САЩ и Китай трябва да бъдат готови да възприемат своите действия като естествена част от международния живот, а не като повод за безпокойство. Неизбежната тенденция към сблъсък не трябва да се приравнява към съзнателен стремеж за ограничаване или доминиране.

На 19 януари 2011 американският президент Барак Обама и председателят на КНР Ху Цзинтао излязоха с изявление след приключването на визитата на китайския лидер във Вашингтон. В него се декларираше общия стремеж към развитието на "положителни и всеобхватни отношения между САЩ и Китай". Засягайки основните въпроси, страните се увериха една друга, че "САЩ приветстват силен, процъфтяващ и успешен Китай, играещ по-забележителна роля в световните дела. Китай приветства САЩ като азиатско-тихоокеанска държава, съдействаща за мира, стабилността и процъфтяването на региона".

От тогава двете правителства пристъпиха към реализирането на набелязаните цели. Високопоставени официални лица размениха визити и институционализираха обмяната на мнения по ключови стратегически и икономически въпроси. Бяха възобновени военните контакти, откривайки важен канал за комуникация. На неофициално равнище специални групи проучиха възможностите за еволюция на отношенията.

Но едновременно с увеличаването на сътрудничеството се изостриха и противоречията. Много хора в двете страни заявиха, че борбата за превъзходство между КНР и САЩ е неизбежна и вероятно вече е започнала. В този контекст призивите за американо-китайско сътрудничество изглеждат остарели и даже наивни.

Взаимните обвинения са обусловени от различен, макар и паралелен анализ на ситуацията, който е изготвен във всяка от страните. Някои американски стратези заявяват, че Пекин преследва две дългосрочни цели: да изтласка САЩ като доминираща сила от западния Тихоокеански регион и да консолидира Азия в ексклузивен блок, действащ в съответствие с икономическите и външнополитическите интереси на Китай. Според тази концепция, Пекин може да представлява неприемлив риск в случай на конфликт с Вашингтон, макар абсолютният военен потенциал на КНР да не е равен на американския и освен това Китай разработва усъвършенствани средства, които ще лишат САЩ от традиционните му преимущества. Неуязвимият потенциал за нанасяне на ответен ядрен удар в крайна сметка ще бъде допълнен с противокорабни балистични ракети с по-голям радиус и асиметрични възможности в такива нови сфери, като киберпространството и космоса. Някои се страхуват, че Китай ще си осигури доминиращо положение по море благодарение на отдалечените островни вериги. Ако това се случи, съседите, които зависят от търговията с Китай, но не са уверени в способностите на Америка да реагира, вероятно ще приспособят своята политика към предпочитанията на Пекин. В крайна сметка ще се появи китайскоцентричен азиатски блок, който ще доминира в западния Тихоокеански регион. Последният доклад за отбранителна стратегия на САЩ отразява /косвено/ някои от тези страхове.

Нито един официален представител на китайското правителство никога не е декларирал подобна стратегия като фактическа политика. В действителност те провъзгласяват съвършено противоположен курс. Но в около официалната китайска преса и изследователски институти са събрани достатъчно материали в подкрепа на теорията, че отношенията вървят по-скоро към конфронтация, а не към сътрудничество.

Стратегическите опасения на САЩ се задълбочават от тяхната идеологическа предразположеност да водят борба с целия недемократичен свят. Някои смятат, че авторитарните режими по своята природа са нестабилни и са принудени да търсят подкрепя вътре в страната на основата на национализма и експанзионизма – както в риториката, така и в практиката. Съгласно тези теории /чиито варианти се ползват с популярност в определени кръгове и на американските леви, и на американските десни/, напрежението и конфликтът с Китай са обусловени от неговата вътрешна структура. Споменатите теории гласят, че мирът в целия свят ще настъпи благодарение на глобалния триумф на демокрацията, а не с призиви към сътрудничество. Политологът Аарон Фридберг пише, например, че "либерално-демократичен Китай няма да има основания да се бои от своите демократични колеги, още повече да използва сила срещу тях". Затова "без всякаква дипломатическа деликатност, крайната цел на американската стратегия трябва да бъде ускоряването на революцията, макар и мирна, в резултат на която в Китай ще бъде разрушена еднопартийната авторитарна държава, а на нейно място ще се появи либерална демокрация".

