Гласуваният в горната камара на френския парламент закон за наказателна отговорност за отричането на арменския геноцид от 1915 г. в Османската империя вече е факт.
Както арменският външен министър Едуард Налбандян заяви "Франция потвърди своята ключова роля като защитник на общочовешките ценности"!

По-интересна е Турция? На къде от тук нататък?
Международната обстановка в момента е достатъчно изнервена покрай кризата с ядрените претенции на Иран. Тази тема става все по-актуална и турската външна политика няма много място за маневри, занимавайки се със събития от преди век.

В крайна сметка, въпреки всичките си претенции, Турция не е дори регионален лидер.
За да бъдеш такъв не е достатъчна само силната икономика.
Иска се да те възприемат най-малкото като партньор и никой да не поставя под съмнение сходствата в културно-историческото наследство, общността на политическите и икономически интереси и сходен подход към глобалните предизвикателства, както и не на последно място верска търпимост.
Тоест, за да бъдеш лидер на общност, първо трябва да има такава, а в случая с Балканите такава НЯМА!
В православния югоизток Турция винаги е била възприемана като заплаха.
Ако трябва да бъдем честни нито българи, нито гърци, нито сърби, нито румънци някога ще допуснат еднакво тълкуване на общото си историческо наследство с Турция.
Това просто е невъзможно и примерът с арменския геноцид е само поредното потвърждение за тази невъзможност.
Очевидно е, че нито една от двете страни не го желае.

Ислямът е още по-болна терма на Балканите.
На Запад се опитват в духа на т.нар. „политическа коректност“ да намерят и да докажат някакви взаимни ползи от досега на испанци, португалци, сицилианци и т.н. с ислямската култура. Грижливо се търсят и широко се рекламират онези късчета история, в които християни и мюсюлмани са се радвали на взаимна толерантност, мир и благоденствие.
Има обаче една подробност. И Испания, и Португалия, и Сицилия (в рамките на Италия) в крайна сметка решиха националните си проблеми, обединявайки своите нации в общо взето признати граници.
Докато на Балканите всички са недоволни - и от границите си, и от историята си.
Всички опит за износ на турска култура, начин на живот, ако щете дори прословутите турски сериали се посрещат или с открито презрение и с насмешка от местните културни елити или директно... като заплаха от културна инвазия.
В такава обстановка прословутата икономическата стабилност на Турция е по-скоро поредната пречка пред мечтата й да се превърне в регионален лидер, отколкото някакво предимство.
Защото от силните се страхуват!
В крайна сметка отбранителните доктрини на всички балкански държави се съобразяват на първо място със „съседска“ Турция или с наличието на някакво ислямско малцинство.

На Изток Турция не е в по-добра позиция.
На пръв поглед иранската криза е допълнителен коз в ръцете на Ердоган. Още повече, че на територията на Турция се намират и част от най-важните военни бази на НАТО (в Инджирлик и в Коня).

Турция обаче внася голяма част от необходимия й нефт от Иран, а общата търговия между двете страни е в размер на милиарди долари.
Наивно е да се мисли, че при обща граница е възможно да бъде наложено ефективно ембарго на Иран без Турция (Подобна бе ситуация с Югоембаргото от 90-те години и българо-сръбската граница).
Още повече, че точно пограничните територии в Турция (15-20 милиона души) и Иран (5,5 – 7,5 милиона души) са населени с кюрди.
На практика Иранската криза поставя пред турската външна политика изключително тежък за нареждане ребус.
Как да бъде наложена и представена пред света политическа линия, която да удовлетворява едновременно НАТО-вските съюзници на Турция, собствените й ислямски корени и ислямските и съседи?

Срещу Израел беше лесно.
При кризата от 2010г. с хуманитарния конвой за ивицата Газа, Ердоган помпаше мускули и се правеше на лидер на Исляма.
Но срещу Иран този номер няма как да се случи.
Защото Иран не е Израел!

Иранците имат изключително богата ислямска история.
Векове наред легендарните халифи (Абасидите) са управлявали заедно с персийска династия велики везири (Бармекидите).
Персийската поезия, култура, изкуство и мъдрост са в основата на голяма част от т.нар. “арабско наследство“, пък и от собственото наследство на самата Турция. Или казано направо - Иран е велика държава с огромни постижения, значими за цялата човешка цивилизация.
Тоест, за ислямистката власт в Турция ще бъде меко казано трудно да обясни защо подкрепя християнския Запад срещу Иран.
Разбира се, същото важи и с обратна сила.
Вашингтон подобно на Москва не вярва на сълзи. Едно по-необмислено движение на Ердоган и за икономическата приказка около Босфора ще се говори… в минало време.

Освен всичко друго, претенциите на Иран за лидерство на Изток, поставят особено сложни задачи пред сигурността на Турция.
Тук вече не говорим само за политика или за икономика!
Ако Иран се сдобие с ядрена технология, няма абсолютно никаква гаранция, че иранските ракети ще бъдат насочени само към Израел.
Аятоласите вече водиха една кървава война срещу „братски“ ислямски Ирак.
Тоест нищо няма да им попречи да водят нова война, срещу която и да е друга „братска“ ислямска държава.

Освен пъзелът с Иран, другата голяма регионална сила на Изток – Саудитска Арабия също няма да допусне нечие влияние да доминира в региона. Особено на религиозния фронт, имайки предвид простичкия факт, че светите места за Исляма (с малки изключения) се намират почти изцяло на саудитска територия.

На практика Турция влиза в една параноична спирала, от която няма излизане – колкото повече Турция се стреми към величието на Османската империя, толкова по-големи предизвикателства пред турската външна политика ще изникват.

Не приемана еднозначно на Запад, с подозрителни балкански съседи и сериозни източни конкуренти, турската външна политика няма кой знае какви резерви за продължителен и изтощителен спор с Франция по арменския геноцид. Специално Балканите са последното място на света, което ще се трогне от воплите на Ердоган относно съдбата на бившата френска колония Алжир. Тук всички аплодират Саркози и никой не крие радостта си от проблемите на Ердоган!

Не е изключено турската външна политика да прибегне към някакви ефектни (но НЕ и ефективни) жестове спрямо френски политически или бизнес- представители в самата Турция или на международна територия, но с това освен някакво вътрешно самоуспокоение едва ли ще бъде постигнато нещо повече. Ефектът по-скоро ще е обратен - със сигурност рязко ще нарасне интересът към френския износ и френската култура, които и без това имат солидни позиции на Балканите.

В този спор Турция е сама!
По-малката беда за Ердоган е, че симпатиите на Европа са на страната на арменците!
Далеч по-важно, че истината е на страната на арменците!
Антон Луков