Вчера разговарях с двама колеги, които наричам приятели. Единият от тях, когото съм дефинирал от 25 години като истински ляво мислещ социалдемократ, ми разказваше, как при социалистическата планова икономика, всеки ден в отчетите дори в сферите на потреблението (не на производството), се стигало до там, да се знае колко бяло саламурено или несаламурено сирене се е изтъргувало през деня. И редна без да разберем: “Вярно е, че нямаше демокрация, но се управляваха процесите в икономиката.”

Ние мигахме с другия приятел, с когото се мислим за по-либерални, но вътрешно, се ослушвах: “А кой управлява реално днес икономиката и финансите? Кои са банкерите? На кого са банките? Кои са най-богатите хора? Какво са направили за държавата и за града? Месят ли се дърварски в политиката или не? Купуват ли на килограм съвести? Кой? Кой? Кой?
Как? Как? Как?
Кога? Кога? Кога?”

За да избягам от отговорите разказах история от ранната демокрация, от времената, в които водеща за народа бе емоцията. Емоцията и опиянението от това да можеш да изказваш мислите си, да живееш, където поискаш и можеш, да пътуваш, където поискваш и можеш, да работиш, където пискаш и можеш, и т.н.

И докато говорех напоително, се сетих, че вече спадам към думата искам и думата можеш. Значи поисканата демокрация ни го даде, но не ни е дала още моженето или по-точно - възможността. Като че ли това си е извращението на прехода. Извратеното май, че е във всеки от нас. И май придобилите финанси, психологии и тъй нататък, са онези, които определят моженето. Възможностите се дават и вземат от хора, които имат финанси, придобити не с честен труд (разбира се, че има и изключения), а чрез “опериране” на държавата. И няма никакво значение, дали чрез сделки (като продажбата на Кремиковци за 1 долар) или чрез концесии на определена дейност в частна полза, и т.н. Напълно извратено!

Помислих си, че ако сега се върне времето отпреди 25 години, ще можем да го направим по нов и по-добър начин. Но тогава финикийските и икономически фактори, които управляват задкулисно, ще загубят. А народът ще определя червената линия между доброто и злото, за да покаже, че не е забравил какво е добрина.

В последните дни на 2014 година смятам, че всички ония въпроси, както и тези, които ме връхлитат, вече нямат значение. Дали някое главно секретарче ще изпълнява поръчката на някого, забогатял преждевременно, да мачка някого някъде; дали в улични будки ще има хазарт или не; дали залива на Варна ще бъде на тоя или оня – няма значение. Както няма значение (почти) и дали някой лъже в медиите, дали държи 300 милиона в КТБ и всички си траят, и дали, дали, дали,.. Това е злободневие, а не решение.

След пиянството на България през 89-та, 90-та, днес на прага на 2015 година, май е останал само един въпрос – докога? Въпрос, на който всеки от нас трябва да си отговори първо на себе си, а след това и да си го каже. Червеното поле на философията на всеки човешки живот изисква това. И на сини, и зелени, и пембени, и…

Та този въпрос клокочи сред народа.
Докога?

Петър Елкенски