Конфронтационните интерпретации в Китай следват противоположната логика. Те разглеждат САЩ като уязвена суперсила, възнамеряваща да попречи на подема на всеки съперник, КНР изглежда най-реалният от тях. Независимо от това, колко активно Пекин се стреми към сътрудничество, сдържането на растящия Китай чрез разполагането на военни сили или договори ще бъде неизменна цел на Вашингтон, за да попречи на КНР да играе историческата роля на Средна империя, заявяват някои китайци. От тази гледна точка всяко устойчиво сътрудничество със САЩ е равносилно на самоубийство, защото ще служи само на първостепенната американска задача за неутрализирането на Китай. Смята се, че системният антагонизъм даже е станал неотделима част от американското културно и технологично влияние, което понякога се разглежда като форма на планомерен натиск, насочен към подкопаването на вътрешния консенсус и традиционни ценности. Най-решителните гласове твърдят, че Пекин е бил прекалено пасивен на фона на антагонистичните тенденции. КНР трябва /например, по териториалните въпроси в Южнокитайско море/ да влиза в конфронтация с тези съседи, към които има териториални претенции, за да може след това, според анализатора Лон Тао, "да аргументира, обмисли своите действия и да нанесе първи удар, докато ситуацията не е излязла изпод контрол, започвайки малки битки, които ще й позволят да не допусне провокации в бъдеще".

Миналото не трябва да бъде пролог

В такъв случай има ли смисъл да се стремим към сътрудничество в отношенията между САЩ и Китай? В историята много пъти подемът на дадена държава е водил до конфликт със страните, които вече са заемали водещи позиции. Но условията се промениха. Едва ли лидерите, които толкова лекомислено влязоха в Първата световна война през 1914 г., биха го направили, ако знаеха как щеше да се промени светът към нейния край. Днешните лидери нямат илюзии. Голяма война между развитите ядрени сили ще доведе до жертви и сътресения, несъпоставими с набелязаните цели. Превантивният удар е практически невъзможен, особено за плуралистична демокрация, каквито са САЩ.

Сблъскали се с предизвикателство, САЩ ще направят всичко необходимо за защита на своята собствена сигурност. Но конфронтацията не трябва да се използва като предпочитателна стратегия. В лицето на Китай американците ще се сблъскат с противник, който в течение на векове майсторски е овладял стратегията на продължителния конфликт, като специално място в доктрината му заема психологическото изтощаване на противника. При един реален конфликт двете страни притежават възможности и умения да си нанесат една на друга катастрофални щети. Към момента на приключване на подобен хипотетичен сблъсък всички участници в него ще бъдат обезсилени и изтощени. Тогава на тях отново ще им се наложи да решават задачата, стояща пред тях днес: изграждането на международен ред, важен елемент от който ще бъдат двете държави.

Стратегията на сдържане, разработена на основата на опита от Студената война, когато двете страни се противопоставяха на експанзионизма на Съветския Съюз, не подхожда в днешните условия. Икономиката на СССР беше слаба /освен военното производство/ и не оказваше влияние на глобалната икономика. От момента когато Китай прекъсна връзките и изпрати вкъщи съветските консултанти, малко страни, освен принудително включените в орбитата на Москва, бяха в значителна степен икономически свързани със СССР. Съвременен Китай, точно обратното е динамичен икономически фактор. Това е ключов търговски партньор на всички съседни страни и повечето индустриални държави, включително САЩ. Продължителната конфронтация между Пекин и Вашингтон ще промени световната икономика и последиците ще бъдат негативни за всички.

