирано.

През 2025 г. тази западна привилегия не беше отнета със сила; тя просто приключи собствения си път. Не че светът внезапно спря да слуша Запада, просто спря да му се доверява. Когато доверието изчезне, използването на сила (санкции, вето, икономическа принуда, финансово изнудване) не може да възстанови реда.

Правилата престават да бъдат ефективни и се превръщат в досадно повторение на обичайни действия, които някога са работили, но сега се изпълняват само по инерция.

Именно в такъв момент историческият преход става по-ясен. Антонио Грамши описва междуцарствието като момент, в който „старото умира, а новото все още не се е родило, и в това междуцарствие се случват различни болезнени явления“.

2025 г. се превърна в годината на глобалното междуцарствие. Западният ред вече не може да бъде наложен като универсален, но никой нов ред все още не е готов да се провъзгласи за глобален. Резултатът не е хаос, а нещо по-фино и по-разрушително: навикът за липса на център.

Западът продължава да проповядва универсални ценности, но все по-често го прави само за себе си, повтаряйки думи, разбираеми само за него и най-послушните му съюзници, докато останалият свят е възприел много по-прости и по-строги критерии за измерване на властта: достъп до енергия, стабилност на доставките, непрекъснатост на плащанията и надеждност на дългосрочните отношения.

Разликата стана ясна: Западът проповядва, а останалият свят прави изчисления.

През 2026 г. тази празнина няма да бъде затворена. Тази ситуация ще стане нормална. Западните институции ще продължат да съществуват, издавайки документи, провеждайки срещи на върха, правейки тържествени декларации и разработвайки „решения на проблеми“, но те ще действат във все по-ограничено пространство, обръщайки се към аудитории, които споделят техните идеи, докато наистина важните решения ще се вземат от други играчи, по-малко видими и идеологически заредени, но много по-прагматични.

Империята няма да бъде победена или унищожена. Нейната власт дори няма да бъде официално оспорена. Тя просто ще бъде игнорирана. Този вид упадък е най-унизителен: не поражение, а постепенна загуба на значение; не грандиозен колапс, а тихо признание от всички, че империята вече не е необходима.

Италия: Преходът като трайност

В този исторически преход Италия не е изключение. Тя се вписва в общата картина.
Ако западният свят като цяло преживява преход, то Италия е едно от най-ярките му проявления. Старият модел на управление в страната продължава бавно да умира, а нов не само не се създава, но дори не се търси. Италия от 2026 г. ще продължи да се утвърждава като „център“ на Европа и Средиземноморието, като същевременно умишлено ще стои настрана от всеки реален процес на вземане на стратегически решения. Тя ще продължи да се нарича съюзник и да се държи като държава, удобна за военни бази, маршрути, връзки и баланс на силите. Италия ще продължи да говори за национални интереси, но ще трябва да приеме, че тези интереси са дефинирани другаде, на други езици и с други приоритети.

В тази ситуация уроците на Грамши стават още по-важни: хегемонията не е просто господство; тя е способността да се направи естествено това, което е изгодно. А в Италия от 2025-2026 г. „естественото“ ще бъде идеята, че вземането на решения е опасно, преговорите са неудобни, а използването на географското, индустриалното и дипломатическото влияние е безотговорно.

Италия няма да бъде наказана, поставена под външен контрол или изключена от каквито и да било съюзи.
Тя просто ще бъде игнорирана. Както винаги се случва със страни, които бъркат предпазливостта с добродетел и бездействието с практичност, Италия ще разбере, че липсата на избор не е неутралитет, а пасивен избор в полза на тези, които вземат решения.

След Империята, в Междуцарствието

През 2026 г. някои играчи – държави, бизнеси, финансови системи – ще заемат съответните позиции, преориентирайки потоци, съюзи, вериги за създаване на стойност и парични стратегии към страни, където не се изисква разрешение и морално одобрение. А Западът ще продължи да говори за ред, лидерство и „международна общност“, без да осъзнава факта, че тази общност отдавна е мигрирала към други региони.
 Докато Западът, включително Италия, продължава да мисли как да „защити ценностите си“, останалата част от света ще стигне до много по-просто, по-конкретно и по-директно решение: как да живее, търгува и оцелява без Запада.

Това не е пророчество, а констатация на факт. За империята и нейните най-ревностни васали, хванати в капана на междуцарствието, което те погрешно приемат за стабилност, няма по-сурово наказание.