Винаги, когато наближи 19 май, все се питаме - има ли нужда от нов Кимон Георгиев? И тогава неминуемо се сещаме за друг наш голям политик и държавник - Атанас Буров. На 16 март 1934 г. именитият банкер и дипломат произнася в ХХIII народно събрание една от най-силните си речи "Зле отиваме, господа". В тази си реч Буров определи демокрацията и парламентаризма като най-добрата форма на политически режим и предупреждава политическата класа за надвисналата опасност от преврат и от установяване на диктатура. Речта на Буров не се вписва в действията на Кимон Георгиев и въпреки всичко последният реализира замисъла и дисциплиниращия ефект на твърдата ръка. Речта на Буров и необходимостта от Кимон Георгиев ни предизвикват днес да се върнем за кой ли път към историята. Още повече че държавата ни сега се управлява от хора, които владеят добре историята като наука. Министър-председателят дойде във властта 50 години по-късно направо от историята, а президентът е кандидат за професор по история и е наясно за приноса на всеки политик както преди, така и сега. Председателят на парламента пък бе поканен спешно да влезе в историята по един измачкан панталон и овехтяла блуза, в момент, когато трябваше да спаси регистрацията на НДСВ, но не успя. Възниква основателно понастоящем възловият въпрос - имат ли силата и стремежа си тримата държавни мъже да отчетат поуките на историята достатъчно и да осмислят ситуацията в страната? Или по-скоро те допускат, че времето на Кимон Георгиев е безвъзвратно отминал етап за държавата заради ситуацията в Европа. И тъй като управляват в трудно време, не бива да забравят поне едно - народопсихологията на българския народ и изводите на Иван Хаджийски, откъдето се задава изненадата. Народът ни днес е беден и излъган, достатъчно злобен и болен и може да поднесе зла шега ненадейно и бързо. Този народ, който бе подлаган на най-странни политически експерименти, се умори да търпи униженията на псевдополитиците, обрекли го задълго на глад и мизерия. Търпението се изчерпва, а то се свързва с ресурси, които като материален израз - пари, ги няма в държавния бюджет. И предишното, и сегашното правителство заложиха на грешен икономически модел - на недоимъка. Те наред с широко рекламираната си мисия да преотворят наново България за света, най-цинично мамеха и лъжат за очакванията, на които заложиха. Досега всички правителства си създаваха умишлено врагове. Както е казвал Буров на известния г-н Памукчиев: "Всички български правителства от 1879 г. до 1926 г. са разцепвали и разединявали народа." На това сме свидетели и през последните 10-12 г. Наслушахме се на всякакви теории и програми, които не раздвижиха устоите на българското стопанство, а напротив - ликвидираха го. И когато сред властващите се явяха разумни люде, бързо ги отстраняваха, за да могат партиите директно да си гарантират приватизацията, а оттам и новия капитал. Така например ефективната схема за смесените предприятия на промишления министър и неговите заместници бе провалена от партийците и сега вместо 30-40 водещи завода в промишлеността налице са "Видима", Севлиево и още 1-2. Програмата с джойнт-венчърите щеше най-безболезнено да издърпа отрасъла, но тогава в българската история като министър-председатели надали биха се записали Жан Виденов и Иван Костов. Технократското начало бе отхвърлено априори, а докато то е в небитието, държавата не може да просперира. Къде от неопитност, къде от интерес, и част от днешните млади министри започнаха да действат като техните по-стари колеги. Държат се като партийци и елиминират технократите. Не може икономическият министър Николай Василев да не дава отговор за цената на газа за работата на торовите заводи. Той не се смущава от това, че към края на юни търговският ни дефицит с Русия ще стигне $1,5 млрд., или от това, че България не е изнесла 1 т агнешко за Гърция по Великден. Той ни убеждава, че в 2005 г. САЩ ще имат $2 млрд. инвестиции в българската енергетика. Но нас днес ни трябват пари за пенсии и заплати, за стипендии и помощи. Със сделката по брейди-облигациите икономическият екип се нареди в групата на милионерите, правейки за смях правителство, парламент и президент, вкупом непотребни и излишни. Точно в този момент интелектуалният елит на държавата, учителите и преподавателите в СУ "Кл. Охридски" може би вече разбират цялата истина. Независимо от това, че имат достатъчно свои колеги на сериозни властови позиции, средства за дейността им няма да има. Пари няма, защото страната ни е в дълбока четиригодишна парична криза, която ускорено се превръща в държавна. "България е в предкризисна ситуация", анализира в края на януари 2002 г. проф. д-р Венелин Цачевски. "Кризата на управление в България е неизбежна", уточни в средата на март д-р Венелин Тодоров, представител на експертна група за независими анализи. Накъде тогава? Сама се налага констатацията, че само национално технократско управление при строга йерархия може да овладее създаващата се патова ситуация. В този смисъл не бива да изключваме възможността да бъдат възстановени Военният съюз и кръгът "Звено". Тогава следва другото - да търсим и намерим новия Кимон Георгиев. Иначе ходът на царя е известен и още повече - изпробван. А резултатите за България тогава, през 1934 г., наистина бяха впечатляващи. Държавата ни от 1934 до 1939 г. се замогна небивало и регистрира търсения сега реален стопански растеж. Тогава България обучаваше Централна Европа на земеделие и зеленчукопроизводство, а сега внася изрезки от сланина, краставици и домати. Тогава България беше име на световния пазар със своите платове и качествени суровини, днес е с огромен търговски дефицит и е най-нестабилният платец. Тогава България беше уважаван търговски партньор в Европа и света, днес е територия, управлявана от ликвидатори и крадливи партийци. Тази България ли заслужаваме?
Кольо ПАРАМОВ
В-к “Стандарт”, 28 юни 2002 г.