Едва ли и самият Китай смята за подходяща за конфронтация със САЩ стратегията, използвана по време на конфликта му със СССР. Малцина страни – и нито една в Азия – ще започнат да възприемат американското присъствие в тази част на света като "пръсти", които трябва да бъдат "отсечени" /според яркото изказване на Дън Сяопин относно съветските предни позиции/. Даже тези азиатски страни, които не влизат в съюзи със САЩ, ще се стремят да получат уверение за тяхното политическо присъствие в региона и наличието на американски сили в близките морета като гаранция за мира, с който са свикнали. Единната позиция изрази един високопоставен индонезийски чиновник, обръщайки се към своя американски колега: "Не ни изоставяйте, но не ни принуждавайте да избираме".

Увеличаването на военната мощ, който през последните години се наблюдава в КНР, не е нещо неочаквано само по себе си: напротив, би било странно, ако втората по големина световна икономика и най-голям вносител на природни ресурси не преобразува своята икономическа мощ във военен потенциал. Въпросът е в това, дали това увеличение е ограничено в някакви времеви срокове и с каква цел се провежда. Ако САЩ възприемат всяко усъвършенстване на военния потенциал на Китай като враждебен акт, те бързо ще се окажат въвлечени в безкрайни спорове за тайните цели. Но Пекин, опирайки се на своя исторически опит, трябва да осъзнава, къде преминава тънката граница между отбранителните е нападателни потенциали и какви могат да бъдат последиците от необузданата надпревара във въоръжаването.

Китайските лидери ще имат основателни причини да отхвърлят звучащите в страната призиви към антагонистичния подход – както и са заявявали публично. Исторически имперската експанзия на Китай е достигана чрез постепенно проникване, а не завоюване, или чрез обръщане в своята култура на завоевателите, които след това са присъединявали своите владения към китайските територии. Военното доминиране би се превърнало в много трудно начинание. СССР по време на Студената война граничеше с цяла група слаби страни, изтощени от война и окупация и зависещи от американските ангажименти към тяхната отбрана. Днес Китай е обкръжен от Русия на север, Япония и Южна Корея, които са сключили военни съюзи със САЩ, на изток, Виетнам и Индия на юг, близо са Индонезия и Малайзия. Подобно разположение далеч не е благоприятно за завоевания. По-скоро то напомня обкръжение и може да внушава опасения. Всяка една от тези държави има отколешни военни традиции и ще бъде сериозна пречка, ако под заплаха се окаже нейната територия или способност да провежда независима политика. Милитаризацията на китайската външна политика ще укрепи сътрудничеството между всички или поне някои от тези държави, пробуждайки старите страхове на Китай, както това се случи през 2009-2010 г.

Как да се държим с новия Китай

Още една причина за сдържаността на Китай, поне в средносрочна перспектива, това е проблемът с вътрешната адаптация, която стои пред страната. Идеята на Ху Цзинтао за "хармоничното общество" е задължителна и едновременно с това труднодостижима заради разликата между развитите крайбрежни райони и неразвитите западни провинции. Проблемът се усложнява от културните промени. Следващите десетилетия с най-голяма сила ще демонстрират, как политиката "едно дете" ще повлияе на зрялото китайско общество. Ще се променят културните модели, защото големите семейства традиционно са се грижели за старите и болните. А когато две двойки баби и дядовци се борят за вниманието на едно дете и в него влагат всичките си стремежи, които по-рано са разпределяни между многобройните внуци, може да възникне нова ситуация на постоянна жажда към постижения и огромни, вероятно неоправдани, очаквания.

Всички тези аспекти задълбочават проблемите с реформирането на органите на властта, които започвайки от 2012 ще засегнат президентската и вицепрезидентската институции; ще се случи съществено обновяване на състава на Политбюро на КПК, на Държавния съвет, Централния военен съвет; хиляди други постове на национално и регионално ниво ще се заемат от нови хора. Групата нови ръководители в значителна степен ще се състои от представителите на първото от 150 години китайско поколение, живяло в мирно време. Главният проблем ще бъде намирането на пътища за сътрудничество с обществото, което се революционизира на фона на променящите се икономически условия, безпрецедентните и бързо разпространяващи се комуникационни технологии, нестабилната глобална икономика и миграцията на стотици милиони хора от селските местности в градовете. Новият модел на управление, вероятно, ще се окаже синтез от съвременни идеи и традиционни китайски политически и културни концепции, и стремежът към синтез ще осигури продължение на драматичната еволюция на страната.

Във Вашингтон трябва с интерес и надежда да следят тези социални и политически преобразования. Директната американска намеса няма да бъде мъдра и продуктивна стъпка. САЩ трябва както и преди да огласява своята позиция по човешките права и конкретни събития. Така, ежедневното поведение на САЩ ще отразява националната им привързаност към демократичните принципи. Но системният проект за трансформиране на китайските институции посредством дипломатически натиск и икономически санкции може да има негативни последици и да доведе до изолация либералите, в помощ на които изначално е бил замислен. Това ще бъде интерпретирано от голямото мнозинство в КНР през призмата на национализма и спомените за предишни периоди на чуждестранна намеса.

Подобна ситуация не ни подбужда към отказ от американските ценности, а към осъзната разлика между осъществимите и абсолютните. Американо-китайските отношения не трябва да се разглеждат като игра от нулево равнище, а само по себе си появата на процъфтяващ Китай не може да се възприема като стратегическо поражение за САЩ.

Подходите, основаващи се на сътрудничество, отправят предизвикателство към предубежденията, съществуващи и от двете страни. В американската национална история има само няколко примера за отношения със страна, съпоставима по размер, увереност в себе си, икономически достижения и международно влияние, и едновременно с това със съвършено друга култура и политическа система. В китайската история също няма опит за отношения с равна велика държава, имаща постоянно присъствие в Азия, представа за универсални идеали, несъвпадащи с китайските концепции, и съюзи с няколко китайски съседи. До САЩ подобна позиция, на която и да било страна, е била предшествана от опит Китай да бъде поставен под неин контрол.

Най-лесният подход към стратегията – да се настоява за смачкване на потенциалните противници с помощта на превъзхождащите ресурси и материално-техническа база. Но в съвременния свят това едва ли е възможно. КНР и САЩ продължават да съществуват един за друг като неизбежна реалност. Нито едната, нито другата страна могат да доверят своята сигурност на опонента – нито една велика държава няма да направи това за продължително време или завинаги – и всяка, както и преди ще преследва собствените си интереси, понякога за сметка на другия. Но двете държави трябва да отчитат взаимните си страхове и да осъзнават, че риториката, също както и фактическата политика на единия, може да подхранва подозренията на другия.

Главният стратегически страх на Китай – това е външна сила или сили, които ще разположат военни контингенти около китайските граници, ще бъдат способни да проникнат на територията на КНР или да се намесят във вътрешното положение. Когато Пекин в миналото е осъзнавал подобна заплаха, той е прибягвал към война, без да рискува да дочака резултата от това, което е разглеждал като усилваща се тенденция, - в Корея през 1950, против Индия през 1962 г., на северната граница със СССР през 1969, срещу Виетнам през 1979 г.

Страхът на САЩ, проявяван понякога само косвено, е да бъдат изтласкани от Азия от ограничителен блок. САЩ са участвали във Втората световна война срещу Германия и Япония, за да не допуснат подобен изход, и при администрациите и на двете политически партии са използвали най-действените дипломатически методи на Студената война срещу СССР. Струва си да се отбележи, че в двата случая общите усилия на САЩ и Китай са били насочени срещу осъзнаваната заплаха от хегемония.

Другите азиатски страни ще настояват на прерогатива да развиват своя потенциал в собствените си национални интереси, а не в рамките на съперничеството между две външни сили. Те няма доброволно да се върнат към подчинено положение. Освен това, те не се възприемат като елементи на американската политика на сдържане или американския проект за промяна на вътрешните китайски институции. Те се стремят към добри отношения и с Пекин, и с Вашингтон и ще се съпротивляват на всеки натиск, принуждаващ ги да направят избор.

Може ли някак да се смекчи страха пред хегемонията и страха от военно обкръжение? Може ли да се намери пространство, в което двете страни да успеят да достигнат своите главни цели, без да милитаризират стратегиите? Къде се намира границата между конфликта и отказа от своите права за великите държави с глобални възможности и различни, отчасти противопоставящи се стремежи?

Това, че Китай ще запази значително влияние в прилежащите региони е обусловено от неговата география, ценности и история. Но границите на въздействието се формират от обстоятелствата и политическите решения. Именно те ще определят, дали неизбежният стремеж към влияние ще се превърне в намерение да се възпрат или премахнат другите независими източници на сила.

В течение на почти две поколения американската стратегия се е опирала на локалния и регионален потенциал на сухопътните сили на САЩ – главно, за да се избегнат катастрофалните последици от ядрената война. През последните десетилетия конгресмените и обществото мнение принудиха да се сложи край на подобни ангажименти във Виетнам, Ирак и Афганистан. Днес финансовият аспект още повече ограничи възможностите за използването на този подход. Приоритетът на американската стратегия се измести от териториална защита към заплаха от необратимо наказание за потенциалните агресори. За тази цел са необходими мобилни сили за бързо разгръщане, а не бази по протежение на китайските граници. Това, което Вашингтон не трябва да прави, е да съчетава отбранителната политика, основаваща се на бюджетни ограничения, с дипломация, ориентирана към неограничени идеологически цели.

Докато китайското влияние предизвиква опасения в съседните страни във връзка със заплахата от доминиране, усилията по разпространението на традиционните американски интереси също могат да се възприемат като форма на военно обкръжение. Двете държави трябва да разбират нюансите, при които напълно традиционният и разумен курс е способен сериозно да обезпокои другата страна. Те трябва да се постараят да определят сферата, която ще ограничи тяхното мирно съперничество. Ако те успеят да направят това, военната конфронтация заради заплахите от доминиране могат да бъдат избегнати; ако ли не – ескалацията на напрежението е неизбежна. Задачите на дипломацията – да открият това пространство, по възможност да го разширят и да не допуснат отношенията да се подчиняват на тактически и вътрешнополитически императиви.

Общност или конфликт

Днешният световен ред беше построен основно без китайско участие, затова понякога Пекин се чувства по-малко свързан с неговите правила, отколкото останалите. Там, където редът не отговаря на предпочитанията на Китай, той установява алтернативни правила, както, например, отделните валутни канали с Бразилия, Япония и останалите държави. Ако схемата стане обичайна и получи разпространени в много други сфери, ще възникнат конкуриращи се световни редове. При отсъствието на общи цели и съгласувани ограничителни норми институционализираното съперничество може да излезе далеч извън рамките на плановете и сметките на неговите инициатори. В епохата на безпрецедентно развитие на нападателните потенциали и технологиите за нахлуване наказанието на подобен курс може да бъде радикално и даже необратимо.

Кризисният мениджмънт е недостатъчен, за да се поддържат отношенията до такава степен глобални и намиращи се под въздействието на многобройни фактори вътре и между двете страните, затова аз подкрепям концепцията за Тихоокеанска общност и се надявам, че Китай и САЩ ще могат да изработят чувството за общи цели, поне по въпросите от глобално значение. Но целите на подобна общност не могат да бъдат достигнати, ако една от страните разглежда проекта като по-ефективен начин да се нанесе поражения или да се подкопаят силите на опонента. Нито Пекин, нито Вашингтон не са в състояние систематично да се излагат на предизвикателства и при това да не ги забелязват; ако подобно предизвикателство е забелязано, то ще предизвика съпротива. Двете страни трябва да поемат ангажимент за реално сътрудничество и да намерят начини да поддържат контакт, така че тяхната гледна точка да достига до другия и до целия свят.

Пробни стъпки вече са предприети. Например, САЩ се присъединиха към други страни, започнали преговори за Транстихоокеанското партньорство /ТТП/, пакта за свободна търговия, свързващ Северна и Южна Америка с Азия. Подобен договор може да се превърне в стъпка към Тихоокеанска общност, защото ще намали търговските бариери между най-производителните, динамични и богати на ресурси икономики в света и ще свърже двете страни на океана с общи проекти.

Обама покани КНР да се присъедини към ТТП. Но някои условия, представени от американските експерти, настояват за фундаментални промени във вътрешната структура на Китай. За това на този етап ТТП може да се разглежда от Пекин като част от стратегията за изолация. От своя страна Китай прокарва свои съпоставими алтернативни предложения. Той преговаря за търговски пакт с АСЕАН и започна обсъждане за търговия в Североизточна Азия с Япония и Южна Корея.

Важните вътрешнополитически фактори влияят върху всички участници. Но ако Китай и САЩ разглеждат взаимните си стремежи за сключване на търговски съюзи като елемент на стратегията за изолация, Азиатско-Тихоокеанският регион ще се превърне в зона на съперничество на антагонистични блокове. Колкото и парадоксално да звучи, особен проблем ще възникне, ако Китай удовлетвори чуващите се често призиви на САЩ да премине от икономика, основаваща се на износ, към икономика, стимулирана от потребление, както последният петгодишен план ни кара да предполагаме. Такава ситуация заплашва със съкращаване на дела на КНР на експортния пазар на САЩ, при това останалите азиатски страни още повече ще ориентират своята икономика към Китай.

Ключовите решения, които предстои да бъдат приети от Пекин и Вашингтон, са дали да се движат към реално сътрудничество или да се плъзнат към нова версия на старите модели на международно съперничество. Двете страни използват риториката на партньорството. Те даже са създали за целта форум на високо ниво – Стратегически и икономически диалог, който се провежда два пъти годишно. Той се оказа продуктивен при решаването на актуалните въпроси, но пътят за реализирането на основната задача за създаването на действителен глобален икономически и политически ред едва е започнат. И ако глобалният ред не се появи в икономическата област, преградите за постигането на прогрес по далеч по-емоционалните въпроси и проблеми, като територии и сигурност, могат да се окажат непреодолими.

Рисковете на риториката

Движейки по този път, двете страни трябва да осъзнаят влиянието на риториката върху възприемането и сметките. Американските лидери периодично излизат с поток от антикитайска пропаганда, включваща предложение по антагонистичния курс, когато това го изисква вътрешнополитическата ситуации. Това се случва даже – или особено – когато основно намерение е умерената политика. Тема не са конкретните въпроси, които трябва да бъдат разрешени по същество, а атаките срещу фундаменталните подбуждащи мотиви на китайската политика, например, обявяването на Китай за стратегически противник. Целта на тези атаки – да се изясни, дали рано или късно изявленията за враждебност, обусловени от вътрешнополитическите императиви, ще се наложи да бъдат подплатени с враждебни действия. Аналогично заплашителните изказвания на Пекин, включително в полуофициалната преса, трябва да се интерпретират от гледна точка на подразбиращите се действия, а не от вътрешни фактори и намеренията, които са ги предизвикали.

В американските дебати представителите на двете партии често наричат Китай "надигаща се сила", която трябва да "достигне зрялост" и да се научи да играе отговорна роля на световната сцена. Но Китай се разглежда като завръщаща се сила, която е заемала доминиращо положение в региона в течение на две хилядолетия, но временно загубила този статут заради колониалните експлоататори, възползващи се от вътрешните конфликти и упадък в страната. Перспективата за силен Китай, ползващ се с влияние в икономическата, културната, политическата и военни сфери, се разглежда по-скоро като завръщане към нормите, а не като необичайно предизвикателство към световния ред. Не е задължително американците да се съгласят с всеки аспект на китайския анализ, за да разберат, че лекцията за необходимостта да "пораснат" и да се държат "отговорно" предизвиква в страна с хилядолетна история съвършено ненужно раздразнение.

Заявленията на държавно и неофициално ниво за намеренията да се "възроди китайската нация" и да се върне нейното традиционно високо положение може да има различен подтекст вътре в Китай и в чужбина. Пекин с право се гордее с успехите си във възраждането на националната идея след столетия, които е прието да се смятат за период на унижения. Но малко азиатски страни са носталгични към епохата, когато са били васали на китайските императори. Като ветерани от антиколониалната борба много азиатски държави много трепетно се отнасят към запазването на своята независимост и свобода на действия пред лицето на която и да било външна сила, няма значение, дали е западна или азиатска. Те се стараят да участват в колкото е възможно по-голям брой преплитащи се структури в икономическата и политическата сфера; те приветстват американската роля в региона, но се стремят към равноправие, а не към кръстоносни походи или конфронтация.

Подемът на Китай в по-малка степен е резултат от увеличаването на неговата военна сила. По-скоро той е резултат от постепенната загуба на конкурентни позиции от САЩ заради такива фактори, като остаряла инфраструктура, недостатъчно внимание към изследванията и разработките и нефункциониращ процес на държавно управление. САЩ трябва активно и решително да се заемат с тези проблеми, а не да обвиняват за всичко мнимия противник. Трябва да се постараят да не повтарят в политиката си прямо Китай схемата на конфликти, които са започвали при огромната подкрепа на обществото и с мащабни цели, а са завършвали, когато американският политически процес е трябвало да премине към стратегия на разплитане на възлите, предвиждаща в крайна сметка отказ от заявените цели или тяхното пълно преразглеждане.

Пекин може да черпи увереност от историята със своята издържливост и търпение, а също така от факта, че нито една американска администрация никога не се е стремяла да промени реалностите на Китай като една от ключовите държави, икономики и цивилизации на планетата. Американците трябва да помнят, че даже когато БВП на Китай се изравни с американския, той ще се разпределя сред населението, което е четири пъти по-голямо, по-старо и преживява сложни вътрешни трансформации, свързани с растежа на страната и урбанизацията. Практическата последица се състои в това, че енергията на Китай както и преди в значителна степен ще бъде насочена към вътрешните нужди.

Двете страни трябва да бъдат готови да се възприемат една друга като естествена част от международния живот, а не като повод за безпокойство. Неизбежната тенденция към сблъсък не трябва да се приравнява към съзнателния стремеж за сдържане или доминиране, докато страните са способни да разграничават тези две понятия и по съответния начин да съизмерят своите действия. Китай и САЩ не е задължително да излязат извън границите на обичайния процес на съперничеството между великите държави. Но заради самите себе си и заради света, те трябва поне да се опитат да го направят. /БГНЕС

------------------------

Хенри Кисинджър – е американски политик, историк и политолог. Съветник по националната сигурност на САЩ (1969-1975), Държавен секретар на САЩ (1973–1977) и носител на Нобелова награда за мир за 1973 г. заедно с Ле Дък Тхо. Есето "Бъдещето на американо-китайските отношения" е адаптирано послесловие към подготвяната за издаване негова последна книга "За Китай" (Penguin, 2012). То е публикувано в списанията Foreign Affairs, № 2, 2012 г. и "Россия в глобальной политике" № 2, 2012 г.